— Здравей, Тошо, уау, каква страхотна кола! Напълно нова! — Катя се обърна към двора на баба си и дядо си, където Антон стоеше до новата си кола.
— Здравей, Катю. Да, нова е, родителите ми я подариха за рождения ми ден. Дойдох да благодаря на баба и дядо, защото те дадоха основната част от парите.
— Тошо, карай ме, а? Още по-добре — ще карам аз! Уча се за шофьорска книжка в горада, още не съм яздочила, но мога да карам. Давай, ще те возя! — настояваше Катя.
Антон се съгласи — тя беше негова приятелка от дете, заедно с Веска. Тримата бяха неразделни. Пристигаха при бабите и дядовците си в селото през всяка ваканция. Бабата на Веска беше съседка на тази на Антон. Само че Веска вече учеше в медицинския университет и рядко идваше.
Катя седна зад волана, Антон до нея, и тръгнаха с висока скорост към крайселото, където пътят беше широк, макар и черен. Какво точно се случи, никой не видя, но колата се обърна в канавка. Катя се отърва само с натъртвания, а Антон попа в болница със сериозни фрактури. Скоро лекарите разпростряха ръце — не можеха да направят нищо. Антон остана в инвалидна количка.
Родителите му се мъчеха от вина, че му подарили кола прекалено рано, а той мълчеше, че зад волана е била Катя. Майка му не искаше да напусне работата, затова на семейния съвет решиха:
— Тошо, ще те изпратим при баба и дядо, за да не си сам в апартамента, докато сме на работа. — Страхуваха се, че сам може да му хрумне нещо лошо. — В селото ще е по-добре — ще излизаш в двора, въздухът е чист, баба ще се грижи за тебе.
— Все равно ми е, — отговори той. — Както хотите. — Затвори се в себе си, изостави университета, въпреки че му предлагаха да продължи да учи от разстояние.
Катя повече не се показа в селото — явно осъзнаваше вината си, макар и някои да бяха видели, че тя е карала.
Веска гордо караше бялата си кола — най-сетне сбъдна мечтата си. От тринайсетгодишна искаше да шофира, а на двадесетия ѝ рожден ден родителите ѝ я изненадаха. Очите ѝ сякаш бяха залепени за огледалото, докато си мислеше:
— Баба ще се изненада, като ме види с кола! — мечтаеше тя. — Още по-добре — ако Катюшка ме види… или Тошо.
Веска и Катя ходеха в село на ваканции, както и Антон. Всички идваха от града. От малки, двете момичета се състезаваха — и на двете им харесваше Тошо.
Бабата на Веска, Кина, излезе на прага, чувайки клаксона. Веска изскочи от колата.
— Вельо, момичето ми! — Баба я прегърна, целуна по бузите. — Колко ми липсваше!
— Бабо, виж каква красота! — Веска посочи колата си. — Мама и татко ми я подариха за рожден ден!
— Виждам, де… — отвърна бабата, някак тъжно.
— Бабо, Тошо тук ли е?
— Тука е… но не отивай още.
— Защо? — Веска вече беше почнала да тича към съседите.
Отвори портата — и замръзна. В двора, в инвалидна количка, седеше Антон.
— Здрасти… — прошепна тя. — Радвам се да те видя. Какво стана?
— Нищо особено, — отвърна той, без дори да ѝ отвърне на поздрава. — Просто се возих с кола.
— На чия?
— На моята…
— Как така? — Сълзи бликнаха в очите ѝ, но той я погледна злобно, и тя ги сдържа.
— Дойде да ме жалееш ли? — ревна той. — Не ми трябват съжаления! Върни си се у дома, Веска.
Тя осъзна — положението беше сериозно. Той винаги я наричаше Веско, не Веска… Значи наистина беше зле.
— Върни се, не те каних. — Той беше напрегнат.
— Какво става с теб, Антон?
— Нищо! Махай се! — Тя се обърна и избяга.
Баба Кина я покани на масата.
— Не ми се яде, бабо.
— И на мен не ми се, но апетитът идва с яденето. Ела.
— Бабо… какво стана с Тошо?
— Родителите му му подариха кола, та той и Катя отидоха на разходка край селото. Казват, че тя е карала…
— А с нея какво?
— Нищо сериозно, само натъртвания. Тошо пострада повече… Видях го.
На следващия ден Веска отиде пак при съседите.
— Пак ли си тук? Да ме жалееш? — попита той грубо.
— А защо да те жалея? — отвърна тя с предизвикателен тон. — Жал ми е за децата и хората, които се борят за живота си, които не се предават. Някои събират пари за скъпи операции, а пак се надяват. Участват в състезания, печелят медали. А ти просто седиш в количка и сам си тъжиш.
— Просто?! Така ли мислиш?!
— Да! Точно така!
— Нямам шанс да стана.
— Кой ти го каза?! Невъзможното не съществува — ти дори не си опитал!
— Ти мислиш различно, нали? — прошепна той злобно.
— Да! Имам основания да го твърдя. Работя в болницата години наред — виждам всякакви чудеса. Ако си спомняш, уча медицина. Видях хора, които се борят и побеждават. Някои дори се съвземат след клинична смърт! — Тя го гледаше победоносно, а той се усмихна леко.
— И какво предлагаш? — попита вече по-спокойно. — Ча
