Полицията! Незабавно!” — Хирургът рязко се отдръпна, щом погледът му падна върху тялото на припадналата жена

Полицията! Веднага! Хирургът рязко се отдръпна, щом погледът му докосна безсъзнатното тяло на жената.
Градът беше обгърнат в мрак плътен, като смог, спускащ се над всеки покрив. Улиците дишаха с мълчание, разкъсвано само от единични сирени. В болницата също нямаше покой: стените поглъщаха човешката болка, а коридорите, залети в приглушена светлина, пазеха спомена за стотици трагедии. Тази нощ не беше просто изтощителна тя напомпа напрежението до границата. Сякаш самата реалност държеше дъх, очаквайки нещо неизбежно.
В центъра на операционната, под бялата, безмилостна светлина на лампите, стоеше лекар с двадесетгодишен опит. **Иван Георгиев** човек, който неведнъж е изтръгвал пациенти от ръцете на смъртта. Ръцете му се движеха прецизно, концентрацията му беше почти надчовешка. Той не просто извършваше операция водеше битка за живот, където залогът беше прекалено висок. Дори когато тялото му се изтощаваше, той оставаше фокусиран като механизъм, който няма право да се повреди.
**Радослава**, младата медицинска сестра, работеше до него. Тя сякаш четеше мислите му, подаваше инструментите навреме, улавяше всяка дума. В погледа й тлееше надежда, смесена със страх защото всяка минута в тази стая можеше да бъде решаваща.
Шва, прохриптя Георгиев почти беззвучно, но твърдо, сякаш поставяйки край на дуел с невидим враг.
Изглеждаше, че още няколко минути и ще може да поеме въздух с облекчение. Но точно тогава вратата се отвори с гръмък. На прага старшата сестра, пребледняла, с очи изпълнени с тревога.
Пациентка в критично състояние! Без съзнание, множество натъртвания, подозрение за вътрешно кървене! избухна тя на един дъх.
Георгиев мигновено предаде операцията на асистента, без дори да се обърне:
Довършваш сам.
Радослава, да вървим, каза той кратко, вече се запътвайки към новата битка.
В приемното цареше хаос: хора, гласове, тракане на инструменти и рязката миризма на дезинфекта създаваха атмосфера на бойно поле. На носилки лежеше млада жена, като счупена играчка. Кожата й беше бледа, лицето безжизнено. Натъртванията по тялото й не оставяха съмнение: това не беше падане по стълбите.
Георгиев се приближи, превключвайки вътрешно за новата ситуация. Гласът му беше ясен и властен:
Подгответе операционната. Необходима е лапаротомия. Кръвен анализ спешно. Поставете инфузия. Извикайте реаниматолог!
Кой я донесе? попита той, без да откъсва поглед от жената.
Мъжът й. Казва, че е паднала у дома по стълбите, отговори момичето от регистратурата.
Георгиев горчиво се усмихна. Опитът му не му позволяваше да повярва на такива приказки. Погледна натъртванията много от тях вече започваха да жълтеят. На китките ясни, кръгли изгаряния, като от горещ предмет. Ребрата пукнатини на няколко места. Но най-много го притесниха белезите по корема. Не свежи. Не хаотични. Прекалено правилни. Като от нож. Като от умишлено мъчение.
Той разбра всичко още преди да завърши прегледа.
След трийс