Бях жена това беше задължение, казваше се тогава.
Какво ще има за вечеря днес? попита Димитър, докато стоеше в прага.
Вяра затвори очи. Паличките си замръзнаха над клавиатурата на лаптопа и за миг й се стори, че ако не ги отвори, въпросът ще изчезне сам. Не успя. Тя отлепи ръката от екрана, където мигат десетки отворени раздели с работни документи. Димитър стоеше замръкнал в кухненския проход.
Отвори ли хладилника? каза той.
Да, кимна той.
И какво намери?
Ами Димитър вдигна рамене. Там са някакви тенджери, контейнери.
Вяра усети как напрежението от последните часове работа прелива в раздразнение.
И нищо не ти дойде наум? Например, че храната трябва да се загрее?
Димитър се наведе, веждащ се.
Защо аз трябва да го правя? Аз се прибрах изморен от работа. А ти дори не можеш да ми подадеш вечерята?
А какво, смяташ, правя? вдигна Вяра ноутъка към него, показвайки екран, натрупан с таблици, презентации и чатове. И аз работя, макар и от вкъщи. И аз се уморявам. Но намерих време и приготвих ястието. Трябва само да го загрееш и сложиш в чиния. Толкова ли е трудно?
Гласът й се задържа на последните думи. Вяра почти се разпадна.
Димитър се оттегли, мърморейки:
Тя се превръща в такава студена мързелива не ме обича, не ме цени
Вяра намери на масата слушалките, сложи ги и вдигна музика по-силно. Гласът на съпруга заглъхна, потъвайки в ритъма. Тя отново се впря в екрана, но не можеше да се концентрира. Пред очите й преминаваха редове от отчета, докато в главата й въртяха се други мисли. Как се озова тук? Кога всичко се развали?
Преди всичко беше различно. Напълно различно. Вяра винаги обичаше да готви това беше малкото ѝ щастие след дългия работен ден. Те с Димитър дори се шегуваха, че я привлича ароматът на кухнята.
Третото им срещане в София се провали системна грешка отне резервацията в любимия ресторант, местото я дадоха на други. Димитър се разстрои, започна да се извинява, но Вяра предложи да отидат у дома.
Тя го нахрани с домашна лазаня, топъл хляб с чесън и свежа салата. Димитър седна на нейната малка кухненска маса, поглъщайки хапки с щастие, докато завъртяше очи от радост.
Мисля, че съм се влюбил, каза той тогава, а Вяра се разсмя.
След като се съжителстваха Димитър се премести в нейната предбрачна квартира в Пловдив Вяра готвеше почти без прекъсване. Пилешко по-селски, задушено агнешко, сложни супи, домашни баници уикендите. Той свикна с това, докато почти спря да забелязва колко усилия и време ѝ отнема кухнята. Тогава тя работеше от 8 до 18 часа, без гъвкав график. Връщаше се уморена, но все пак се отправяше към котлона, защото виждаше Димитър, очакващ я.
Сега всичко се промени. Кариерата й излетя нагоре. Тя премина в дистанционна работа, получи повишение, започна да води големи проекти. Графикът стана натоварен, отговорностите се умножиха. Нямаше повече време и сили да обслужва Димитър както преди. Готвеше просто каша от грис с пилешко, макарони с кюфтета, зеленчуково рагу. Ситно, бързо, без излишни украси. Тогава Димитър започна да се ядоса. Първо намеци, после открити претенции.
Последните два месеца бяха истински ад. Вяра имаше спешен краен срок голям проект за важен клиент, от който зависеше бонус в лева и бъдещият ѝ кариерен растеж. Работеше по 12 часа на ден, понякога се налагаше да отиде в офиса, за да обсъди корекции лице в лице, без губене на време за имейли.
Димитър беше вечно недоволен. Къщата не беше достатъчно чиста, храната беше твърде проста, той усещаше, че му остава почти нищо от вниманието ѝ. Спорове избухваха от всяка дреболия. Той искаше сложни ястия, правеше скандали за незамърсената печка. Вяра се разпадна, викна, плачеше. След кратко помирение, всичко се завръщаше отново.
Проектът най-накрая бе предаден. Вяра се чувстваше изцедена като лимон. Всяка клетка гърмеше от умора. Легна на леглото и гледаше към тавана. Дори мигането беше тежко. Не можеше нито да готви, нито да чисти. Искаше просто да лежи и да не мисли за нищо.
От коридора се чу шум Димитър се прибра от работа. След минута влезе в спалнята.
Хладилникът е празен. Какво ще има за вечеря?
Вяра бавно се обърна към него.
В замразения има манички, прошепна тя.
Не искам манички! изкриви Димитър. Искам печена риба със зеленчуци.
Само мисълта да се изправи от леглото й вдигаше почти физическа болка. Тялото отказваше движение, а мозъкът работа.
Можеш да поръчаш готова храна. Ще ти донесат всичко, което пожелаеш.
Димитър се вцепи с резка:
Защо тогава се ожених?
Това в гласа му събуди настороженост у Вяра. Тя се изправи на лакът и го погледна по-внимателно.
За да ям от доставките? продължи Димитър, гласът му се вдигна. Готвенето е задължение на съпругата. А ти в последно време се отпусна. Търпях, но вече е прекалено!
В нея се включи нещо ново. Вместо умора се появи ярост гореща, ярка, даваща сила. Скачна от леглото и вика:
Не съм задължена! Къде е това писано? Кой го е потвърдил?
Уморен съм от неразпозната храна! извика Димитър в отговор. Стигам да го търпя!
Тогава готви сам! стъпи Вяра към него. Кухнята е там! Не ти забранявам!
Това е твоята задължение! продължи съпругът, без да отстъпи. Женската работа! Трябва да се грижиш за мъжа!
А аз съм уморена! гласът й се превърна почти в вик. Два месеца бях заетa с работа! А ти дори чинията не изми! Не почисти, не готви! Защо само аз трябва да се грижа за теб? Ти просто седиш пред готовото!
Димитър се зачервя.
Защото съм мъж! Аз изкарвам пари!
Вяра посочи пръст към гърдите си.
И аз изкарвам! Не по-малко от твоето! А ти се държиш като слуга!
Лоша съпруга! Не умееш да се грижиш за семейството!
Вътре всичко се охлади. Яростта се превърна в ледено спокойствие.
Тогава намери си друга! Отиди и намери онова, което ще ти служи. Аз вече не искам!
Димитър се замръзна от удивление.
Какво?
Вяра мине към шкафа, извади чантата му и започна да хвърля нещата вътре.
Чувал ли ме? Напускай сега!
Вика, защо?!
Напускай! Достава ми се да бъда твоя слуга. Искам да бъда съпруга, равна, а не домакиня и чистачка. Ако не разбереш, пътят ни се разделя.
Димитър не можеше да повярва какво се случва. Опитваше се да говори, да се защити, но Вяра беше непоклатима. Изгони го през вратата. Не повече искаше да го задържи в дома си.
Измина седмица. Димитър звънеше всеки ден, изпращаше съобщения, молеше за прошка, обещаваше промяна. Вяра не отговаряше имаше нужда от време, за да се изкаже с мислите си.
Тя си спомни всичко. Как Димитър никога не предложи помощ за почистване. Как приемаше грижите ѝ за даденост, без да даде нещо в замяна. Как обезценяваше умората ѝ, вярвайки, че жена трябва да служи, просто защото е жена. Разбра, че мъжът й е седнал на нейното гърло и я използва, без да осъзнае това.
Димитър се появи още веднъж с букети. Вяра вдиша дълбоко. Трябваше да поговорят.
Пиша развод. Не ми трябваш повече.
Той, объркан, я погледна.
Защо? Обещах да се променя!
Не ми трябват обещания, усмихна се Вяра. Трябваше ми съпруг, а ти слуга. Това са различни неща.
Разводът беше уреден бързо. Квартирът беше нейна предбрачна собственост, така че нямаше какво да се дели. Димитър се премести при родителите си. Вяра остана сама.
И тя се почувства полеко. Започна отново да готви но само за себе си. Пробваше нови рецепти, припомняше стари. Печеше патешко с ябълки просто защото й се искаше. Приготвяше сложни десерти, защото беше интересно. А когато след дълъг работен ден се умори, поръчваше доставка. Яде пица директно от кутията, седнала на дивана пред телевизора. Никой не я осъждаше, никой не я упрекваше. И това беше прекрасно.
