Самостоятелна, но помощ и търси
Едва след като Ралица и Борис заживяха заедно, тя разбра, че той не е човекът, за когото се представяше. С него тя беше кротка и нежна, истинска мечта. Докато се запознаваха, тя се стараеше да му докаже любовта си и дори казваше, че не може да живее без него.
Не, тя не седеше плачейки се пред прозореца в очакване на своя Бори, нито бродираше кърпички, но го гледаше с възхищение. На него това му харесваше безкрайно.
“Рали, какво ще кажеш да се съберем и да заживеем заедно?” – попитал я Борис един ден в кафенето. “Мисля, че общият живот ще ни сближи още повече, а и отговорността един към друг е важно нещо.”
Ралица в началото се изненада – надяваше се, че ще ѝ предложи брак, но тук ставаше дума само за съвместен живот. Все пак се съгласи.
“Добре, така ще изпитаме чувствата си на практика”, – отвърна тя и се усмихна.
Борис беше дребнав и язвителен по природа, но Ралица не забелязваше, или може би той не се разкриваше веднага. Когато тя се премести при него, той отначало се държеше смирено, само леко я подбиваше. Но с времето тя забелязваше все повече неговите неприятни навици.
В кухнята Борис винаги беше наблизо, но не помагаше, а правеше язвителни забележки.
“Рали, ти си някак безпомощна и заспала”, – казваше ѝ, когато лъжицата ѝ изплъзнеше от ръцете. “Самотата ти на кухнята е риск”, – добавяше с половин усмивка, но и сериозно.
Докато тя готвеше и вечеряха, той не се отместваше, постоянно се въртеше около нея. Това я дразнеше, особено когато ѝ казваше нещо остро.
“Бори, защо стоиш тук? Или помагай, или си върви, ще се справя сама”, – казваше му, когато я изтощаваше.
“Как да си тръгна? Без мен нищо не можеш да направиш, а и когато те наблюдавам, ми е спокойно…”
Ако Ралица се приближеше до компютъра му, той махаше с ръце:
“Не пипай компютъра, веднага започва да се държи странно когато си наблизо”, – казваше, без да разбира дали е сериозен или шегува се.
Но най-лошото беше, че Борис показваше истинския си характер пред приятелите си. Подиграваше ѝ се, изкарваше я некадърна и с времето Ралица стана посмешище. Дори приятелите му започнаха да я закачат и унижават, а той се смееше заедно с тях.
“Бори, защо ме унижаваш пред тях? Те вече ме гледат по същия начин. Това ми е неприятно”, – каза тя един ден.
“Ами ако си такава?” – отвърна той просто. “Какво хубаво мога да кажа за теб?”
Това беше последната капка. Не искаше да го убеждава, че не е такава, каквато я представя. Затова му заяви:
“Това е. Разделяме се. Отивам си.” – събра си вещите и си тръгна без да се обръща.
След три дни Борис звънна, опитвайки се да се помири и дори непохватно се извини, но тя остана непреклонна. Не ѝ харесваше, че я превърна в посмешище, въпреки че беше красива и образована млада жена.
“Ще съжалява. Ще му докажа, че мога да бъда независима”, – реши тя и започна да действа.
Първата стъпка към независимостта беше да си купи кола.
“Утре ще се запиша на шофьорски курс. Първо трябва да взема книжка.”
Отне време, докато я получи. Теорията я издържа от първия път, но на практиката се наложи да я предава няколко пъти. Най-сетне получи желаната книжка и отиде на автопазара.
Избираше дълго. Не ѝ харесваха цените, пробегът, дори цветът на колите. Но най-накрая се спря на червена “Рено” – малка, но приятна на външен вид.
“Защо я продавате?” – попита тя собственика, макар и да знае, че може да не получи честен отговор.
“Твърде малка е за семейството ни, очакваме дете и искаме по-голяма.”
Ралица постигна първата си цел и вече караше своята червена “Рено”, радостно поглеждайки към насрещните коли.
“Усещането да караш е невероятно”, – мислеше си тя. “Жалко, че Борис не ме вижда. Трябва да се оправи това”, – реши тя.
Искаше да покаже на приятелите си колата си и себе си зад волана. Борис я мислеше за безпомощна – сега ще види, че не е такава.
“В събота ще отида на вилата на Елица и Васил, там сигурно ще ги застана цялата компания. И най-важното – Бори ще е там. Искам да видя как ще реагира на колата ми. Той все още не е купил своя”, – мислеше тя.
Пътят не беше лесен, но усилията ѝ се отплатиха. Когато грациозно излезе от колата си, всички възкликнаха възторжено.
“Рали! Ехаа! Наистина ли караш сама?”
Борис се приближи и язвително прошепна:
“Самоубийца…”
Времето изтече бързо и тя тръгна обратно, не искаше да кара в тъмното. Все пак беше начинаещ шофьор.
След малко блуждаене по черните пътища, най-накрая излезе на шосето. Караше си доволна, напявайки се, когато изведнъж чу пукане и колата започна да се клатушка. Спря на страната и изскочи.
“Ехаа! Гума се спука. Имам резервна, но нямам идея как се сменя.”
Колите по шосето бяха малко. Ралица огледа се, изчака малко, но никой не спря. Реши да се обади на Борис – да помоли Васил да дойде да ѝ помогне, но нямаше неговия номер.
“Бори”, – каза тя, опит
