Беше навечерието на Нова година. 31 декември. Почивен ден. Средата на деня. Навън беше истинска зима – всичко бе затрупано със сняг. Едри снежинки се удряха в стъклата, а мразът навън беше нищо в сравнение с този в сърцето ми. Знаете ли какво е да си на 31 декември, когато навън е бяла приказка, а вътре – пустош? Е, точно това ми се случи. Бях се разделил с жена си и нямаше с кого да посрещна празника.
Да ходя при роднини не ми се искаше. Да слушам въпросите им за живота ми, да отговарям, а после да гледам съчувствените им физиономии – не, мерси. Навън и в сърцето – еднакъв мраз. Ето така, накратко.
Сетих се за леля си. Душа човек беше, Бог да я прости. До последния си ден помагаше на всекиго, а на мен казваше: “В навечерието на Нова година събери всичко, което можеш. Вкусна храна, одеяла и излез навън. Нахрани всяко коте и всяко куче, което срещнеш, и им постели нещо топло.” Тя така и правеше.
Ами аз – мързеливец. Само два пъти тичешком минах през парка “Борисова градина” и наръсих суха храна на няколко места.
Явно беше дошъл и моят ред, помислих си. Време да си спомня за наставленията на най-добрата ми леля и да й отдам почит. Събрах два големи чувала. В единия – варено пиле и суха храна, в другия – кърпи и няколко стари одеяла.
Облякох топло яке с качулка и излязох. Вятърът със сняг ме удари право в лицето. Свих се и тръгнах. Търсих дълго и безрезултатно. Котките или се бяха скрили от студа, или просто не можех да ги открия. Съвсем изтощен и без идея какво да правя с всичко това, излязох до малкото градинче до “Света Неделя”.
И ето какво чудо. Навсякъде виеше вятър и прехвърляше снега, а тук облаците се разтвориха и единствен слънчев лъч падна на земята и се задържа. В този лъч се оказа една пейка в центъра на градинката и човек, седнал на нея.
Приближих се и седнах до него. Страшно исках да си почина, а и беше приятно да седиш в тази нежна светлина.
Беше странен възрастен мъж с плетена шапка, държеше букет лалета и гледаше напред.
“Хубаво е тук” – казах в нищото. “Приятно и топло” – отвърна той.
“А вие защо не отивате да посрещнете Нова година?” – поинтересувах се. “Ей сега тръгвам” – отговори седият мъж. “Имам още много работа, ама довършвам цигарата и една от задачите.” И ме погледна. “А ти защо не отиваш?” – усмихна се той. “Ами няма с кого да посрещна” – позапънах се. “И леля ми казваше…” – и му показах чувалите.
“Леля ти ти казваше, че в навечерието на Нова година трябва да събереш всичко, което можеш – вкусна храна, одеяла – и да излезеш навън, да раздадеш на бездомните котки и кучета” – довърши седият старец и ме погледна право в очите.
Устата ми увисна, а цигарата падна на земята. “Откъде знаете?” – смаях се. В очите на седият мъж изведнъж блеснаха звезди. “Ти върви” – каза той. “Трябва да бързаш, защото те чакат. Спомняй си по-често за леля си. Душа човек беше.” Стана, остави букета лалета на пейката и тръгна напред. Излезе от слънчевия лъч, пресече улицата и изведнъж изчезна зад минал автобус. Сякаш се разтвори във въздуха.
Станах от пейката и изведнъж забелязах четири котки, които гледаха чувалите ми с алчни очи. Явно миризмата на пиле ги беше привлякла.
Първо се приближиха две рошави красавици с пухкави опашки.
После от храстите, скачайки смешно в преспите, се довлякоха още две.
“Ето ви, вас търся” – казах им и извадих всички лакомства и одеяла. Наредих ги под малка навес, който ги пазеше от снега.
С леко сърце тръгнах към вкъщи, като изхвърлих празните чували. Само се ругаех, че не попитах седия старец със звездите в очите какво има предвид под “те чакат”. И за леля трябваше да попитам. Ама аз така – все забравям най-важното и оплесквам нещата. Цял живот съм така, мъмрех се.
Неусетно краката ме доведоха до блока, бях вече при входа, когато погледът ми падна надолу.
Там, в храстите, в снега, седеше мъничко, сиво коте и плачеше, притиснало лявата си лапичка.
Клекнах пред него и попитах: “Какво има, малкият?”
Котенцето хлипна и ми подаде мокра, студена като лед лапичка. Извадих двете си ръце от джобовете и я взех. И изведнъж – съвсем неочаквано – се изплъзна от устата ми:
“Татко има много лековити ръце. Ей сега ще ти стане по-топличко.”
Внимателно взех треперещото телце в шепите си, притиснах го към гърдите си и влязох във входа.
Вече имаше за кого да се грижа и с кого да посрещна Нова година.
Все пак този сед старец със звездите в очите не ме излъга. Чакаха ме. Много ме чакаха. А това е най-важното – когато те чакат.
