Сега, като се връщам назад, си спомням онази карта на Мирона – три връщания за година и половина. Доброволците вече не спореха на кого да го предлагат.
Гергана постави преносимата клетка на плочките и разкопча ципа. Ръждивият котарак излезе бавно, подуши ъгъла на клетката, обиколи паничката с вода и седна с гръб към вратата. Пет и половина килограма спокойно упорство. Така правеше всеки път, и Гергана вече знаеше – няма да се обърне.
Вечерната смяна свърши, всички си бяха отишли, и останаха само тези, които не бяха взети.
Гергана прокара пръсти по студената решетка на клетката.
– Е, Мироне, отново си тук.
Котът не помръдна.
На следващия ден тя подреди трите формуляра за връщане на масата.
Първото семейство – млада двойка. Двустайно на окрайнината, балкон с изглед към паркинга. Причина: „агресивен, крие се, не контактува“. Издържаха две седмици.
Второто семейство – жена на четиридесет години, едностайно след скорошен ремонт. „Не се адаптира, съска, забива се под ваната.“ Десет дни.
Третото – мъж със седемгодишна дъщеря. „Детето се разстройва, котаракът не играе, седи в ъгъла.“ Една седмица.
Гергана препрочита и трите листа и потърка носа си. Хартията миришеше на принтерен тонер и на чужди кухни. Формулировките бяха сходни, и от това сходство нещо я сърбеше като треска под нокът, но не можеше да улови точно какво. Всички семейства бяха минали интервюто. Всички бяха подписали договор. Всички бяха обещали търпение.
Стоян надникна в кабинета, облегнал рамо на касата. Висок, слаб, с протрит сив пуловер. Очила с тънка рамка бяха плъзнали до върха на носа.
– А-а… пак ли Мирон?
– Угу.
– Може би просто си е такъв, Гергане. Случва се.
– Какъв „такъв“?
Той сви рамене и проточи гласната както винаги.
– Ами… нещастен.
Думата увисна между тях. Гергана стисна чашата с кафе, пластмасата изпука и се вдлъбна навътре. Тя разтвори пръсти и остави чашата. Кафена локва се разтече по масата към края на формуляра.
На второто семейство позвъни по обяд. Вдигнаха след шестия сигнал.
– Ало? Да, помня. Ръждивият. Мирон. Не, при нас всичко е наред без него, мерси.
Гласът на жената беше равен, почти учтиво отегчен. Отвъд стената някой беше пуснал телевизор и Гергана чуваше приглушен смях от студийна публика, сякаш в чуждия апартамент всичко вървеше по план.
– Разкажете ми, как се държеше в първия ден?
– В първия? Зави се под ваната и седеше. Викахме го. Изваждахме го. Слагахме храна точно пред муцуната му. Съскаше. На втория ден опитах да го погаля. Одраска ръката до кръв.
– А после?
– После реших – щом котката не иска да живее с хора, няма смисъл да го мъчим.
Гергана притисна телефона с рамо и записа в бележника: „изваждали са го изпод ваната“. Подчерта.
– А дадохте ли му време просто да бъде сам? Без опити за контакт?
Пауза. Шум от слушалката в чужда длан.
– Тогава за какво да вземам котка, ако не я пипам?
Гергана не отговори. Сбогува се, остави телефона на масата и дълго седя, подпряла брадичка на длан. Навън дъждът барабанеше по ламаринения навес равномерно, като метроном.
На съседната страница в бележника намери бележка от първото семейство, оставена месеци по-рано: „опитвали са да го вземат на ръце от първия ден“. Гергана сложи въпросителен знак до нея и затвори бележника. Но въпросът не се затвори.
В събота Стоян се забави до късно.
Тя влезе тихо. Светеше само в далечния коридор, където стояха клетките за дълготрайно настаняване.
Стоян беше клекнал пред клетката на Мирона. Не говореше нищо. Просто седеше и гледаше в пода, а котаракът зад решетката правеше обичайното – гръб към вратата, опашка увита около лапите, уши леко назад.
Гергана искаше да го повика. И спря. Защото чу.
Мирона мъркаше.
Тихо, на самия ръб на звука. Равно, ниско бръмчене, приличащо на гуденето на лампите, но по-меко. Сякаш вътре в котката работеше малък мотор, който се включваше само в тишина. Когато никой не протягаше ръце и не слагаше храна точно пред муцуната.
Стоян се изправи, обърна се към изхода и едва не се блъсна в Гергана.
– А-а… аз просто… проверявах паничките.
– Той мъркаше.
– Аха. Често го прави. Когато мисли, че е сам.
– Откога знаеш?
Стоян оправи очилата.
– От октомври, сигурно. Бях забравил ключовете и се върнах. А той седеше и мъркаше. После вратата скръцна и той млъкна веднага. Като че го изключиха.
Гергана се облегна на стената. Мазилката беше грапава и студена под лопатките. От клетката не се чуваше нищо. Мирон беше замлъкнал, усетил втория човек.
И в тази тишина тя разбра на какво приличаха трите формуляра.
Не на описание на трудна котка.
На описание на хора, които искаха любов моментално. Милувка по команда. Благодарност още първата вечер – контакт по поръчка като ключ на стената: натиснал си, получил.
Три семейства взимаха Мирона и веднага протягаха ръце към него. Изваждаха го от скривалището. Поднасяха го до лицето си. Слагаха го на коленете си. А когато живото същество отвръщаше по единствения начин, който му беше останал – криеше се, съскаше, свиваше се – те попълваха акуратно формуляра: „агресивен“, „не се адаптира“, „не играе“.
Гергана отвори бележника. И намери третата забележка, която беше оставила при връщането на последното семейство, но не й беше обърнала внимание: „Дъщерята плачеше, защото котката не искаше да седи в скута ѝ“.
Формулировките всеки път се променяха. Но действието си оставаше едно и също.
В понеделник тя преработи инструктажа. Старата версия, която даваха на всички, започваше с думите: „Котката се нуждае от ласка и търпение.“ Новата започваше другояче.
Гергана прочете на Стоян на глас, държейки листа на протегната ръка, сякаш не вярваше на собствения си почерк:
– Първата седмица – не пипайте. Не викайте. Не изваждайте. Сложете паничка, вода, тоалетна и затворете вратата на стаята му. Влизайте само за хранене. Не гледайте в очите. Не се опитвайте да го галяте.
Стоян подсвирна.
– А-а… това е инструкция как да игнорираш котка.
– Това е инструкция как да не пречиш на котката да те обикне.
Тя замълча и добави по-тихо:
– Година и половина обяснявахме на хората, че котката е сложна. А тя не е сложна. Тя е предпазлива. И ние я изпращахме при онези, които бъркат търпението с очакване.
– Каква е разликата?
– Очакването иска резултат. Търпението не иска нищо.
Стоян проточи гласната, сякаш премерваше отговора. Мълча. Лампата над тях мигна и Мирон в далечния край на коридора леко дръпна ухо – накъсаното, ляво.
Четвъртото семейство дойде след три седмици. Жена около петдесет години с тих глас и загорели ръце. Тя слушаше новия инструктаж, кимаше. Само едно уточни:
– А ако след месец той още си седи с гръб?
Гергана я погледна в очите.
– Значи му трябва повече от месец.
Жената кимна. И взе клетката.
Мирон вътре мълчеше. Гръб към решетката, опашка около лапите, уши леко назад. Както винаги.
Снимката дойде след месец. Без подпис, без коментар. Просто кадър. Перваз на прозорец, отвъд стъклото зимен двор, саксия с някакво растение.
И котката. Ръждива, с бяла гръд и накъсано ляво ухо.
Той седеше с лице към стаята.
Гергана показа снимката на Стоян. Той оправи очилата, погледна, после пак.
И каза тихо, без обичайната проточена гласна:
– Значи не беше в него.
Гергана прибра телефона в джоба си. Картата на Мирона извади от папката „дълготрайно настаняване“ и я премести в долното чекмедже на бюрото. Там, където лежаха онези малко истории, които нямаше нужда да се разказват. Достатъчно беше да се помнят.
