Любов през годините
След две години служба през пролетта се завърна Огнян в родното място. Минавайки покрай училището, видя Даниела, която излизаше от двора след учебния ден. Огнян остана като вкопчен.
— Даниела! Леле, колко си хубава! Не може да бъде…
— Каква съм? — попита тя с усмивка.
— Цъфнала си като булка. Красива!
— Е, по-красива ли съм от Верка? — погледна го с изкривена усмивка, навеждайки глава настрани.
— Еее, не, по-красива от моя Вера няма — отвърна Огнян.
— Ами тогава върви при твоята хубавица и не ме гледай. Не за теб съм цъфнала — сви си раменете и тръгна да си върви.
Огнян я гледаше как си отива и, поклащайки глава, си мислеше:
— Характерна е Даниела, ама каква красавица!
А през август Огнян и Вера се ожениха. Колко ли плачеше Даниела, скрита зад гъстата малинка извън селото. Не искаше да вижда веселия Огнян и щастливата Вера.
Никой в селото не знаеше, че Даниела обича Огнян още от дете, съседа й. Тя знаеше, че никога няма да бъдат заедно. Той дори не подозираше, че тя го обича отдавна.
Влюбила се бе в него още в пети клас, а може би и по-рано, но когато тя беше в шести, а той завършваше училище, заедно отидоха на състезание в околията. Тичаха щафета, и тя трябваше да поеме след Пашо, но той падна и едвам й подаде палката. О, как се стараеше! Летяше, защото на последния етап тичаше Огнян и училището им трябваше да спечели. Даниела навакса изпуснатото време и една от първите му подаде палката, а той свърши работата — спечелиха първо място. След състезанието Огнян й се приближи, вдигна я и завъртя:
— Браво, как тича! Нямаше равен на теб. Благодаря! — Постави я на земята, а на нея се завъртя главата — от щастие или от въртенето. — Ех, да беше по-голяма, щеше да си моя булка.
Оттогава, когато я срещаше, я наричаше „булка“. Ако я види, викаше:
— Здрасти, булко! — А тя му махаше в отговор.
А истинската му булка беше Вера — с нея бяха заедно от девети клас. Даниела ги виждаше в училище по междучасия — стоят, говорят и се смеят. Завиждаше на Верка.
— Да ме гледаше Огнян така, както я гледа… — мислеше си тя.
После Огнян отиде в армията. А сега Даниела лежи на тревата, гледа в небето, сълзите й свършиха. Вече нищо не може да се промени. Огнян ще се жени, сватбата им с Вера е днес. Гледайки облаците, тихо си шепне:
— Къде пътувате, къде бързате… вземете ме и мене, да не гледам щастливия Огнян. Може би някъде далеч ме чака моето щастие, а тук само мъка. Трябваше ли толкова да се влюбя? Сега той е женен, семейство, деца ще има. Добре. Аз след седмица заминавам да уча в града — в медицинското училище, после ще кандидатствам в медицинския университет.
След като се успокои, стана от тревата и тръгна към къщи. Реши да не мисли повече за съседа — той е женен. Никога няма да бъдат заедно, и вече просто му пожелава щастие, без злоба и обида.
Времето минаваше. След завършване на училището дойде на ваканция и отиде в гората за гъби. Връщаше се с малка кошничка, пълна с червени гъби, сочни и едри. Стигна до пътя и тръгна по него към селото — вече беше близо.
Я догони камион, спря, а от кабината скочи радостен Огнян.
— Здрасти, булко! Още по-хубава си станала. Защо ходиш сама из гората, не те ли е страх?
— От какво да ме е страх? От мечка ли? — засмя се Даниела. — Ако нещо, ще я почерпя с гъби.
— По-добре мене почерпи — каза Огнян, а тя му подаде кошничката. Той взе шепа гъби и ги сложи в устата си.
— Леле, колко са вкусни! Ароматни и сладки.
Даниела го гледаше игриво, а той изведнъж се засери и я прегърна, искаше да я целуне, но тя се измъкна и го отблъсна.
— Какво правиш? — попита той учудено. — Виждам как ме гледаш… сигурно ме обичаш?
— Може и да те обичам, но не искам любовта си да смесвам с мръсотия. Не искам и няма да стана.
— Даниела, извинявай… — опря се на камиона и проговори Огнян. — Ти си такава… Их… Извинявай и забрави. — Скочи в камиона и тръгна.
А Даниела вървеше към селото и си повтаряше:
— Ще го забравя, ще мога. Ето, ще замина да уча в университета.
След медицинското училище Даниела влезе в медицинския университет. По време на обучението се срещаше с момчета, със състуденти, но до сватба не стигаше. Не можеше да се влюби така, че да забрави Огнян. Спомняше си за него и дори го сравняваше с другите. Рядко идваше на ваканции — когато беше на втори курс, баща й почина, дойде на погребението. Видя набързо Огнян, но повече не се срещнаха. Той вече имаше дъщеря — Катя.
На последния курс й почина и майка й. Погребаха я до баща й на селското гробище.
След университета Даниела работи като педиатър в градска болница. Лекуваше деца. Нямаше време за личен живот. Вече имаше свой апартамент, но живееше сама.
В село не идваше. По-точно — идваше всяка година на гробището, което беше встрани от се
