Евгения безпокойно смачкваше лист хартия в ръцете си: заповед за ДНК тест за Мария. Защо? На кого му е нужно? Да не би родителите на Мария да са се открили? Тогава защо не дойдоха, не говориха? Въпросите бяха много. Отговори никакви.
Мамо, какво става? Мария я докосна за рамото. Викам те, викам, а ти мълчиш.
Замислих се.
Кой пише?
Никой, Евгения бързо скри писмото в джоба на престилката си. Кофичката с къпини е готова. Сладки са. Налях вода в резервоара. Вечер ще напоя градината. Трябва ли още нещо? С момичетата ще ходим на реката. Такова е горещо.
Замислена, отговори:
Бягайте, само внимавайте там.
Мария грабна топлите банички, взе кърпа и изтича.
На Евгения й трябваше да се събере. Излезе навън, седна на прага: Какво да правя? Утре е рожденият ден на Мария. Ето ти подарък. Не без причина не спях цяла седмица.
По пътя бавно се движеше кола и спря пред портата. От нея слезе елегантна възрастна жена:
Здравейте, търся Евгения Николаева.
Сърцето й се сви в кълбо. Усети, че писмото и тази жена са свързани.
Това съм аз.
Можем ли да поговорим? Казвам се Марина Григорова.
Какво съм се застояла? Влизайте в къщи покани Евгения.
Жената подаде знак на шофьора, който извади голяма чанта от багажника. Евгения с ужас гледаше какво се случва.
Александър, свободен си до жената погледна скъпите си часовници, три. Ако ви потрябвам по-рано, ще ви се обадя.
А вие отидете на реката забърза се Евгения. По тази пътека ще стигнете до водата. Посочи посоката. Там е хубаво. Ще ви дам и кърпичка. А колата застанете под брезите. Защо да я оставя на слънце?
Може ли да седна някъде? попита Марина Григорова, когато шофьорът си тръгна.
Настанявайте се Евгения отмина невидими трохи от масата. Сега ще пием чай. Обичате ли с касис?
Сложи чайника на печката и се обърна към жената. Та гледаше голямата снимка на Мария, окачена на стената в хола. Марина Григорова премести сълзливите си очи към Евгения:
Това е Марийка. Намерих я.
Краката й се отказваха, светът се завъртя, за да не падне, седна на стол.
Това е Мария! Чувате ли, Мария! извика Евгения, пусна ръце на масата, падна върху тях и заплака.
Жената й се приближи, погали я по гърба:
Не искам да взимам момичето от вас. Само искам да участвам в живота й. Успокойте се прегърна я, трябва сериозно да поговорим.
Седна срещу Евгения, взе й ръцете:
Разкажете ми как момичето е попаднало при вас. Зная нещо, но не всичко.
Евгения погледна в очите на жената големи и тъжни. Болка и скръб стояха в тях.
Намерих бебето в гората, когато търсех кравата си започна Евгения, предизвиквайки се. Утре ще са й дванадесет години. Празнуваме й рождението на този ден. Мокра, мръсна, спеше в канавката, прегърнала също толкова мръсен и мокър мечето. Дори не разбрах веднага, че е дете. Мислех, че е цветна торба.
Евгения завъртя една си коса около пръста:
Бедното дори не можеше да стои на крака, нямаше сили да плаче. Донесох я в къщи на ръце. Нахраних я, заспа.
Спомените я разтърсиха.
Изпратих съседното момче до здравната сестра и кметството, да се обадят в полицията. Нина притича, искаше да прегледа момичето. А то се вкопчи в мен с ръчичките си, че пръстите побеляха, и не ме пусна. Здравната сестра каза, че на вид е на две години, здраво, само много изтощено.
Чайникът на печката започна да свити, но жените не го чуха.
После дойде участъковият, написа протокол, записа приметките. Каза, че няма съобщения за изгубени деца в района. Обеща да сигнализира нагоре. По-късно съседите се събраха. Охкаха, ахаха. Някои донесоха дрехи, други играчки. А тя не пускаше мечето си. И ги измих заедно.
Евгения замълча, преживявайки спомените. Марина Григорова не я бързаше.
Три дни не слезе от ръцете ми. И постоянно искаше да я храня. Здравната сестра ме предупреди да я храня често, но по малко. Мария после още цяла година криеше късове хляб навсякъде. Кръстих я Мария, защото я намерих през месец май. Първо започна да стои, после да тича. Не можех да се нарадвам, че момченцето оздравява. Спи с мен, викаше силно в съня. Явно й се сънуваше нещо. А да говори не говореше нищо.
Евгения си пое дъх:
Когато месец по-късно дойдоха от районната опека да вземат Мария, тя вече ме викаше мама. Не можаха да ме откъснат от нея. Така си тръгнаха с нищо. Чайникът продължаваше да свисти, но никоя не стана. Марина Григорова сведе глава, сълзите й капеха върху масата.
Това мече все още ли го пази? прошепна тя.
Да. В нощното й шкафче. Не спи без него.
То е първото й подарено нещо. Аз му заших опашката с червена нишка, преди да преди да я оставя там.
Евгения вдигна поглед, сърцето й заби бясно.
Защо?
Бях млада. Страх ме беше. Оставих я в гората, за да има шанс. Надявах се някой като вас да я намери.
Навън, зад прозореца, Мария се смееше тичаше по пътеката с момичетата, кърпата й се вееше като птица.
Евгения пое ръката на Марина Григорова.
Тя няма да спре да вика мен мама. Но може да има и теб. Ако искаш.
Жената кимна, притиснала длан към устата си.
Утре ще ѝ изпеем Честит рожден ден. Всички заедно.
