Днес случайно чух как мъжът ми говореше по телефона: Ней не й остава много време. След това спрях да приемам хапчетата, които той ми даваше. Вратата на кабинета му беше отворена само с пръст, но достатъчно, за да доловия гласа му, обикновено мек и успокояващ като топло одеяло, сега сух и официален.
Да, всичко върви по план. Лекарите казват, че й остава малко.
Замръзнах в коридора, стискайки чашата с вода. В другата си ръка държах две капсули, които Светослав Георгиев, съпругът ми, ми носеше два пъти денем. Витамините ти, скъпа, за сили. Да оздравееш по-бързо.
През шестте месеца брак свикнах с тази грижа. Свикнах със слабостта, с мъглата в главата, с това че огромният свят се сви до стените на нашия апартамент. Почти повярвах, че съм тежко и безнадеждно болна.
Но тази фраза, хвърлена в телефона, беше лишена от всякакво съчувствие. В нея се усещаше студен като стомана расчет.
Бавен крачка, с подкосилия се крака, се върнах в спалнята. Ръцете ми трепереха. Дойдох до прозореца, отворих го и, без да разтискам юмрука, изхвърлих капсулите в гъстите храсти от люляк под него. Вече няма да приема нито една негова хапче.
Сутринта той влезе с поднос. Същата усмивка, същият грижовен поглед. Но сега виждах само маската, под която се криеше хищник.
Добро утро, спяща красавице. Време е за лекарствата.
Глътнах слюнка.
Вече ги изпих, излъгах, опитвайки се да говоря равномерно. Намерих ги на нощното шкафче и ги запих с вода. Събудих се рано.
Томръдна, само за миг. Погледна шкафчето, чашата.
Добричка. Грижиш се за себе си. Това е добър знак.
Цял ден се преструвах на апатична, както обикновено. Но беше трудно. Тялото, лишено от обичайната доза отрова, се бунтуваше.
Чувствах студ, виеше ми се свят, а вместо мъгла се появяваха остри и болезнени проблясъци на яснота. Сякаш се чупех като наркоман без доза.
На следващия ден отново изпих хапчетата преди да дойде изхвърлих ги в люляка. Светослав явно беше недоволен.
Ралице, уговаряме се: изчакваш ме. Важно е да ги приемаш по едно и също време.
Стана по-внимателен. Влизаше по-често в спалнята, седеше дълго до леглото, втренчваше се в очите ми, сякаш опитвайки се да прочете нещо там.
Днес си някак бледа. И ръцете ти са студени. Да не увеличим дозата?
Не трябва, прошепнах. Малко по-добре ми е.
Беше опасна игра за оцеляване.
Нощите се превърнаха в мъчение. Лежах будна, преструвайки се на спяща, и слушах как той се мърда до мен. Всеки негов въздих замразяваше сърцето ми. Една нощ той стана и излезе.
Изчаках скърцане на вратата на кабинета му и тихо, държейки се за стената, за да не падна от замаяност, потеглих след него.
Говореше отново по телефона, този път по-тихо, почти шепнешком.
Тя подозира нещо. Отказва храна, казва, че няма апетит. Стана твърде ясна. Погледът й се промени.
Притиснах се до стената. Сърцето ми биеше толкова силно, че щяхме да го чуем.
Трябва да забързаме. Договорих се с нотариуса. Живко Димитров е умен човек. Обясних му, че ти, като лекар, препоръчваш да се подпише довереност, докато още разбира нещо. Нейният подпис и всичко. Имотите на Елица Петрова ще станат мои.
Елица Петрова. Майка ми. Почина преди година, оставяйки всичко на мен. Наследството, което съпругът ми вече смяташе за свое.
Успях да се върна в леглото секунди преди той да влезе. Наведе се над мен и усетих рязък химически мирис от ръцете му. Мирисът на моите витамини.
Сутринта намерих сили да отида до старата гардеробна. Там, в дълбините на шкафа, стоеше колекцията ми ретро парфюмени флакони. Единствената ми страст преди него.
Взех тежкия кристален флакон. Ароматът на миналото проникваше дори през плътно затворената капачка.
Какво правиш тук? Гласът му зад гърба ме накара да се сепна. Не бива да ставаш.
Ба
