Не ходете, деца
Къде се возеше толкова? учудена попита майка, поглеждайки към вързана от разходка Калина.
Девичката се вгледа в огледалото. В косата ѝ се бяха сплели мрежа от паяжина. Тя свали дънките, а от джоба й изскочи жълъд. Калина го ухапа и се втурна към спалнята, където го скри под възглавница.
Отиди, измий се, папа ще дойде, а после ще вечери! заповяда майка й.
Калина се гмурна в банята, апетитът й изчезна.
В телефона седя лошо, разхождам се отново лошо, мрачно помисли тя.
Майка, чувайки мислите й, извика от кухнята:
Ако се разхождаш културно, в мрежа не се спъваш!
Калина напълни ваната, излей плътна пяна.
Майка беше права, но Калина усещаше, че обикалянето на улицата сама е скучно. След като подслуша разговор между две стари дами, чакащи в опашка пред малкия магазин в квартала, тя придоби ново любопитство.
Мария Георгиева, в ТОВА къщи пак се появиха нечисти! прошепна едната с интензивен тон.
Втората, Станислава, отговори, но Калина не чула отвлечена беше от касиерката Рада, която й проби продукти и подаде касов чек, като тихо каза:
Трябва да се извика полицията!
Каква полиция? Какво ще направи срещу нечисти! извикаха зад нея няколко мъже.
Калина затвори покупките в чантата и излезе от магазина. На портипа видя как жените размахват ръце и се спорят. Тя фукуна, смях се на нечисти в 21вековната София и изтласка разговора от главата си.
Вечерта се изкачи на балкона. Сградата беше построена токущо, а до нея се извисяваха пететажни блокове, стари трийсет години, с малък магазин и стари баби, които се шепнеха за нечисти. Около къщата още не беше завършено озеленяването; единствено прозорците гледаха към шепнещия ред големи дървета, а шумът от строежа на съседната висока кула почти беше заглушен.
Този парк, който никога не се нареждаше с дървета, някога щеше да стане градина, но беше преразпределен. Част от дърветата бяха изрязани, а останаха тополи, които отделяха новата сграда от стари къщи, заявени за културна ценност и оградени с високи огради. Калина погледна през листната маса и разкри покрити с мъх покриви на старинен имот.
Може би това бе бивша усадба от преди революцията? помисли тя.
Тогава й се върна шумът от магазина:
Наверно там се появиха нечисти, а не в висотките!
В главата й се появи образът на Баба Яга. Смеейки се, си представи как вратовръзка паркира на покрива на този стар дом.
Калино, елате да вечеряме! извика майка й.
След вечерята тя гледаше филм с баща си, спореше с родителите: те искаха да я преместят в поблизкото училище, защото иначе би трябвало да пътува далеч. Калина искаше да остане в старото, където приятелките й я очакваха, а не да се озовава сама през лятото.
В новото училище ще имаш приятелки и ще спиш подълго, аргументира майка ѝ. Калина продължи да ридва, докато не я накарахте да се ляга и да обещаеш да помислиш.
Преди сън тя отново излезе на балкона и, в тъмнината, видя как нещо блести едно, две, три светкавици точно над старото покритие, сякаш някой подава сигнал. Тъмнината се сгъсти и светлините изчезнаха.
Калино, ляй се! прозвучи майка.
Лягам, мамо, отговори девичката.
Тя стои още няколко минути, но не вижда нищо.
На сутринта се събуди, докато родителите вече бяха на работа. Понесе дълбок въздох още един дълъг ден пред нея. Приятелките не бяха в града някои на море, други при баби и дядовци, а тя беше принудена да се мести.
След закуска излезе на балкона, тъй като никъде друго не можеше да се разходи. Паметта й се върна към разговора в магазина: нечисти. Дали да посети този стар имот?
Тогава разкъсаха дънките, изкаиха износените кецове и почти танцувайки се спуснаха от двадесетия етаж. Асансьорът не работеше, но това не я тревожеше.
Тя избяга от сградата, обиколи го и се устремя към дърветата.
Къде отивате, момиче? чуха я.
Обърна се и пред нея стоеше… Баба Яга.
Калина се спря от изненада и потрясна глава, но жената изглеждаше все помлада пред очите й.
По-малко баби в магазина да слушаш, помисли Калина.
Къде отиваш? повтори жената.
На разходка! отговори девичката, като се замисли защо би било забранено.
Добре, но не се изгубвай, каза жената, странно се усмихвайки.
Калина мине около пет метра, но никоя непозната жена не се появи отново. Дърветата я заобиколиха от всички страни. Тя гледаше надясно, после наляво, но редовете от дървета, които виждаше от балкона, изчезнаха.
Пътека, която тръгна праволинейно, се закри от листа. Калина се почувства като да изчезва пред очите си. Обърна се назад и отново намери пътеката, сякаш я водеше обратно към къщата.
Викайки си в главата: Фу, какво викаш, тя се засмя над думите за нечисти и се втурна в плътната растителност. Пътеката се стесняваше, докато почти се превърна в единствена пътека, изглеждаща като нишка.
След две минути отпред се изправи огромно паднало дърво голям баобаб! Пробождането му беше невъзможно, а от двете страни на пътеката стеници от гъсти храсти сякаш заключваха света.
Назад, назад, назад, се чу глас в главата ѝ, но тя отрече:
Не вярвам в нечисти и денят е светъл!
Тя се спусти под гърба на дървото, пробирайки се под него, докато почти се задъха. Срещу нея се появи огромен черен котарак, с гъста козина, почти като мейн ку̀н, но без характерните ушни кисти.
Настъргана момиче какво ще правим сега? мъркаше котът.
Калина трепна, а котът се приближи. Той се изправи пред нея, разтегна се и зашипи.
Страшно? запита той, но Калина кима, че не.
Той се обърна към жената, която стоеше до него, и попита:
Какво ще правим?
Жената пожали рамо, котът изплюши дървото, след което се спусна по пътеката, която отново се изправи праволинейна.
Изведнъж пред тях се издигна ограда от масивни трупи, високи пет метра, с остри върхове.
Крепост, нали? прошепна Калина.
Тук ли се снима филм? попита котът, като се засмя.
Той продължи да се придвижва покрай оградата, докато в един момент отворени трупове се разтопиха и се появи отново пътека. Калина докосна едно от дърветата старо, клоните му са били изтръгвани, под него лежеше жълъд. Тя го вдигна и го скъса в джоба.
Ще те провеждам, мога сега! каза котът, поглеждайки объркано.
Калина, привлечена от мистерията, го последва. По тъмния двор, където светлината бе като късен вечерен блясък, те стигнаха до висок портичен етаж. Котът разтласка вратата и от нея изтече ярка светлина.
Вратата беше изработена от една масивна дъбова плоскост, украсена с резби, какви никой досега не бе виждал. Калина премина през прага и се озова в просторна стая, озарена без лампи, но със свещи, които горяха ярко.
Харесва ли ти, момиче? попита глас, който се появи от сенките старец с дълга бяла брада.
Много ми е! извика Калина.
Котът къса глава:
Не лъжи.
Старецът кимна одобрително.
Не ври и не се страхувай.
Калина се усмихна, защото не искаше да лъже.
Седни, момиче, и се сядеш на масата.
Там стояха маса и пейки, изрисувани с дърворезба. Котата и старецът се приседнаха на другите пейки.
Маса се запълни с чинии, чаши и разнообразни ястия.
Хапни, предложи старецът.
Калина постави пред себе си късче пай, а котът вдигна цял пай и го поглъсти за миг. Тя откова парче, което беше с непознати, но изключително ароматни ягоди, и потопи в голям кристален чашка.
Още ли, попита котът, но тя отрече:
Благодаря, наех се!
Старецът усмихнато каза:
Не жадувай.
През прозореца навън бе черно като нощта, въпреки че беше едва влязла в стаята.
Колко време съм тук? изплашила се Калина. Мамо ме е загубила!
Тя се изправи, благодари учтиво и заяви, че трябва да се прибира. Старата жена каза:
Смела си, добросърдечна. Какво искаш като подарък?
Калина замръзна. Мечтеше за котенце, обещано от родителите след новия апартамент, но преместването и ремонтът отлагат това.
Искам котенце, прошепна тя.
Само котенце? Не искаш ли скъпоценни камъни, дрехи, огледало?
Калина се засмя.
Не, благодаря, нищо повече.
Добре, котенце ще ти е, реши старецът, а котът, докато се хранише, добави:
Пръсни се!
Той отвореше голяма врата, където светлината я окръжи. Калина прескочи прага, но преди да успее да каже довиждане, стаята изчезна. Тя се озова на пътека, осветена от лунната светлина, зад множество редове дървета се видя нейният дом.
Какво беше това? Сън ли? прошепна тя, като усещаше на устата вкус на сладкия сок от чашката. Постави ръка в джоба и намери жълъда.
Тя въздъхна и се върна към дома.
Вратата на банята звънна, а тя скочи навън Татко е дошъл, възкликна радостно. Изтри косата, облече къси къси къси.
Синко, погледни какво ти донесох! подаде й бащата, предавайки й червено като есенен лист котенце.
Ще го нарека Баюн! обяви Калина.
Тя прекара целия вечер да галя малкото, което се държеше сякаш винаги е живяло в апартамента, яде, пие от млякото и се задоволява. Когато настъпи време за сън, котенцето се настани върху възглавницата и мърда силно.
Лека нощ, малка!
Лека нощ, мама! прозвуча затварянето на вратата.
Котенцето продължи да мърка.
Калина започна да заспива, докато котето пяше своята песничка, и чу последното:
Не губи жълСънят се разтегна като тънка мрежа, докато жълъдът, скрит в джоба й, тихо пулсираше в ритъма на далечния, неизказан шепот на нощната гора.
