Как може така да се принизиш? Момиче, не те ли е срам? Ръцете и краката ти са здрави, защо не работиш? говореха на просещата майка с дете.
Аз съм Стефан Георгиев. Днес пак отидох до големия супермаркет в центъра на София ей така, като че е част от дневната ми рутина. Нямам голямо семейство, дори никакво семейство затова не ми трябват особено много продукти. Всяка вечер просто бягам от самотата сред осветените рафтове и познатата атмосфера.
През топлите месеци по-лесно се понася самотата излизам с комшийките на пейката пред входа, споделяме клюки и спомени. Но зимата не прощава, и така започнах да намирам утеха в топлотата и шума на новия супермаркет.
Вътре винаги има много хора, ухае на кафе, отнякъде се носи лека музика. Шарените опаковки ме връщат към детството, карат ме почти да се усмихна.
Днес задържах за миг малка кофичка ягодово кисело мляко, присвих очи да прочета съставките, върнах я на рафта. Такъв деликатес е скъпичък за моя джоб но кой забранява да гледаш?
Докато се разхождах между изобилието, мисълта ми се върна години назад. Виждах отново дългите опашки пред смрачените витрини, където продавачките като лъвици бранеха последните дефицитни стоки. Сетих се за сивите хартиени торби, с които прибирахме покупките.
Усмихнах се и си спомних дъщеря ми. За нея понякога стоях с часове на опашки, само да я зарадвам с нещо нещо специално. Като се сетя за Росица, сърцето ми се свива. Спрях пред ниския фризер с риба, опрях се тежко на ръба.
В представата ми изникна нейното усмихнато лице рижа коса, сиви очи, лунички и весели трапчинки.
Колко беше хубава, изстена душата ми.
Под строгия поглед на служителката приближих отдела с хляба.
Росица бе моята светлина. Трудолюбиво, умно момиче. Но когато разбра, че работата не ѝ носи щастие, избра да бъде сурогатна майка, въпреки всичките ми думи на възражение. Не стана на добро…
Кой на двайсет години слуша майка си? Да беше жив баща ѝ, друго щеше да е. Но как тези хора посмяха да я прелъжат?
Росица само се смееше и галеше заобления си корем. Аз клатех глава от безсилие. Как ще дадеш детето, след девет месеца под сърцето ти?
Росица махваше с ръка: Това не е дете, това са хубави пари.
Дойдоха тежките раждания. Не я спасиха. След три дни Росица си отиде. Бебето го взеха веднага, а на мен дори стотинка не дадоха не съм била страна по договор.
Погребах дъщеря си, останах сам, потънах в празнота. Всичко ми беше безразлично.
За да не изглеждам странно в супермаркета, винаги купувам нещо парче хляб или кисело мляко. В джоба преброих дребните стотинки, отправих се към касата. Пазаруването ми за деня приключи време е за вкъщи.
Преди месец, на втория ден от откриването на супермаркета, забелязах младата просякиня с бебето. Гледах я защо ми се стори различна? Може би защото беше много млада, или заради стоическата ѝ поза, или поради грижата, с която държеше детето си.
Как можа да паднеш толкова ниско?, си мислех, приближавайки се. Пуснах дребните пари в купичката ѝ и казах: Момиче, не те ли е срам? Млада си, здрава си защо не работиш?
Момичето вдигна очи, но не каза нищо, само стисна устни.
Благодаря ви за стотинките, но трябва повече да събера, че иначе лошо ще стане, призна тя.
Потръгнах си, без повече думи. Никой не я гледаше. Хора, полиция, социални всички свикнали с бедността по улиците.
Цялото път към вкъщи я мислех. Гласът ѝ странно познат, сякаш я знаех. Опитах се да си спомня, докато ядях филия кръгъл бял хляб с луканка и глътка топъл чай. Как ли се справя тая клетница в такъв студ?, мислех си.
Вечерта погледнах през прозореца двама мъже, мрачни и тихи, бутнаха момичето в колата. КОЛАТА! Страх ме хвана. Посегнах към телефона на стената, после се отказах може само да навредя.
Легнах, сънят ме тормозеше. Привидя ми се Росица стоеше на прага на супермаркета, държеше дете. Детето бе посиняло от студ, аз се приближих, опитах се да ги стопля, но Росица само каза: Не ми е студено, мамо. От раменете ѝ взех бебето вместо лице имаше кукла с медальон на врата.
Събудих се, сърцето ми биеше лудо. Беше девет. Погледнах през прозореца момичето е отново там. Успокоих се, прекръстих се.
Последен ден на годината. Студът реже. Детето е на вън повече от час ще измръзне.
Приготвих сандвичи с колбас и чай в термос. Облякох се и отидох до просякинята.
Тя нервно прикриваше с шал синина на слепоочието си. Не бой се, момиче, ето храна не искам да гладуваш, казах ѝ.
Взе с благодарност. Седна на пейката яде жадно, гълташе на едри залци. Подсмихнах се.
Благодаря ви, ще издържим до седем, а после ще ни приберат, прошепна тя.
Следобеда притичвах до прозореца и поглеждах как термометърът пада.
Към пет взех буркан боб чорба и го занесох на мястото близо до момичето оставих го там и пуснах още малко монети.
Влизайки в супермаркета, купих салам и туршия за салата Руска (нашенското оливие), както му е редът за Нова година. Не мога да имам тежка трапеза, но и глад няма да има.
На излизане видях, че купичката и бурканът са изчезнали. Значи яде някъде на топло усмихнах се и се прибрах.
Нарязвах мезетата, пекох шаран за празника, надявах се някоя комшийка да мине.
Към десет пак погледнах през прозореца. Под уличната лампа пак беше момичето, сгушено и плачещо.
Завтечах се по стълбите само по халат и пантофи, там до пейката. Приседнах до момичето, изтощено от сълзи.
Нямам къде да ида, прошепна тя.
Погледът ѝ се спря на мен. Подаде ми детето си, увито в стар шлифер.
Заключих, че нещо не е наред. Нахвърлих палтото си върху раменете ѝ, хванах я за ръка и я поведох към блока.
В топлата ми стая, сложих бебето до радиатора.
Как се казваш? попитах и спрях видях медальон с малка мече някак познат.
Това е единственото, което ми е останало от майка ми, отвърна тя.
Седнах като поразен. Този медальон аз го направих на бижутер някога! Подарих го на Росица за шестнадесетия ѝ рожден ден…
Мога ли да взема душ? попита момичето.
Кимнах. Изпих валидол. Това беше внучка ми.
След банята сложихме бебето на дивана, момичето на масата.
Ани, я ми кажи какво ти се случи? попитах.
С бързи, треперещи думи описа живота си: до пет години щастливо с двама, после раздяла и майка ѝ я оставила в дом за сираци. Дванайсет години в домове, после гарсониера разпадаща се, току пред събаряне. Там срещнала Краси, който щом забременяла, изчезнал. Синът ѝ се родил в мизерия.
Измамили я с квартирата, нямала сили да се бори и станала просек край метрото. Увидели я лоши хора и предложили подслон срещу всичко, което изкара. Живяла в мазе с други театрални просяци, тези със според обстоятелството болки, гърбици, гипсирани крайници.
Но заради бебето, а и защото не умее да проси, нищо не събрала. Днес не дошли да я приберат оставили я сама.
Благодаря ви, че ни подслонихте, прошепна Ани, уморена и благодарна. Не бойте се, само да поспя, и утре ще си тръгнем…
За първи път от много време се усмихнах истински.
В полунощ, с чашка сладка ракия, погледнах през прозореца към снега. Заспивали сняг, лампите светят аз вече не съм сам. Бог ме дари с ново семейство. Разбрах, че понякога най-ценните хора се появяват неочаквано, точно когато е най-студено в живота ти и в сърцето ти. Само не бива да забравяш: винаги трябва да вземеш смелост и да отвориш вратата си.
