**Дневник на един мъж**
Свекърва ме изхвърли на улицата с думите: „Ти си проста и жалка.“ Тя дори не подозираше, че след седмица ще стана собственик на къщата, в която тя живее.
— Махай се.
Думата ме удари като шамар – кратко и болезнено. Вдигнах очи към свекърва ми, Радка Иванова. Тя стоеше в кухненската врата, лицето й вкочаняло като камък.
— Какво? — попитах, въпреки че чух всичко ясно.
— Събирай си вещите и се махай от моя дом. Незабавно.
Говореше така, сякаш изнася присъда. Сякаш аз не бях временен гост, докато мъжът ми е в командировка, а престъпник, хванат на местопрестъплението. Всичко заради една чаша, която сложих на грешния рафт.
— Радко Иваново, нека не правим сцени… Тодор ще се върне след седмица и веднага ще се изнесем. Защо да правим скандал?
— Скандал? — усмихна се, и усмивката й беше по-остра от нож. — Това ли наричаш скандал? Миличка, ти дори не знаеш какво е истински скандал. Ти нищо не разбираш от живота.
Направи крачка към мен, в очите й пламна злоба, унизителен огън.
— Мислиш ли, че се нареди добре? Синът ми, разбира се, е сляп, щом те избра. Но аз виждам всичко. Виждам евтините ти дрехи, навика ти да се усмихваш подлизурски. Мислиш, че не разбирам защо си тук?
Мълчах, усещайки как вътре се стеснява ледена топка. Всяка дума щеше да подлива масло в огъня.
— Ти си бедна и жалка – ето кой си. И винаги ще бъдеш такава. А сега махай се. Да не ми мирише дори духът ти в дома ми.
Последните думи ги изплю директно в лицето ми.
Не спорих. Не опитах да докажа нищо. Просто се обърнах и отидох в стаята за гости.
Куфарът беше почти готов – аз и Тодор така или иначе се подготвяхме да се местим в новия ни апартамент. Оставаше само да сложа още няколко дреболии.
Ръцете ми се движеха автоматично. Четка за зъби. Зарядно за телефона. Лаптоп. Гърбът ми усещаше изгарящия й поглед. Тя не се отмести, стоеше, наблюдаваше, за да не взема нещо „излишно“.
Когато преминах покрай нея с куфара в ръка, тя хвърли след мен:
— И на сина ми не се оплаквай. Сам ще види с кого се е свързал, като се върне. Може би ще прозре.
Вратата зад гърба ми затрещя така, че в ушите ми затътна.
Останаха стоя на хладната вечерна улица. В джоба ми затрептя телефон. Без да гледам, го извадих. Съобщение от нотариуса, когото бях наела преди седмица.
„Гергана, добър вечер. Всички формалности са уредени. Сумата от наследството на чичо ви е потвърдена и преведена по вашите сметки. Поздравления.“
Погледнах към къщата. Голяма, красива, същата, в която преди малко бях никой.
Същата, която Радка Иванова, затънала в дългове след проваления си бизнес, беше сложила на бърза анонимна продажба чрез брокер. Тя мислеше, че никой не знае.
Но аз знаех.
Хладна, ясна мисъл се роди в главата ми. Беше остра и перфектна като леден кристал. Погледнах отново към осветените прозорци на къщата, зад които беше останала жената, която току-що ме унищожи.
Усмихнах се. Изобщо не жалка.
Намерих в контактите номера на този брокер, чиято визитка случайно видях в хола.
— Ало, добър вечер. Казвам се Гергана. Обаждам се за къщата на улица „Розова“. Все още е за продажба? Чудесно. Готова съм да дам депозит. Сега.
Брокерът в другия край се обърка за момент. Вероятно не очакваше такова настояване при нощен разговор.
Но парите не миришат, и до час бяхме в денонощно кафе, подписвайки предварителен договор.
Нотариусът, когото разбудих с обаждане, потвърди платежоспособността ми и започна да подготвя документи за анонимна сделка.
Следващите седмица прекарах в скъп хотел в центъра на града. Не звъних на Тодор. Нито веднъж.
Най-трудно беше да преборя желанието да се оплача, да чуя гласа му. Но знаех: Радка Иванова вече беше обработила сина си. Моето обаждане щеше да бъде само проверка на нейната версия. Реших да й дам да изиграе партията до края.
Той се обади сам, в деня на завръщането си. Гледах името му на екрана и усещах как сърцето ми бие в гърлото.
— Гергано, къде си? — гласът му беше студен и отстранен.
— В хотел, — отвърнах спокойно.
— В хотел? Каква глупост? Мама каза, че събра си вещите и си тръгнала,
