КАК ЩЕ ПРИЕЗДИ, ТАК ЩЕ ОТГОВОРИ
Лариса Иванова листеше любимото си вестникарче, пусната на ветровете на Стара Загора. Очите й скочиха от заглавие към заглавие, без да се задържат. Мислите се вмъкваха в някаква другй свят, където се въртеше една болна тема.
Търся те, в тази рубрика Лариса винаги минаваше, без да се задържи. За нея въпросът беше чист и стабилен, като кристалната река в Рила. Сега обаче тя се спря, вникна в страниците, изпълнени с телефонни номера на жадни за обич. Някои искаха цял живот, други само нощ, трети миг.
Лариса вече не търсеше нови усещания; тя искаше само да чуе глас от другия край на жицата, да се излее душата й в безмълвната нощ. Тази вечер никой не беше готов да я изслуша, а тя се чувстваше като в сън, в който всичко е възможно. Набра първия номер, който намери.
Добър вечер! Служба за запознанства отговори мек глас, женски, на другия край на линията.
Здравейте, госпожо, прошепна Лариса, треперейки. Не знаеше какво да каже след това.
Ще ви помогна, не се тревожете. Нека запишем данните и желанията ви, бархатният глас започна да се притиска от бавността на клиентката.
Извинете, госпожо. Може ли да се откровя? събра се Лариса в себе си.
Не искате мъж? Нямам време за конфесии. Обадете се на телефон за доверие, там има психолози, преглътна тя цифри, хвърли телефона.
Този номер за доверие се превърна в спасителен остров. Лариса внимателно натисна цифрите, като се моли да не се провали.
Алло! Добър вечер! Може ли да поговорим? Много ми е нужно! изрече тя със сърцето в гърдите.
Разбира се, казва спокоен глас. Ще изслушам вашата история.
Тогава нашата героиня започна да разказва, първо неуверено, после плавно и сигурно. По-лесно е да се изповядваш пред непознат, като странен попът в сън, който минава покрай теб.
Мъжът ми ме напусна. Преди година отпразнувахме сребърен юбилей. Чувствах се найщастливата жена на света, започна тя.
Ивайло Петров, бившият ми съпруг, беше студент в Педагогическия университет в София. Той вече имаше съпруга Виолета, с две малки деца момче и момиче. Децата бяха като пролетни капки, а Виолета ги обгръщаше с безусловна любов. Тя беше тихо послушна, като библейска съпруга. Аз, от своя страна, бях красива и умна, и ме ядеше, че тя е сиво мишле до моя златен лъч.
Разбих този идеален брак, въпреки всички поговорки не отваряй чуждата уста, на нечие несчастие не строиш щастие. Съжалявам, че бях змията в градината. На руините на семейството построихме нашето откраднато щастие. Виолета безропотно прие горчивата чаша, не се опита да ни преследва, а със спадащ глас помоли Ивайло: Не забравяй децата ни. Тя посвети живота си на децата и внуците, без да търси нов мъж.
С Ивайло имаме син Стефан. Възпитахме го в достатък, имаше всичко: морски ваканции, просторен апартамент в центъра, кола от немски произход, къща в планината. И двамата бяхме декани в университета, а децата на Ивайло никога не бяха забравени. Често прекарахме летните каникули в къщата им, а аз понякога се чувствувах поскоро обичана от тях, отколкото от собствената им майка.
Въпреки това, Виолета, медицинска сестра в болница в Пловдив, едва стигаше до края на месеца. Чувствах се като в сън, където искам да удря уязвимо място, но тя никога не се обръщаше към нас за помощ. Убеден бях, че Ивайло тайно я подкрепя финансово.
Синът ни, Стефан, се ожени и излетя от гнездото. Останахме само ние двамата в огромния апартамент в центъра на София, където животът течеше спокойно, като река без бързини. Но вратата на съдбата се отвореше с шепот.
Лариса, знаете ли, че Ивайло често оставя една непослушна студентка за допълнителни занятия? подмътна колежкапенсионерка. Звучи нелепо, но слуховете се разнасят като есенен вятър.
Година преди това, след честване в ресторант в Варна, Ивайло ме остави в шок:
Ларисо, простете, отивам при друга. Да се разведем, каза той, без шега.
Сценарият беше като от класически роман стара жена, мъж в разцвета си, млада любовница. Аз избухнах в истерия:
Как осмеляваш се да ме оставиш за пигалица? Ще изгоня тази твар от института! Децата няма да ти простят! виках, без да мисля.
Той си тръгна, а светът ми се изчерви. Ивайло с любовницата си наеха апартамент в съседния етаж, благодарение на нашите общи колеги, които им помогнаха с млада семейна подкрепа. Всеки ден ги срещах на автобусната спирка, където студeнтката се усмихваше над мен като над изгорена къща.
Тя се чувстваше сигурна, а аз бях сигурна, че отведох Ивайло от първото му семейство. Сега остана само пепел.
В очите му се отразяваше океан от нова радост. Половин век в сърцето му се превърна в летяща сянка.
Защо беше толкова лесно да те отведа от семейството? Виолета беше добра съпруга, попитах някога Ивайло.
Старах се от скуката в това уютно болото, отвърна той, целувайки ми ръцете.
Отново се появи скука, жажда за страст, както се казва в поговорките: Днес се кълне в гроба, утре вратата отваря. Сега се виждам и като част от жените, и като част от мъжете.
Децата на Ивайло, вече със свои семейства, ми повториха: Как щеше да се отговори, така ще се отговори. За тях аз бях чужда лъчезарна леля, откраднала съпруга им. Никой не ме обичаше, нито дори за миг. Опитвах се да ги задоволя с подаръци и красиви думи, но те вече живееха сами.
Разводихме се спокойно, без театър. Той спомена, че Алена очаква дете, и предложи да разделим нашия апартамент на две. Съгласих се без възражение, защото опитът да се противопоставиш е като да се опитваш да върнеш нощта в сутринта.
Седя в празна четирикамара в София, на 44 години. Чувствам се като листо, което отново ще падне. Мъжът ми ме даряваше с луксозна козметика, парфюм, стилни дрехи аз бях скъпа кукла, но в сърцето ми се пръскат викове на тъга. Единственото утеха е синът ми, който ме сеща и утешава. Дружбата между децата на Ивайло и Степан никога не се разви.
Мога ли да ви се обадя отново? попитах, благодарна за слушателя, който не ме прекъсваше.
Повиснах слушалката, издишах, усмихнах се.
Позвъних на Стефан. Той се учуди от късния ми обаждане.
Мамо? Какво се случва? попита той, притеснен.
Всичко е добре, Стефане! Сърцето ми светва! Живейте напред, елате уикенд с децата, ще изпека торта, казах, изпращайки му топъл целувка.
Шест месеца по-късно се обадих на телефонния психолог.
Знаете ли, срещнах стар съученик. Оказа се, че е бил близо до мен цял живот, но не се осмеляваше да се приближи. Когато почувства промяната в моя живот, реши да се появи. Сватахме се.
Счастие се върна в моята едностаенска квартира в центъра. Благодаря ви за тази исповед и пречистване! Сега знам, че животът винаги предлага нещо в замяна.
