Забравена памет на татко.
Люба Пенчева се влачеше из вътрешните дворове вече повече от час, макар че от блока до хлебарницата имаше едва пет минути пеша. Но този привечер беше някак особено сив и лепкав, като стар вълнен шал, пропит с влага. Изобщо не ѝ се прибираше в празното жилище, където я чакаше само изстиняла чаша чай, отдавна непочистения паркет и дебелият котарак Тошко единственият ѝ събеседник напоследък, ако не броим гласовете по телевизора, който тя включваше рано сутринта и изключваше чак преди сън, сякаш шумът от там държеше наоколо някой жив.
Краката ѝ тежаха, коляното ѝ стрелкаше злобни болки, а времето бе студено и влажно, но Люба пак се отбиха към детската площадка. Всички люлки и пейки вече бяха мокри, а тя седна на края на една, под ръждивия навес-гъба, и сгуши ръце дълбоко в джобовете на избеляло си палто. Носеше го вече поне осем години ново не ѝ трябваше.
Някога, с Петър, животът бе шумен и плътен две деца, голямо суетене в малкия апартамент: големият Валентин и малката Божидара. А сега Валентин се бе установил със жена и децата им чак в Пловдив, а Божидара работеше с мъжа си във Варна, почти не се прибираха. Поздравяваха я с по едно Честит празник, мамо, целувки, пращаха снимки на внуците, които растяха някак чужди, далечни, непознати вместо лято при баба, тичаха между английски лагери, Гърция и уроци по пиано.
Люба въздъхна и зяпна дебела врана, която кълвеше нещо в локвата, все едно търсеше останки от забравено минало. Мислеше си, че децата трябваше да са ѝ опора, да ѝ звънят всеки ден, да я заобикалят с внучета Вместо това Валентин звънеше веднъж на два месеца, а Божидара ако не забрави, пращаше дребна сума по банковата сметка и смяташе, че това заличава всичко останало.
Пенсията я бе превърнала в затворен кръг: сутрин става, пуска телевизора, храни Тошко, прави си попара, после пак телевизор, обяд, пак същото докрай на деня. Често се залавяше да разговаря на глас с водещите или спореше с героите от сериала. Котаракът гледаше с жълто око, мърдаше непоклатимо опашка и отиваше да се излежава на дивана.
Тази вечер още по-малко ѝ се прибираше вкъщи. Скри се под гъбата като бездомен таралеж, още по-затегнато в палтото и спусна ръба на дебела преждена шапка до очите.
Люба? чу се притихнал, но познат глас някъде в мъглата. Люба, ти ли си?
Тя подскочи и вдигна глава. До пейката стоеше едър, малко прегърбен мъж с кафяво сако от шестдесетте и каскет, косите му посивели, а очите сиви и внимателни. Разпозна го веднага това беше бай Христо Петров, съседът от блока отсреща. Често се виждаха бай Христо въртеше бастун около входа и късно следобед му беше времето за разходка.
Христо? искрено се учуди Люба Пенчева. Ще настинеш по дъжда!
А ти? усмихна се той, като разстла върху мократа пейка една смачкана страница от Стършел, извадена от дълбокия джоб. Гледам те от терасата седиш, не ставаш. Казах си: ако още седиш след половин час, ще слизам. Да не ти е зле?
Не, просто махна с ръка Люба. Не ми се прибира. Празно, Христо, пусто като в зимна плевня.
По-ясно няма, кимна той и се загърна по-здраво. Искаш ли един коняк? Не съм алкохолик, но знаете ли, понякога 40 градуса топлина могат да разтопят и леда по душата.
Люба реши да вземе малка глътка никой нямаше да я види, никой нямаше да я съди. Сърбаше топлата течност, усети как по вените ѝ потича леко успокоение.
Благодаря, Христо върна му бутилката. А жена ти, къде е? Помня я
Няма я, въздъхна той. Отиде си преди две години. Момчетата са в София единият някъде из Лозенец, другият в Надежда. Заети, работят, идват веднъж на шест месеца, звънят отегчени в неделя.
А моите… все едно са на другия край на света. Рядко ми се обаждат, с мъжа ми Петър го изпратихме преди петнайсет години, а сега си стоят далечни.
Два бора в една студена гора ухили се бай Христо и клъвна още една глътка от коняка.
Захлупиха се в тишина само дъждът стъпваше в локвите и разчесваше небето на черти. Но тази тишина не беше тежест, беше като одеяло, меко и сигурно.
Гледах те, Люба, много отдавна призна тихо бай Христо в един момент. Винаги изписана, кокетна, а вървиш сама. Чудех се да кажа ли здрасти по-надълго, все не намирах кураж. А тая вечер, под дъжда си взе съдбата, мисля.
Люба го погледна удивено.
Гледал си ме? Защо?
За какво друго ми е?! засмя се той. Все по едно и също време си по двора ако те няма един ден, още се притеснявам.
Е, и аз не знаех, усмихна се тя тихо. Приятно ми е ако ти е приятно да ти липсвам.
Хайде да се разхождаме заедно, предложи той. Двамата е по-весело и сигурно. Аз и с бастун, но ако дойде врана ще защитя.
От врани, от самота за първи път Люба се разсмя с цяло гърло. Добре. Съгласна съм.
От този ден животът им стана друг. Срещаха се всеки здрач, разхождаха се из градинката зад блока. Бай Христо бил инженер, цял живот чертал чертежи по завода, а като пенсионер пишеше статии за местния вестник Слънчево утро. А Люба, някога счетоводителка, макар да не разбираше много от машини, беше добър слушател и умееше да задава нежни въпроси. Разказваше му за децата, за Петър, за вилата, която построиха и после продадоха за жълти стотинки, защото на децата не им трябваше.
Разговорите ставаха все по-дълги. Вечер у дома Люба намираше причина да сготви нещо освен за себе си винаги имаше и топла чиния за Христо. Пекоха заедно баница, котаракът Тошко топлеше крака и вече не мърмореше толкова разглезен, че пак има топлина и компания.
Един месец след вече първата нощ заедно. Просто беше късно, бе останал на чай Натежало им и той каза:
Любе, мога ли да остана? Диванът ти е голям, няма да преча.
Престани, не си ми гост, а приятел засмя се тя. Остани.
Това стана навик: един, после два пъти в седмицата, сетне довлече чехлите, четката за зъби и един сак с дрехите си. Животът стана по-лек, светлина грейна из къта ѝ. Телевизора вече ползваха рядко имаше за какво да си говорят. Тошко първо шипеше по Христо, но после му завладя коленете за спане.
Утре ще ти направя зелеви сарми, Христо! предложи веднъж Люба с дяволита усмивка.
Ще купя кайма, а ти сварѝ ориза намигна той.
Заедно навиваха сармите, миришеше на подправки и дом не ѝ се вярваше, че на стари години получава такъв подарък.
Единствено не можеше да се реши да разкаже на сина и дъщеря си. Знаеше колко са боготворили Петър, че споменът за баща им още тежи на всяка тяхна дума. Страх я беше, че новият мъж ще значи предателство. Христо усещаше и не настояваше.
Детето си е твое, казваше той. Ще кажеш, когато си готова. Аз съм тук.
Денят на рождения ѝ ден наближи. Неочаквано съобщение от Валентин: Мамо, ще дойдем с Божидара и децата. Какъв подарък искаш? Ще пренощуваме три дни. Люба първо се зарадва, после я обзеха паника. Какво ще прави?
Христо, каза му тя довечера. Ще дойдат всички за рожден ден. Ще те помоля да си у вас тези дни. Ще им поговоря, ще подготвя После ще те поканя.
Лицето на Христо помръкна.
Аз ли съм любовник, че да ме криеш, Люба?
Не! сълзите ѝ трепнаха. Само малко. Даносе разберат. Не съм им казала още
Разбрах рече той, гласът му беше уморен. Ще си идa, както искаш.
На другия ден се изнесе. Апартаментът мигом се изпразни. Котаракът Тошко търсеше по стаите новия приятел и жално мъркаше.
На сутринта пристигна Валентин с жена си Мария и двамата си момчета; вечерта дойде и Божидара със съпруга си Кирил и малката Цвети. В къщата стана шумно, множество чинии, много глъчка. Люба ги глезеше, но постоянно хвърляше поглед към шкафа, където бе скрила чехлите на Христо.
След вечеря повика децата си на кухнята. Сърцето ѝ чукаше, ръцете трепереха.
Деца започна. Имам нещо важно. Живея с Христо, съседа. Половин година вече.
Тежко мълчание. Валентин застина, Божидара впи поглед. После избухнаха:
Значи в бащиния дом си въвела чужд мъж? Мамо, ти предаваш паметта на татко! Как можа?
Аз съм голям човек, прошепна тя. Имам право да не съм сама.
Нямаш, изсъска Божидара. Това е срам! Представяш ли си майка ни да живее с някакъв съсед?
Или ние, или той, каза Валентин мрачно. Избирай.
Сълзи сипеха по меката кухненска покривка. Децата тръшнаха врати и изчезнаха. През нощта Люба не мигна, а сутринта децата си тръгнаха оставиха кашоните с подаръци и студени поздрави.
Тогава Люба се обади на Христо.
Не идвай повече, каза тихо през сълзи. Те не могат да го приемат, а те са ми деца.
Любе, Христо я моли, те те изнудват! Това не е любов
Знам, но не мога иначе.
Сложи телефона и дълго беше само с Тошко, който напразно търсеше другар.
Минаха два месеца. Телевизорът пак гърмеше, котаракът се гушеше в скута ѝ, но тя беше още по-сама. Децата звъняха рядко, поздрави формални. Зимата стегна и някак мъгливо Люба започна да забравя кой ден е.
Една вечер, среща в асансьора със съседката леля Марийка от четвъртия етаж най-голямата клюкарка в кооперацията.
Любо, къде ти се изгуби Христо? Зле му е, не си личи човек. Ходи тежко, няма кой да го погледне.
Болен е? ледени игли прорязаха сърцето ѝ.
Много е отслабнал Синът му дойде, ама бързо замина.
Люба се върна вкъщи, стоя дълго пред телефона, после решително набра Христо. Отговори глух, уморен негов глас.
Христо, ще дойда, каза тя през сълзи.
Влязла в неговото жилище, го завари слаб и изморен, но усмивката му бе топла. Прегърна го, сложи чайник, нахрани го с топла супа и реши:
Ще се обадя на децата. Или ме приемат с теб, или просто забравят за мен. Избрах те, Христо.
Не се карай с тях заради мен, опита да възрази той.
Аз съм човек отсече тя. И имам право на щастие.
И на другия ден, без увъртане прозвъня Валентин:
С Христо ще бъда. Ако не одобрявате, не ме търсете, но и няма да ви се моля. А баща си не предавам, само търся малко обич за себе си.
Последва кратко мълчание с примес на болка, сетне той каза:
Дай ни малко време, мамо
След седмица Божидара писа: Мамо, ако така си по-щастлива добре. Ела при внуците, когато искаш, но за Христо не говори пред нас.
Люба прочете, остави телефона настрани. Истинско приемане нямаше но това вече бе нейното решение, нейният живот. На масичката котаракът Тошко се опитваше да легне в скута на бай Христо, в кухнята още димеше чайникът, а телевизорът шумише в другата стая. Но този път те го оставиха да говори сам, защото имаха свой си разговор свой, топъл и много човешки.
Христо, утре пак да правим сарми? усмихна се Люба.
Купувам каймата, ти слагаш ориза, намигна той и времето сякаш се преобърна.
