Отведоха я в старчески дом…
Ох, мили мои, какъв ден беше тогава Сив, плачлив, сякаш самото небе знаеше, че в нашата махала Върбица се случва нещо горчиво. Гледах през прозореца на моята амбулатория, а сърцето ми беше като в юмрук, стягано бавно и безмилостно. Цялото село изглеждаше умряло. Кучетата не лаеха, децата се бяха скрили, дори неуморният петел на чичо Иван беше замълчал. Всички гледаха към една точка към къщата на Вера Димитрова, нашата баба Вера. А пред портата стоеше кола, градска, чужда. Лъщеше като прясна рана по тялото на селото.
Отвеждаше я Никола, единственият й син. В старчески дом.
Той беше дошъл три дни по-рано, лъскав, миришещ на скъп колон, а не на родна земя. Първо дойде при мен, сякаш за съвет, а всъщност за оправдание.
Валентина Иванова, виждате сами говореше, без да ме гледа, а към ъгъла, къде стоеше буркан с памук. Майка ми има нужда от грижи. Професионални. Аз какво мога? Работа, пътувам по цял ден. Тук кръвно, там крака Там ще й е по-добре. Лекари, грижа
Мълчах, само гледах ръцете му. Чисти, с подстригани нокти. С тези ръце той се беше хващал за полата на Вера, когато го извади от реката, син от студ. С тези ръце беше грабвал баничките, които тя печеше, без да жали последното си масло. А сега със същите тези ръце подписа нейната присъда.
Никола прошепнах, а гласът ми трепереше като листо на вятър. Старческият дом не е дом. Това е институция. Стените там са чужди.
Но там има специалисти! почти извика, сякаш се убеждаваше сам. А тук какво? Вие сте сама за цялото село. Ако през нощта й стане зле?
А аз си мислех: А тук, Никола, стените са родни, те лекуват. Тук портата скърца така, както скърца от четиридесет години. Тук под прозореца има ябълка, която баща ти засади. Това не е ли лек? Но не казах нищо на глас. Какво можеш да кажеш, когато човек вече е решил?
Той си тръгна, а аз се отправих към Вера.
Тя седеше на старата си пейка пред къщата, изправена като струна, само ръцете й трепереха по коленете. Не плачеше. Сухите й очи гледаха към реката. Погледна ме, опита се да се усмихне, но усмивката й беше като глътка оцет.
Ето, Иванова каза с глас тих като шепот на есенни листа. Синът дойде Заминавам.
Седох до нея. Взех й ръката студена, грапава. Колко ли не са свършили тези ръце Копали градини, переха в ледена вода, прегръщаха Николчето й, люлеха го.
Може би пак да говориш с него, Вера? прошепнах.
Тя поклати глава.
Не трябва. Той е решил. Така му е по-лесно. Не го прави от зло, Иванова. От градската си любов. Мисли, че ми прави добро.
И от тази й тиха мъдрост сърцето ми се сви. Не крещеше, не се биеше, не проклинаше. Приемаше, както приемаше всичко в живота сушата, дъждовете, смъртта на мъжа си, а сега и това.
Вечерта, преди да тръгнат, пак отидох при нея. Тя вече беше събрала възелче. Смешно е да се каже какво имаше в него. Снимка на мъжа й в рамка, вълнен шал, който й бях подарила миналата година, и малка медна икона. Целият й живот в едно памучно кърпиче.
Къщата беше почистена, подовете измити. Миришеше на мащерка и някак си на студена пепел. Тя седеше на масата, пред две чаши и чинийка с остатък от сладко.
Седни кимна ми. Да пием чай. За последно.
Седяхме мълча. Старите часовници на стената броеха тик-так, тик-так Отмерваха последните минути от живота й в тази къща. В това мълчание беше повече крясък, отколкото във всяка истерика. Беше мълчание на сбогуване. С всяка пукнатина на тавана, с всяка дъска, с мириса на здравец на перваза.
После тя стана, отиде до скрина, извади пакетче от бяла кърпа. Подаде ми го.
Вземи, Иванова. Това е покривка. Още майка ми я избродила. Нека бъде при теб. За спомен.
Развих я. По бялото платно сини метличини и червени макове. И по краищата шевиця толкова хубава, че очите не можеха да се откъснат. Гъл
