Скъпо удоволствие
Яна, пак ли?! Докога така? Работя само за твоя кот!
Котът, когото Яна се опитваше да наблъска в транспортната кутия, успя да се изхлузи от ръцете ѝ, тупна на пода и се стрелна в ъгъла на коридора, където застена с глухо, жално мяукане. По всичко личеше, че котаракът, на когото Яна някога бе дала невероятно романтично име Христо, твърдо бе решил да продаде живота си на най-висока цена, според мнението на Иван.
Отдавна защото Хриско, както Яна галено наричаше пухкавия си приятел, живееше при нея вече над десет години. Колко точно годинки имаше котът, Яна не знаеше. Беше го довлякла от улицата и то съвсем не котенце, а възрастен, макар и още млад котарак, както казаха на майка ѝ в клиниката.
Точно там ги беше довела Радка, майката на Яна, все така здраво притиснала в прегръдките си кота, наметнат с едно износено бебешко одеялце.
Помогнете му!
Откъде го намерихте това страшилище?! младата ветеринарка се намръщи. Истински уличен кот!
Какво значение има? Моят си е! Помогнете му, виждате, че страда! Пари ли не ви давам? Да не давам лева, по-лоши от тези, които ви носят за породистите любимци?
Радка беше разярена толкова, че ветеринарката реши просто да не се спори с нея. И правилно.
Радка Иванова беше необикновено упорита жена. Как иначе? Опитай се да отгледаш дете сама, без баща, да се грижиш за две възрастни баби и всичко това на заплатата на учителка в детска градина! На такъв свят зъби ти израстват!
Да се защитава, Радка умееше прекрасно, но бе също толкова добра душа. Обичаше децата и котките, понякога дори кучетата, макар от малка да ги бе страх.
Никой не можеше да я смачка нито съседките на пейката пред блока, нито родителите на малчуганите, нито случаен грубиянин, убеден, че самотната жена е лесна плячка.
Но Радка успяваше да го прави така, че околните ахваха. Не повишаваше тон, не обиждаше, просто намираше думите, след които разправията сменяше руслото си. Не след дълго замесеният в спора вече ѝ разказваше болката си как всичко е трудно, как тежи животът му и Радка слушаше, кимаше, съчувстваше, изчакваше. Накрая почти винаги я благодареха, извиняваха се и си тръгваха.
Как го правеше? Никога не разбра. Просто слушаше хората не крещеше, за да бъде чута, а искрено искаше да чуе.
Но дарбата да се разбира с хората бе някак едностранчива: с близките си не можеше.
Мъжът ѝ бе избягал седмица след сватбата. Майка ѝ после неведнъж се шегуваше, че дълго се е задържал.
Горчеше ѝ, но Радка преглътна може би е права. С такава левачка не става семейство. Даже и съпругът, като си тръгна, изрече през смях:
Ти си жена… колкото аз балерина!
Разстрои се Радка, но след няколко месеца разбра, че чака бебе, и се кротна. Все някак жена е! Мъжете не раждат!
Раждането на дъщеря ѝ стана най-чаканото събитие, повече и от Коледа и имен ден. В лекия ѝ, еднообразен живот, празници почти нямаше. А това бе нещо голямо!
Майка ѝ обаче не я подкрепи да си гледа детето сама.
Защо ти е, Радке? Товар! Млада си, хубава си, имаш някакви изгледи… Ще родиш и какво? Ще ядете макарони и леща! Децата са скъпо удоволствие, мила! Сега не го разбираш, но ще видиш!
Мамо, не и ние така живяхме?
Точно, Радке! А какво хубаво има в това?
Замисли се Радка. Навикнала бе да слуша майка си, но нещо в този път вътре ѝ се противопостави. Щом си представеше живота без дете, сковаваше я тъмнина… Как така ще махне онова, което вече растеше у нея? Дори не беше самото дете, а чувството, че можеше да бъде не само жена, а и майка, и някой иска да ѝ го отнеме.
От този размисъл я извади баба ѝ. Неочаквано тя пристигна от село, изправена, с красивата си забрадка, която слагаше само за големи празници:
Раждай, Радке! Аз ще ти помогна!
А дядо? Сам ли ще бъде там на село?
Ох, той все още е корав! Ако не може взимаме го при нас. Ей ти нещо!
Баба ѝ сложи чиста бохча на масата, в която Радка позна любимата бродирана кърпа. Вътре пари.
Дядо продаде бащината къща, покрай селото ще минава новият път. Парцели скъпички. И спестените им са тук. За малък апартамент стигат. После вече ще се оправяш.
Бабо, не трябва, не мога…
Можеш, всичко можеш, Радке! Недей спори! Няма кой да се грижи за внучето ти, ако не ти!
Тази бохча преля чашата между Радка и майка ѝ.
Хубаво! Като поисках от теб пари няма!, а сега баба ти идва… ядно изрече майка ѝ. Но бабата я изгони да поговорят насаме. Дори и тя не убеди майката да приеме, защо точно на Радка съдбата дала и покрив, и подкрепа. Дали заслужава така и не разбра.
А и защо? Радка нито бе кривнала, нито сбъркала. Нормално е да забременее от съпруга си. Както казваше бабата Ако не се е справил, и той е виновен. Две коня не теглят, ако един само седи.
Че и жребец бил… Радке, не плачи, още си млада.
За възрастта си Радка замълча, но баба си благодари пак и пак.
Купиха квартира стара, четиристайна в широкия център, изискваща ремонт, но баба ѝ с бригадата весели циганчета, под острото си око докараха жилището до блясък за два месеца. Радка, стъпвайки на пръсти в стаята с новата кошарка, се разплака.
Радвай се, глупачето ми! тържествено ѝ изтри носа баба ѝ. Айде, време е да посвикваш в новата кухня!
Яна се роди по-рано. Радка бе неспокойна, но всичко мина прекрасно. Момичето растеше здраво, нежно и много своенравно. И, съвсем очаквано, майка ѝ, получила много суров урок от нейната майка, си каза, че никога няма да постъпва така с дъщеря си.
Баба ти стана най-близкия човек! караше се майка ѝ. Апартамент ти купи, детето гледа! А мен не ме пускате дори да погледна внучката! Яна се плаши!
Мамо, никога не съм ти забранила! Но стига крясъци Яничка се бои.
Бои се! Светът ѝ е с главата надолу бебе е! От глас ли?!?
Мамо, не говориш… крещиш… едва не плачеше Радка.
Най-любимият ѝ човек категорично не искаше да я изслуша.
Ще видим, когато твоята дъщеря почне да ти говори така, какво ще правиш!
Няма! Радка вече не плачеше.
Ще видиш! Всичко е от възпитанието! Аз те разглезих, а сега ми се качи на главата. И майка ти не ти трябва вече!
Благодаря, мамо! внезапно спокойно отвърна Радка.
Защо?!
За урока, мама. Вече знам как не бива! Благодаря, че не ми позволи да сбъркам!
Какви ги говориш! вече не мислеше да се успокоява, но Радка вече не я слушаше.
Аз ще бъда различна майка! кънтеше само в главата ѝ.
Лесно е да го кажеш. Трудно да го направиш.
Не беше сигурна Радка, че винаги е права. Яна не бе капризна, нито зла, но имаше твърд характер. Още от малка знаеше какво иска а го постигаше с търпение.
Мамо, може ли бонбонче?
След обяд, Яничка!
Съвсем-съвсем не може?
Не може.
Добре, мамо! А после може ли две, ако си изям обяда?
Смееше се Радка на лукавството ѝ, но след изпразнената чиния, даваше и две.
Бяха дреболии, но от тях се гради характер. Яна бързо осъзна, че не с крясъци, а с чар постига всичко. Дори баба си умекваше така:
Бабче, недей се кара, много грозно е! А си красива! Да нямаш бръчки – ела!
Защо? изумяваше се бабата, замълчаваше и Радка също гледаше цялата сцена с усмивка.
Яна я качваше на дивана, галеше челото ѝ с пръстче.
Ето, всичко ще изгладим! Пак ще си красива!
С времето семейството се успокои.
Радка работеше, а баба и дядо който бе продал имота си и се премести при тях гледаха Яна.
Справяха се заедно.
Трудните времена дойдоха, когато бабата се разболя. Лекарите не даваха прогнози, но Радка и не пита. Разбираше.
Бабче, да идем в София на лечение?
Защо, Радке? Изживях всичко! Не ме е страх. Страх ме е за вас и дядо ти… Не го оставяй!
Недей така!
Не ми обръщай внимание, чедо!
И именно тогава Яна довлече у дома котето.
Денят, в който Хриско влезе в дома им, бе денят, когато Яна едва не изчезна. Тръгна от училище както винаги, по пътя към блока, и… я нямаше.
Дядо ѝ, тръгнал да я посрещне, я изпусна само с минута.
Цяло чудо беше как можеше да изчезне дете на прав, познат път. Яна я търсиха всички съученици, родители, по-големи ученици, Радка, дядо, баба дори…
Яна се прибра сама.
Върна се в момента, когато Радка вече беше решила да ходи до полицията лицето ѝ разплакано, изкривено от болка.
Без дума Радка сграбчи старото одеялце, наметна в него едвам дишащия котката, и само попита:
Добре ли си, миличка? Боли ли те?
Не, мамо, него го боли!
И Радка хукна.
Десет минути до клиниката ѝ стигнаха, за да разбере котът ще остане. Яна го беше избрала. И така и стана.
Не беше страшно. Кучетата, от които Хриско бе спасен от работници, не успяха да го наранят тежко. Бит, ухапан, но цял. След няколко процедури, върнаха късметлията на Радка.
Дръжте го! И ваксини му сложете! Ходите с него като с бездомен, така и без паспорт…
Радка кимна, замръзна от ужас като видя сметката над 120 лева.
Можеше два породисти да купя… промърмори, но плати.
У дома, като изсипа последните пари от портмонето, се замисли. Парите не стигаха до края на месеца. Трябваха лекарства за кота, за баба, пари за подарък на Яна рожденият ѝ ден наближаваше, а за Радка беше важно дъщеря ѝ да има празник, какъвто тя самата никога не бе имала.
Мамо, може ли нещо?
Яна, отдавна трябвало да спи, влезе в кухнята и я прегърна.
Какво, съкровище?
Да не ми купуваш подарък? Може ли да му позволя да си остане моят подарък…
Радка прегърна Яна, погледна сивата топка до крака си. Опита се да го сложи в кашонче, но той все се измъкваше и лягаше до нея с нос в пантофа, с мъркане.
Решението бе лесно. Хриско остана.
Удивително, но този уличен котарак бързо свикна да живее на топло. Не правеше бели, обожаваше възрастните, дори не се отделяше от бабата.
А и странно започна да променя съдбата на всички около себе си.
Платила лечението му, Радка реши, че ѝ стига. Заплатата на учителка и две пенсии не стигаха. Но не се решаваше да напусне страхуваше се да не загуби сигурността. А после котът…
Тогава напусна. Страхуваше се, разбира се, но се справи. Намери си работа като бавачка при добро семейство, препоръчана от приятелка, и не спря да се упреква, че не го е направила по-рано.
От тогава работата си я намираше лесно всяко ново семейство ѝ даваше по-висока надница, ценеше я, защото разбираха колко е важно да намериш човек за детето си.
Всяка вечер Радка се връщаше у дома и не пропускаше да почеше отдавна зарасналото ухо на Хриско:
Хриско, благодаря ти! Ако не беше ти…
Котът мъркаше, галеше я с лапа и гледаше Яна. Голямата стопанка я обичаше, но той беше опашка за малката. Беше с нея винаги, освен ако бабата не го извикваше в стаята си.
Седи до нея, докато учеше уроци в гимназията лапа върху тетрадката, помагаше на домашните.
С нея беше, когато Яна плачеше до вратата на болната баба; беше и когато няколко месеца по-късно дядо тихо си отиде в съня си.
След това Радка, най-неочаквано, срещна добър човек. След дълго мислене омъжи се. Мъжът ѝ я боготвореше, намерил у нея това, което тя самата не виждаше. Не позволяваше на никого да я огорчи дори майка ѝ. Много скоро намериха общ език, дори ѝ позволи да ползва колата му.
Сега майка ѝ въздъхваше по-съседски с кашон разсад:
Зетят пристигна, на вилата ще ме кара!
Междувременно Яна, вече студентка, стана напълно самостоятелна. С отчима се разбираха, но тя искаше да остане сама в апартамента си.
Точно там доведе избраника си.
Леле, Яна, каква ти е квартирата!
Преувеличаваш!
А това какво е?!
Съскащ, ръмжащ сив котарак изхвърча от спалнята и се хвърли към Крис. Той подплаши се, заджапа напред-назад, Хриско подскачаше да го гони.
Махни го!
Яна го укроти, но между кота и Крис така и не стана обич.
Момчето на Яна недолюбваше кота, гонеше го, когато тя не гледа.
Мина година, и Яна с Крис се ожениха. Но стана разрив. Крис все намираше поводи да натяква думи, които Радка би чула със смразен ужас. Защото дъщеря ѝ слушаше същото, което и тя някога бе слушала.
Каква жена си, Яна? Това да е боб чорба?! Не можеш да сготвиш! Каква жена си ти?!
А баба ѝ я бе учила да готви, още на десет бе сварила първата чорба!
Яна се стараеше, но Крис обвиняваше. Докато не дойде повод котът.
Какво му има?! Виж сметката от ветеринаря! Полудя ли?! Толкова давам за себе си, не за… топка косми!
Криси, Христо не е топка косми! Семейство ни е!
Чие? Моето? Не, благодаря! Дошъл е в къщата ми, не го искам!
Какво говориш?!
Това, което чуваш! Още веднъж и го изхвърлям сам!
Яна, която току-що разбра, че е бременна, премълча. Щеше да поговори по-късно.
Но Хриско, вече възрастен, сутринта отново се разболя и трябваше да го води на лекар. В тази ситуация я завари Крис.
За себе си много внимаваше правилно се хранеше, спортуваше, ръмжеше на Яна, че не разбира здравето е най-важно!
Щом чу, че котът пак ще се лекува, Крис метна маратонката с всичка сила по стената:
Край! Изхвърлям това животно! Няма да харча стотици левове за безполезен котарак! Вън от моя дом!
Само ако тръгна с него! Яна, винаги тиха, избухна. Дали от хормоните, дали нервите.
Зайедно с теб! Омръзнахте ми!
Нещо се преобърна между Яна и Крис вече нищо не бе същото. Момичето, вчера мечтаещо за семейство, осъзна, че вече не е това, което иска.
Не му припомня, че домът е неин. Не го гони. Просто извади ключа от джоба на мъжа си, притисна го в длан, после отвори вратата със своите. Обърна се:
Бременна съм. Не бива да споря и да се вълнувам. Котът разбира. Ти не. Върви си. Когато се успокоиш, ще говорим. Но да живея с теб… извинявай, не мога. Ако можеш с такава лекота да изхвърлиш този, който е бил с мен половината ми живот, какво ще стане с мен, ако ти доскучая? Моето мнение не те интересува. Това ли е? Добре. Зная ти благодаря за хубавото ни време, но вече е прекалено много лошо. А това вече е излишно. Моля те, върви си. Взимай нещата после тръгвам с кота на ветеринар. Той страда. Аз съм му отговорна. Така е редно.
Крис не спори. Сърдито захвърли чантата с документите и яке си, излезе.
Яна знаеше, че признанието ѝ не го впечатли. Мислеше само за кота, че трябва да го махне.
Така че, Яна посъбра преносимата клетка, изчака Хриско сам да влезе, и попита:
Готов ли си? Айде, тръгваме! Време е нещо да променим. Започваме с твоето здраве!
Котът се оправи. Разбира се, възрастта си каза думата Яна щеше пак да слага кота в клетката, а скоро щеше да чака малка ръчица да погали опашката му. Такива волности позволи само на дъщеря ѝ, никой друг.
Яна нямаше по-добра бавачка от стария кот. За пет минути приспосваше детето с лапичка върху възглавницата, докато копието на Радка се смееше.
Момиченцето приличаше на Радка, дори Яна се замисли да я кръсти като нея, но майка ѝ я убеди.
Питай Крис. И двамата ви е дете. Заедно няма да живеете, но тя остава. Направихте много, за да се държите добре. Струва си още малко усилия заради детето.
Яна послуша майка си. Изненада Крис.
Не подозирах такава женска мъдрост.
Растя, явно! Какво ще кажеш?
Благодаря ти. Наистина.
За какво?
Че не беше по-упорита от детето. Ще помагам.
Крис държа на думата си.
И малката Ани живяше на две места с две креватчета, два любимци, обичана от баба Радка и баба Мария, а любовта бе обща за всички и от нея Ани плуваше радостно, вярвайки, че щом тези хора я обичат и гледат да ѝ е добре, значи са и един за друг важни.
Тази проста, но важна мисъл Ани щеше да внесе у всеки възрастен сърце, както майка ѝ някога обедини всички.
И само старият Хриско знаеше тайната на това дете. Но не я разкриваше не защото не можеше да говори, а защото нямаше нужда.
Ясно беше на всички: ако майката-котка е любяща, и котенцата са такива.
А на малката Ани това съвсем не ѝ липсваше. Един ден тя самата ще даде нов живот ще се наклони над кошарката, ще докосне бузата на детето си, както някога мама, както баба, и ще прошепне:
Здравей, мъничко! Колко те чаках…
