ЖЕЛАНИЕ ЖИВЕ
Мария Петрова седеше пред прозореца. Да изчистя стъклото, но нито сили, нито желание нямаше. Градината се обрастваше с коприви и клекове. Дори това не тревожеше Мария Петрова. Същата зимна студенина отне последната й здравина. Дори ако искаше, не би могла да се бори със плевелите. В къщи се мъчеше да се придвижва, а оградата бе само в сънищата й. Зимата бе пронизващо студена, старата печка кърмеше дим, очевидно тръбата се беше запушила. Дървото се спестяваше, затова Мария Петрова топеше печката само по-рядко. Обувала се в вълнени ботуши и износено палто, а в магазина излизаше, само когато се наложи. През февруари се клати от тежка настинка. С мисъл, че няма да се измъкне, но съседка Галя влезе да я провери. Тя се обади и повика лекаря. Лекарят прегледа Мария Петрова бързо, потупа глава и, мислейки, каза:
Лекарствата не винаги помагат. Найважно е желанието за живот и борбата със заболяването.
Аз съм вече стара, отговори Мария Петрова и се обърна.
Това желание за живот се топеше с всеки ден. За какво? За кого? Но болестта найнакрая отстъпи. Галя се появяваше всеки ден, носеше гореща супа и свеж чай.
Не се натоварваш, Галице, молеше Мария Петрова. Дома имам работа до късното вечер.
Няма проблем, всичко ще се нареди, кликна Галя, докато разпалкаше печката. Кажих на Васил, че ще дойде в събота и ще налее дърва. Трябва ти топлина, а ти
Галя беше едва над четиридесет, живи, работливa и усмихната. Когато бяха млади, Мария Петрова и Николай, нейният син, учеха в един клас в Пловдив. Николай напусна за университет в София и остана там, сключи брак с красива, но градска жена Мирена. Понякога те идваха в гости, но не можеха да наберат вода от кладенеца или да помогнат с прополката. Мария Петрова не се ядеше с тяхната невестка само щастливият Колчо беше важен. По-късно се появи внукът им Славчо, малко късметливо дете. Когато малко порасна, цялото лято го оставяха в селото; свежият въздух и просторът бяха идеални за него. С Галинските синове се запознаха и в същото време семейството започна да идва по-рядко няколко пъти през лятото и след Нова година. През лятото Мирена, дъвкайки копър, се оплакваше:
Мария Петрова, къде слагате онова градинско чудо в такава възраст?
Елате през август, ще съберем реколтата. През цялата зима ще имате достатъчно зеленчуци, оправдаваше се Мария Петрова.
Мамо, това е Мирена, подкрепи я Николай. Какво, да не купим?
В магазина има само химикали! отмахна Мария Петрова. Тук всичко е домашно, естествено.
Края на август Мария Петрова се занимаваше с буркани пиперки и сливов компот. Мислеше, че зимата ще разкрие буркана, а хората ще се спомнят за доброто. С първна сняг се захващаше с плетене на чорапи и ръкавици за Мирена малки, розови или жълти със снежни мотиви; за Николай и Славчо сиви и сини. През зимните каникулите ги раздаваше.
Къде сте сложили всичко това? се мръщи Мирена. У дома имаме склад.
Със сигурност в топлината, усмихна се Мария Петрова, осъзнавайки, че подаръците й не се носят често. Мирена беше модна дама, а Николай винаги с кола. Въпреки това тя внимателно плетеше една връзка след друга.
Николай я кани няколко пъти да се премести в града.
Ще ти купим апартамент, отопление и вода.
Не, сине, тук е моят дом, детството, младостта и спомените за баща ти. Тук е моят живот. По-често ни посещавайте.
Почесто а работа?
А вие в отпуск, с надежда каза Мария Петрова.
Отпуск в селото? удиви се Мирена. Година работа за един отпуск в селото? Няма начин!
Мария Петрова само кимна. Искаше да е поблизо до сина, но не можеше да напусне родното място. Животът й мина в това кътче, докато с баща й Николай от време на време пътуваха до големия град София. Младите мечтаеха да видят как живеят в големия град, но след това се оказа безсмислено шум, тълпи и прах. Подобре беше тук, в селото, където всичко беше спокойно и щастливо.
Бракът на Мария Петрова се разпадна преди двадесет години, когато съпругът й почина. Николай още учеше в института. Самотната Мария Петрова не се опитваше да прибера сина, разбирайки че в селото няма перспективи. Живееше в очакване, че синът и семейството ще се върнат. Но един лятен ден всичко се срина катастрофа с товарен камион, в който загинаха Николай, неговата съпруга и синът им. Оттогава интересът към живота изчезна. Седеше пред прашеното частично отворено прозорче и си спомняше малкия Колчо, Славчо лице като майка, но походка като баща. Сълзите се стичаха по бръчливото й лице.
Тъко Маша, как сте? позвъня вратата и влезе Галя, съседката, пред ниския ограда.
Нищо, нищо, Галице. Как ти е?
Добре! Питах ще изпечем питки с пресен лук, ще се спусна за чай вечерта, отговори Галя и се втурна към къщата.
След няколко часа Мария Петрова все още седеше, но вече затвори прозореца. Слънцето залязваше, въздухът се освежаваше, а комарите се появиха. Портата на двора се отваря, от където изскочи Шурко, дванадесетгодишният син на Галя. След него излезе сама Галя, носейки под одеяло чиния. Тя беше последвана от Анчо, държейки ръка на малка Зоя. Двете момиченца бяха осем и три години. Семейството на Галя беше голямо четирима сина и две дъщери. Дори тогава Галя беше бременна. Васил, съпругът ѝ, беше здрав мъж, израснал сред девет братя и сестри, мечтаещ за голяма, сплотена фамилия.
Шурко, донеси вода! заповя Галя, влизайки в къщата на Мария Петрова. Тъко Маша, ще се заемат питките.
Галице, ти се грижи за мен, стара! подигра се Шурко.
Няма как да не се помагаме, толкова години сме едно до друго. Дали ли днес взехте таблетки? разказваше Галя, изваждайки чаши от шкафа.
Пих. издохна Мария Петрова. А за какво ми трябват? Нека по-бързо да ме вземе Господ.
Не така! Ако вярваш в Господ, не говори така. Не всичко е решено от земята. отговори Галя.
Какво е това, бабо Маша? попита Анчо, посочвайки недовършената ръкавица, от която се изправяха спици.
Това е ръкавица, я виех, но не съм приключила, отговори Мария Петрова.
Красива, розова, мека, нежно погали Анчо ръкавицата. Дайте ми я, когато я завършите.
Ще я имам, се загледа Мария Петрова. Ще я подаря.
А за Зоя ще свържеш помалка, червена?
Спокойно! подсмя се Галя към дъщерите си.
И аз може би ще се науча да плета, мечтаеше Анчо. За себе си, за Зоя, за Шурко за всички! Бабо Маша, научете ме.
Ела, ела, Анчо. Дори утре започваме.
Ще дойда! обеща тя.
Шурко се върна с две кофи вода. Електрическият чайник, подарен от Николай, се включи и завари. Седнаха за чай.
Още обещват да идват малко, каза Галя, показвайки на кръглия си корем. Не е навреме, но лятото е почти свършило и реколтата е готова. Как ще успея всичко, не знам, но ще се справим.
Галя разказваше на Мария Петрова как найголемият син ще остане в града за лятна практика, средният не е успял да завърши две години, а Васил е повишен до бригадир. Мария Петрова слушаше с полъчен слух, наблюдавайки децата, които хвърляха питки във въздуха. Сърцето й се стопли, желанието да бъде здрава до сутринта, за да учи Анчо да плете, се засили. В шкафовете имаше толкова прежда, че дори наймладото дете можеше да получи костюмчета, чорапи и цветни ръкавици. Ако не стигне, ще се купи още. С края на лятото трябваше да се поправи, иначе кой ще помогне с киселите сладки и малкия Галя? Техните родители, Васил и Галя, отдавна бяха мъртви. Децата без баби са бедни бабите са задължени да ги пазят. Сухите устни на Слънчо се разтегнаха в лека усмивка от тези мисли. Малката Зоя избърса очите с камшик и зевна.
И приказки, приказки трябва да се помнят, изрече Мария Петрова на глас.
Какви приказки? учуди се Галя.
С щастлив край, задължително с щастлив край, погали Мария Петрова спящата Зоя по главата. Сега отново усещаше, че е нужна
