Запис в дневника: 14 юни
Будилникът не беше звънял, но се събудих, защото усетих, че съпругата ми Деси се върти неспокойно до мен. Огромният ѝ корем я правеше все по-неподвижна нощем. Беше три сутринта. Апартаментът ни в жк. Младост беше потънал в тишина само равномерното ми дишане и старият ни стенен часовник отброяваха секундите.
Деси се измъкна внимателно от дивана, а аз, полупроспан, не издържах и изръмжах през сън:
Десислава, пак ли се въртиш? След няколко часа трябва да съм на работа. Поне сега се пощади!
Тази фраза я бях казвал прекалено често през последните месеци. Още откакто разбра, че чака близнаци, сякаш всичко в къщи легна на раменете ми: финансите, покупките Гледах всяка стотинка, мръщех се, когато поискаше нещо повече от хляб, мляко и ябълки. Като поиска череши или праскови, само въздъхвах.
Какви са тия цени, Деси! виках, гледайки фискалния бон. Яж български ябълки, не сме тук за глезотии. Парите не растат по дърветата.
Деси стана, теглейки краката си от отоците пантофите сякаш бяха станали два номера по-малки. Застоя се пред прозореца на кухнята, загледана във вечерната София. Знаех, че се тревожи дали ще се справим и как ще приеме бебетата вкъщи, където постоянно се усеща напрежение.
На зазоряване се спусна суетнята ми по излизане бързах, тропах с вратата на гардероба, ровех за чорапи.
Поглади ли ми ризата, Деси? попитах, без да я поглеждам.
На стола е, Иване отвърна тя тихо.
Ей, не ти ли стана навик да шиеш копчетата, постоянно ще се изскубнат! Добре, тръгвам. Ще се върна късно, имаме съвещание при директора. Не ми звъни, ще ми взимат телефона.
Захлопнах вратата зад себе си и заключих горния патрон онзи старият, който се отваря само с усърдно бутане с две ръце.
Към обяд Деси реши да извади кашон с детски дрешки, останали от братовчедка ѝ. Подреди си стол Само ще взема от ръба, уверяваше се на глас. Повдигна се на пръсти зави ѝ се свят. Всички знаем какво стана плъзна се, тупна на килима и извика от болка. Остра, пронизваща болка разкъса тялото ѝ.
Не сега още не измъчено изстена жена ми.
Вълната на болките й обля тялото. Погледът й беше замъглен, но на една ръка разстояние на масичката беше телефонът. Запълзя по мокрия ламинат. В контактите ѝ първи се показваше моето име Иван. А под него Иван Г. (директор). Беше запазила номера на директора ми, когато трябваше да подпише документи по майчинството, а аз не си вдигах телефона.
Деси се обади на Иван. Граченето на свободния тон беше безответно. Втори опит Абонатът е временно недостъпен. Прониза я страх заключена, на легло, с отключващ се трудно патрон. Здравецът на помощ би дошъл, но нямаше как да влезе.
Почти губейки съзнание, отвори чата и написа съобщение, мислейки, че е до мен:
Болките започнаха. Вратата е заключена, паднах и не мога да стана. Моля те, ела веднага!
Изпрати го и изпусна телефона.
***
Иван Генчев, директорът на строителна фирма Възход, ръководеше важна среща. Суров мъж, много точен, не търпеше закъснения. Телефонът му избръмча. Притеснен, погледна дисплея съобщение от жена ми. Познавах го винаги беше строг, но справедлив. Личният му живот трагично се бе пречупил преди години, когато преждевременна смърт му отне съпругата.
Прочете съобщението и за пръв път изражението му се промени.
Събранието приключва! изръмжа внезапно.
Но, г-н Генчев… опита главният счетоводител.
Казах: всички вън!
Закрачи бързо и звънна на мен. Телефонът ми пак беше изключен. Генчев веднага предупреди охраната:
Проверете къде се намира телефонът на Иван Николаев. И ми извикайте кола аз лично отивам.
След секунди получи местоположение не съм бил на строителен обект, а във Верила СПА.
Директорът стисна челюсти пет години вече беше сам, когато беше нужна спешна помощ, усещаше лично какво значи закъснение.
След 15 минути спря пред нашия блок. Втурна се нагоре. Дръпна вратата заключено, отвътре шава жена. Чу слаб глас.
Не дочака Бърза помощ. Застана на три метра и се хвърли гърбом с рамо вратата първият път патронът изскърца, втория поддаде.
Деси лежеше сгърчена.
Деси! Извика той.
Господин Генчев? А Иван? изхриптя тя.
Аз съм тук. Дръж се.
Взе я на ръце.
Караше джипа, зави пряко по булевардите. Деси тежко дишаше на задната седалка.
Още малко, почти сме пристигнали бодряше я Иван Генчев, наблюдавайки я зад волана.
В родилния център в Медицинския комплекс вече чакаше екип директорът беше се свързал директно с главния лекар.
Ваш мъж ли сте? попита сестра.
Баща съм! отсече Генчев. Отговаряте с главата си за нея и децата!
Остана да обикаля коридора. След три безкрайни часа докторът се появи с маска под брадата:
Може да поемете дъх. Две момчета. Имаше усложнения, но се справихме. Ще полежат за наблюдение, но са добре.
Генчев се облегна с чело на прохладния прозорец.
Благодаря!
Извади телефона и звънна на мен. Най-сетне вдигнах гласът ми звучеше задавен, наоколо женски смях и музика.
Г-н Генчев, вие ли сте? Аз съм на обекта, лоша връзка…
На обекта, а? Генчев проговори тихо, но заплашително. В Верила СПА ли лееш бетон?
Мълчание.
Господин Генчев, аз…
Уволнен си, Иване. Без препоръки. Утре вече да те няма в София. Моли се жена ти да ти прости. Аз не бих.
***
Деси дойде на себе си чак на следващия ден. Самостоятелна стая, бутилка минерална вода и кутия с натурален сок я чакаха на шкафчето.
Влезе Генчев видимо изморен, но делови както винаги.
Как си?
Господин Генчев Толкова неудобно ми е Обърках контактите
Благодари на шанса, че ги обърка. Трябва сериозно да поговорим.
Разказа ѝ всичко: за съобщението, за хотелския комплекс, за уволнението.
Сега ще почне да ти звъни за прошка. Апартаментът е негов, нали?
На родителите му отвърна Деси през сълзи. Аз нямам къде да отида, само леля на село
Генчев замълча.
Слушай сега. Имам голяма къща. Там само нощувам. Има отделно крило за гости. Ще живееш там с децата, докато стъпиш на крака. Ще помагаш, после ще намеря още помощ. Не обичам чужди хора край мен, предпочитам свои. Гледай го като работа.
Аз с две бебета каква помощ мога да съм?
Ще се справиш. Имам нужда от жив човек в къщата.
Дискретно я изписаха. Бившият мъж опита да влезе, но не го допуснаха. Крещяше отвън, подпийнал и гневен. Деси го гледаше през прозореца и вече не ѝ пукаше. Нямаше останали чувства.
Генчев я взе сам. Без думи премести багажа, закопча детските седалки.
Хайде у дома каза кратко.
Животът в къщата протече спокойно, почти семейно. Огромният дом се изпълни с детски глъч, аромати на мляко и домашна гозба. Генчев може да беше изглеждал строг, но вечерно време неумело, но с желание вдигаше на ръце ту Пламен, ту Станимир нашите близнаци.
Как сте, юнаци? дуднеше той. Растете ли?
Децата го гледаха с големи, питащи очи.
Бившият мъж напълно изчезна щом разбра, че Генчев му е затворил всички врати, се прибра на село при майка си. Пращаше някакви пари, но на Деси вече ѝ беше все едно. За пръв път от години се чувстваше в безопасност.
***
Преди два лета.
Беше неделен юли, под асмата в двора приготвях масата, а Генчев въртеше шишчета на жарта. Момчетата тичаха по ливадата, викаха нещо за някакъв бръмбар.
Тати, виж, бръмбар! извика Станимир, размахващ ръчичка.
Деси замръзна с чиния в ръце. Генчев също млъкна за момент за първи път го нарекоха тати, а дотогава го викаха само по име.
С усмивка хвана Станимир, подхвърли го леко:
Това не е бръмбар, а земна пчела пчелите са полезни.
Погледна към Деси и този път в погледа му имаше топлота.
Деси седни.
Тя се отпусна на пейката.
Знаеш, че не съм романтичен. Не умея да казвам красиви думи. Но момчетата не са ми вече чужди. И ти не си. Две години сме семейство на дело. Предлагам да го направим по закон да ги осиновя. Да им дам името си. Никой да не смее да говори лошо. Съгласна ли си?
Деси плачеше, но този път от облекчение, не от болка.
Съгласна съм, Иван!
И стига с това господин Генчев, моля.
Вечерта, след като приспахме децата, седяхме мълчаливо на верандата. Чаят вече беше изстинал.
Някъде, далече от София, бившият вероятно и днес се оплакваше на приятели с чаша ракия в ръка, но тук, в дома, вече имаше семейство две смешно-весели момчета и един баща, който ги обича.
Понякога е нужна само една грешка в цифра или име, за да тръгне съдбата в нов коловоз. Но най-важното е да не сбъркаш човека.
