Телефонът трепери от първото робко звънене, после се превръща в настойчиво, безкрайно звънене. Още ли?
Звукът реже тишината в стаята като стъкло. Георги затваря очи. Тя отново е тя Божана, име от романтични новели, която е познала едва два пъти и в миг на слабост разменила номера. Кой още би се позвал? Отскоро никой не му се обажда. Сякаш светът го е изтръгнал от списъка на контакти, оставяйки го сам с тази досадна мелодия и собствените мисли.
Той притиска глава в леглото, опитвайки се да заглуши назойливото звънене. Иска да хвърли телефона от прозореца, да го разбие в камъните пред Софийския мост, за да остане само купчина стъкло и пластмаса. Ако не може да поправи живота си, поне може да спре това, което го свързва с външния свят.
Но телефонът не спира.
Георги се изправя и отива към звъна. Устройството, като че е усещало приближаването, звъни още по-силно, провокативно. Давай, вдигни слушалката! и той, подчинен на стари инстинкти, отговаря.
Алло?
Това съм аз! прозвучи жив и радостен млад глас, който рези ушите със своя безгрижие. Защо толкова късо?
Зает съм, пробурка Георги.
А защо тогава се появи? пита Божана, а Георги си представя, че тя мърка усмихнато.
Защото нервите ми не са стоманени! изръмжва той почти ревящ. Какво е толкова неразбираемо? Ти ме досаждаш с обажданията си!
А аз усещам, че си у дома и че ти е тежко.
И какво още усещаш? в гласа му прозвучи кисела, отровна ирония.
Че чаках твоето обаждане.
Аз? Чаках?! прободна той.
Искаше да хвърли слушалката, да цитирам най-лошите думи. Тези три седмици от ежедневните й обаждания са се случвали точно в най-лошия период от живота му когато нищо не желае: работа, безделие, храна, питие. Искаше само едно да изчезне, да се изпари, да не е повече парченце в огромната, безчувствена месингурка на съществуването.
Чуй ме, гласът му се изчервява, ставя се плосък и изтощен. Какво искаш от мен? Какво?
В слушалката настъпи кратка пауза.
Нищо. Мисля, че ти трябва помощ.
Спри да мислиш за мен. И не ми е нужна твоята помощ. Изобщо.
Но аз усещам!
А ти не усещай! търпението му спъва. Каква си ти, за да усещаш? Света? Спасителка на изгубени души? Отиди да помагаш на баби да прекосят улицата, да хранеш бездомни котки. А от мен се отстрани. Ясно? Отиди!
Тишината в слушалката се уплътнява, става тежка. После се чуват къси звънци. Тя слага телефонът край.
Ами, чудесно, пробле пречупи мислите му. Тя сама се намесила. Навлечи се къде не я искат.
Този ден не идват нови обаждания. Нито следващия ден. Божана не се появява нито след ден, нито след седмица.
Тишината, която така жадваше, започва да притиска ушите му. Става звънаща, абсолютна и непоносима. В нея няма спасение, а само самота. Георги се хваща за факта, че вечерите поглежда несъзнателно към телефона, чака. Вътре расте нелепа, унизителна надежда: сега почти
Той спира да излиза вечер, страхувайки се да пропусне възможно обаждане. А ако тя се обади, а аз не чуя? Ще мисли, че я пренебрегвам, ще се обиди завинаги. Думата завинаги го плаши повече от лайващи от ъгъла бездомници, които изглежда усещат уязвимостта му.
След това се появява нова болест нуждата да се изкаже. Да излее тази черна, лепкава маса, натрупана вътре. Но на кого? На съседа? Той живее в прост свят от заплата, футбол и жени щастлив човек.
Георги започва да говори сам с себе си, на глас, в празната си квартира, гласът му звучи глупаво и неестествено.
Защо тя не звъни? пита се пред тъмното прозорче.
Ти я изтласка сам. Грубо и безцеремонно.
Но тя звънеше всеки ден! Настойчиво! Значи й е било важно?
А ти й казваш, че не се нуждае от нея. Отблъскаш ръката, протегната ти в най-тъмния час.
Той спори, доказва, се ядосва върху себе си. Накрая вътрешният му събеседник, неговото Аз, побеждава. Той принуждава Георги да приеме простата и ужасната истина: тези обаждания му бяха нужни. Като глътка въздух за потъващ. Като доказателство, че съществува за някой в този свят. Че не е призрак.
Божана не звъни.
Георги вечерите седи и просто гледа телефона. Вътре се стяга в един голям, безмълвен вик. Ала звънни моля шепне.
Телефонът мълчи.
Той пада в леглото след полунощ, без да е изчакал чудо. Пада в безспирен, нервен сън и му се присни Чува отново това звънене.
Георги отваря очи рязко. Не е сън. Телефонът звъни истински. Същото назойливо, живо звънене. Той хваща слушалката.
Алло? гласа му трепери.
Здравей, се чува в другия край забравеният глас. Ти ме повика?
Георги затваря очи. На лицето му се разстила усмивка първата от дълги седмици. Горчиво, изтощена и безкрайно облекчена.
Да, издиша той. Мисля, че те повиках.
След това настъпи пауза. Не същата тежка, пълна с упрек и непоразумение. Тази пауза е жива, опъната като струна, но вече без война. Георги чува тихото, ровно дишане. И сърцето му бие шумно, нередовно.
Аз той се запъва, търсейки думи, които да не са оправдание или нова колка. Просто думи. Истина. Седях и чаках. Всяка вечер.
Знаех, гласа й звучи тихо, но уверено. Без следа от триумф. И аз бях лоша. Но реших, че повече не мога да звънна първа. Това трябва да е твоето решение.
Той си представя, че и тя седи с телефон в ръка, борейки се с желанието да натисне цифрите. Картината му се струва необичайно трогателна.
Съжалявам, издиша Георги. Това е най-трудната дума. Гореше гърлото му като горещ въглен, но трябваше да я каже. За това, че се държах като глупак.
Прието, в гласа й се чува усмивка. Лека, прощаваща. Въпреки че беше много грубо. Чайник почти разбрах от раздразнение.
Той неволно се засмее. Кратко, с облекчение. Тази ежедневна, живописна и нелепа детайл най-накрая го връща в реалността.
Той е ли цел? попита той вече сериозно.
Цел. Сега ще го пазя като зеница в окото.
Отново мълчат, но тишината е обща. Слушат я заедно.
Георги гласът й отново става сериозен. Какво става? Истина.
Той затваря очи. Ранният гняв се превръща в странна слабост и желае най-накрая да се изкаже.
Всичко. И нищо, той бавно пада на пода, опрян за дивана. Работа, превърната в ад. Дългове, натрупали се като снежен ком. Чувство, че бягам по ръба на пропаст и почти падам. И пълна празнота. Като изгорял отвътре. Нищо не искам. Никой.
Той говори дълго. Разбъркано, на парчета. Не плаче, просто констатира, както лекар поставя диагноза. За първи път от много месеци някой го слуша. Без да пречи, без съвети, без вземи се в ръце или всичко ще се оправи. Просто слуша.
Когато спре, в слушалката остава само дишане.
Благодаря, казва най-после Божана. Какво казах?
Сега разбра ли защо не бях в себе си? произнесе той с горка усмивка.
Разбрах. Но това не извинява грубостта, гласът й отново е твърд. Сега обаче знам с какво имам дело. Това е подобре от предположения.
И какво ще правиш с това? попита той изненадващо.
Първо, казва решително, отиваш в кухнята и пускаш чайник. Докато кипи, отваряш прозорец поне за пет минути. Свежият въздух е нужен на мозъка, а ти явно много му липсва.
Георги се изправя от пода.
Отивам, съобщава.
Браво. Докато правиш това, аз ще бъда от другата страна на линията. После после ще решим какво да правим с работата, дълговете, тази ти пропаст.
В нейния глас няма жалост или сладест. Има увереност, твърда като скала. И в тази увереност има сила, която му липсваше.
Георги се придвижва към кухнята, държейки телефона близо до ушите. Спазва всички нейни указания: мята чайника, с труд отваря закабаления прозорец, пуска в апартамента прохладен въздух, носещ аромат на дъжд и асфалт. Той прави първите малки стъпки напред към живота.
И осъзнава, че това е само началото дълъг, труден разговор. Може би и среща. Но за първи път от дълго време не се чувства сам в разрушената си крепост. Някой му подава ръка отвън, а той найнакрая е готов да я приеме.
