Изменила спомена за баща си.

Забравена памет на татко.

Люба Пенчева се влачеше из вътрешните дворове вече повече от час, макар че от блока до хлебарницата имаше едва пет минути пеша. Но този привечер беше някак особено сив и лепкав, като стар вълнен шал, пропит с влага. Изобщо не ѝ се прибираше в празното жилище, където я чакаше само изстиняла чаша чай, отдавна непочистения паркет и дебелият котарак Тошко единственият ѝ събеседник напоследък, ако не броим гласовете по телевизора, който тя включваше рано сутринта и изключваше чак преди сън, сякаш шумът от там държеше наоколо някой жив.

Краката ѝ тежаха, коляното ѝ стрелкаше злобни болки, а времето бе студено и влажно, но Люба пак се отбиха към детската площадка. Всички люлки и пейки вече бяха мокри, а тя седна на края на една, под ръждивия навес-гъба, и сгуши ръце дълбоко в джобовете на избеляло си палто. Носеше го вече поне осем години ново не ѝ трябваше.

Някога, с Петър, животът бе шумен и плътен две деца, голямо суетене в малкия апартамент: големият Валентин и малката Божидара. А сега Валентин се бе установил със жена и децата им чак в Пловдив, а Божидара работеше с мъжа си във Варна, почти не се прибираха. Поздравяваха я с по едно Честит празник, мамо, целувки, пращаха снимки на внуците, които растяха някак чужди, далечни, непознати вместо лято при баба, тичаха между английски лагери, Гърция и уроци по пиано.

Люба въздъхна и зяпна дебела врана, която кълвеше нещо в локвата, все едно търсеше останки от забравено минало. Мислеше си, че децата трябваше да са ѝ опора, да ѝ звънят всеки ден, да я заобикалят с внучета Вместо това Валентин звънеше веднъж на два месеца, а Божидара ако не забрави, пращаше дребна сума по банковата сметка и смяташе, че това заличава всичко останало.

Пенсията я бе превърнала в затворен кръг: сутрин става, пуска телевизора, храни Тошко, прави си попара, после пак телевизор, обяд, пак същото докрай на деня. Често се залавяше да разговаря на глас с водещите или спореше с героите от сериала. Котаракът гледаше с жълто око, мърдаше непоклатимо опашка и отиваше да се излежава на дивана.

Тази вечер още по-малко ѝ се прибираше вкъщи. Скри се под гъбата като бездомен таралеж, още по-затегнато в палтото и спусна ръба на дебела преждена шапка до очите.

Люба? чу се притихнал, но познат глас някъде в мъглата. Люба, ти ли си?

Тя подскочи и вдигна глава. До пейката стоеше едър, малко прегърбен мъж с кафяво сако от шестдесетте и каскет, косите му посивели, а очите сиви и внимателни. Разпозна го веднага това беше бай Христо Петров, съседът от блока отсреща. Често се виждаха бай Христо въртеше бастун около входа и късно следобед му беше времето за разходка.

Христо? искрено се учуди Люба Пенчева. Ще настинеш по дъжда!

А ти? усмихна се той, като разстла върху мократа пейка една смачкана страница от Стършел, извадена от дълбокия джоб. Гледам те от терасата седиш, не ставаш. Казах си: ако още седиш след половин час, ще слизам. Да не ти е зле?

Не, просто махна с ръка Люба. Не ми се прибира. Празно, Христо, пусто като в зимна плевня.

По-ясно няма, кимна той и се загърна по-здраво. Искаш ли един коняк? Не съм алкохолик, но знаете ли, понякога 40 градуса топлина могат да разтопят и леда по душата.

Люба реши да вземе малка глътка никой нямаше да я види, никой нямаше да я съди. Сърбаше топлата течност, усети как по вените ѝ потича леко успокоение.

Благодаря, Христо върна му бутилката. А жена ти, къде е? Помня я

Няма я, въздъхна той. Отиде си преди две години. Момчетата са в София единият някъде из Лозенец, другият в Надежда. Заети, работят, идват веднъж на шест месеца, звънят отегчени в неделя.

А моите… все едно са на другия край на света. Рядко ми се обаждат, с мъжа ми Петър го изпратихме преди петнайсет години, а сега си стоят далечни.

Два бора в една студена гора ухили се бай Христо и клъвна още една глътка от коняка.

Захлупиха се в тишина само дъждът стъпваше в локвите и разчесваше небето на черти. Но тази тишина не беше тежест, беше като одеяло, меко и сигурно.

Гледах те, Люба, много отдавна призна тихо бай Христо в един момент. Винаги изписана, кокетна, а вървиш сама. Чудех се да кажа ли здрасти по-надълго, все не намирах кураж. А тая вечер, под дъжда си взе съдбата, мисля.

Люба го погледна удивено.

Гледал си ме? Защо?

За какво друго ми е?! засмя се той. Все по едно и също време си по двора ако те няма един ден, още се притеснявам.

Е, и аз не знаех, усмихна се тя тихо. Приятно ми е ако ти е приятно да ти липсвам.

Хайде да се разхождаме заедно, предложи той. Двамата е по-весело и сигурно. Аз и с бастун, но ако дойде врана ще защитя.

От врани, от самота за първи път Люба се разсмя с цяло гърло. Добре. Съгласна съм.

От този ден животът им стана друг. Срещаха се всеки здрач, разхождаха се из градинката зад блока. Бай Христо бил инженер, цял живот чертал чертежи по завода, а като пенсионер пишеше статии за местния вестник Слънчево утро. А Люба, някога счетоводителка, макар да не разбираше много от машини, беше добър слушател и умееше да задава нежни въпроси. Разказваше му за децата, за Петър, за вилата, която построиха и после продадоха за жълти стотинки, защото на децата не им трябваше.

Разговорите ставаха все по-дълги. Вечер у дома Люба намираше причина да сготви нещо освен за себе си винаги имаше и топла чиния за Христо. Пекоха заедно баница, котаракът Тошко топлеше крака и вече не мърмореше толкова разглезен, че пак има топлина и компания.

Един месец след вече първата нощ заедно. Просто беше късно, бе останал на чай Натежало им и той каза:

Любе, мога ли да остана? Диванът ти е голям, няма да преча.

Престани, не си ми гост, а приятел засмя се тя. Остани.

Това стана навик: един, после два пъти в седмицата, сетне довлече чехлите, четката за зъби и един сак с дрехите си. Животът стана по-лек, светлина грейна из къта ѝ. Телевизора вече ползваха рядко имаше за какво да си говорят. Тошко първо шипеше по Христо, но после му завладя коленете за спане.

Утре ще ти направя зелеви сарми, Христо! предложи веднъж Люба с дяволита усмивка.

Ще купя кайма, а ти сварѝ ориза намигна той.

Заедно навиваха сармите, миришеше на подправки и дом не ѝ се вярваше, че на стари години получава такъв подарък.

Единствено не можеше да се реши да разкаже на сина и дъщеря си. Знаеше колко са боготворили Петър, че споменът за баща им още тежи на всяка тяхна дума. Страх я беше, че новият мъж ще значи предателство. Христо усещаше и не настояваше.

Детето си е твое, казваше той. Ще кажеш, когато си готова. Аз съм тук.

Денят на рождения ѝ ден наближи. Неочаквано съобщение от Валентин: Мамо, ще дойдем с Божидара и децата. Какъв подарък искаш? Ще пренощуваме три дни. Люба първо се зарадва, после я обзеха паника. Какво ще прави?

Христо, каза му тя довечера. Ще дойдат всички за рожден ден. Ще те помоля да си у вас тези дни. Ще им поговоря, ще подготвя После ще те поканя.

Лицето на Христо помръкна.

Аз ли съм любовник, че да ме криеш, Люба?

Не! сълзите ѝ трепнаха. Само малко. Даносе разберат. Не съм им казала още

Разбрах рече той, гласът му беше уморен. Ще си идa, както искаш.

На другия ден се изнесе. Апартаментът мигом се изпразни. Котаракът Тошко търсеше по стаите новия приятел и жално мъркаше.

На сутринта пристигна Валентин с жена си Мария и двамата си момчета; вечерта дойде и Божидара със съпруга си Кирил и малката Цвети. В къщата стана шумно, множество чинии, много глъчка. Люба ги глезеше, но постоянно хвърляше поглед към шкафа, където бе скрила чехлите на Христо.

След вечеря повика децата си на кухнята. Сърцето ѝ чукаше, ръцете трепереха.

Деца започна. Имам нещо важно. Живея с Христо, съседа. Половин година вече.

Тежко мълчание. Валентин застина, Божидара впи поглед. После избухнаха:

Значи в бащиния дом си въвела чужд мъж? Мамо, ти предаваш паметта на татко! Как можа?

Аз съм голям човек, прошепна тя. Имам право да не съм сама.

Нямаш, изсъска Божидара. Това е срам! Представяш ли си майка ни да живее с някакъв съсед?

Или ние, или той, каза Валентин мрачно. Избирай.

Сълзи сипеха по меката кухненска покривка. Децата тръшнаха врати и изчезнаха. През нощта Люба не мигна, а сутринта децата си тръгнаха оставиха кашоните с подаръци и студени поздрави.

Тогава Люба се обади на Христо.

Не идвай повече, каза тихо през сълзи. Те не могат да го приемат, а те са ми деца.

Любе, Христо я моли, те те изнудват! Това не е любов

Знам, но не мога иначе.

Сложи телефона и дълго беше само с Тошко, който напразно търсеше другар.

Минаха два месеца. Телевизорът пак гърмеше, котаракът се гушеше в скута ѝ, но тя беше още по-сама. Децата звъняха рядко, поздрави формални. Зимата стегна и някак мъгливо Люба започна да забравя кой ден е.

Една вечер, среща в асансьора със съседката леля Марийка от четвъртия етаж най-голямата клюкарка в кооперацията.

Любо, къде ти се изгуби Христо? Зле му е, не си личи човек. Ходи тежко, няма кой да го погледне.

Болен е? ледени игли прорязаха сърцето ѝ.

Много е отслабнал Синът му дойде, ама бързо замина.

Люба се върна вкъщи, стоя дълго пред телефона, после решително набра Христо. Отговори глух, уморен негов глас.

Христо, ще дойда, каза тя през сълзи.

Влязла в неговото жилище, го завари слаб и изморен, но усмивката му бе топла. Прегърна го, сложи чайник, нахрани го с топла супа и реши:

Ще се обадя на децата. Или ме приемат с теб, или просто забравят за мен. Избрах те, Христо.

Не се карай с тях заради мен, опита да възрази той.

Аз съм човек отсече тя. И имам право на щастие.

И на другия ден, без увъртане прозвъня Валентин:

С Христо ще бъда. Ако не одобрявате, не ме търсете, но и няма да ви се моля. А баща си не предавам, само търся малко обич за себе си.

Последва кратко мълчание с примес на болка, сетне той каза:

Дай ни малко време, мамо

След седмица Божидара писа: Мамо, ако така си по-щастлива добре. Ела при внуците, когато искаш, но за Христо не говори пред нас.

Люба прочете, остави телефона настрани. Истинско приемане нямаше но това вече бе нейното решение, нейният живот. На масичката котаракът Тошко се опитваше да легне в скута на бай Христо, в кухнята още димеше чайникът, а телевизорът шумише в другата стая. Но този път те го оставиха да говори сам, защото имаха свой си разговор свой, топъл и много човешки.

Христо, утре пак да правим сарми? усмихна се Люба.

Купувам каймата, ти слагаш ориза, намигна той и времето сякаш се преобърна.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

nineteen + five =

Изменила спомена за баща си.
Не се прави така – да живееш отделно от жена си – Аз съм Оля, жената на Иван – тихо прошепна разплакана жена, държейки здраво за ръка момче. – А това е нашият син – Павел. Людмила Николаевна с недоумение гледаше към снаха си, която никога не бе виждала на живо. – Исках просто да знаете… Ако ви потрябва нещо… Или ако искате да се видите с внука, моля, обадете се – все така тихо промълви Оля. – Какво мога да искам от вас?! – изпепели я с поглед Людмила Николаевна. – Защо дойдохте изобщо?! За наследството ли?! Снахата се опита нещо да каже, но тя не ѝ позволи. – Не те познавам и нямам желание да те познавам! Добро момче си отгледахме с мъжа ми, макар и малко своенравен – целият в баща си, който за жалост почина, когато Иван беше на 15. Но тогава вече синът ми Людмила Николаевна ми помагаше във всичко, а работа в селската къща – бол. Мъжът ми успя да построи голяма къща, дворът ни е немалък, имаме кокошки, прасета, крава – само се върти! И все пак – Иван замина за града да учи професия – стана заварчик. – Какво, бялата му ръка ли, да върти листи в офис? А на добрите заварчици знаеш ли колко плащат? – отсичаше Людмила Николаевна на “доброжелателите”. Нищо – здрава съм аз, сама всичко вкъщи управлявам, на сина му трябва да учи, да си гради живота, семейство да има. Иван се изучи, изкара армията, намери работа в града и се ожени за Елена. Още от училище бяха приятели, тя също учи в града, работи като счетоводител. Много ми харесваше – от добра, непиеща семейство, кротка, добра. Наричаше ме “мамо” още от първите редки срещи, стараеше се винаги да ми угоди, не ми противоречеше. Родителите от двете страни помогнаха на младите за апартамент – Иван и Лена взеха малък кредит. За да го изплатят по-бързо, Иван замина на сменна работа: два месеца в Бургас, един – вкъщи. – Не е редно това – да живееш отделно от жена си – Людмила Николаевна не одобри решението. – Съпрузите трябва да са заедно, иначе добро не ги чака. – Мамо, така по-бързо ще изплатим ипотеката, и кола хубава ще взема. Какво – цял живот да чакам? Не се притеснявай – всичко ще се оправи, – отвърна Иван. И наистина се оправи. За шест години платиха кредита, взеха нова кола, живееха добре. Внезапно – като гръм от ясно небе: – Мамо, с Лена се развеждаме – обяви синът. – Защо? Какво стана? – Людмила Николаевна се разтревожи. В живота им не се месеше и не подозираше за семейни проблеми. – Просто не си пасваме – вдигна рамене синът. – Аз дете искам, а Лена има проблеми. – Значи, затова я изоставяш?! А тя те носи на длан, все още влюбено те гледа! Не смей! Всичко може да се реши! Има ЕКО, осиновяване… – Мамо, не е в това проблемът… – Не ме прекъсвай! – вече кипеше. – Ако е така, то въпросът за дете си е у теб. Преболедува свинка като малък – ето! Изхвърли мислите за развод! Седнете, говорете, и да не чуя повече това! Иван я погледна необичайно, но не оспорваше. Людмила Николаевна реши да говори с Лена – да я успокои, да даде съвет. – Безсмислено е, мамо – въздъхна Лена, изморена и бледа. – Иван обича друга жена – вече две години се срещат на работа. – Каква жена?! – Людмила Николаевна ахна. – Ще му го кажа аз! – Не се притеснявай, ще оправим… Но не стана. Иван потвърди думите на Лена и прояви инат. – Моята си е живота – аз решавам как да живея, – отсече и добави: – Мамо, Оля ще ти хареса. Ще се запознаете… – Чуй ме! – ядосано каза тя. – Не искам да я виждам! И не я води у нас! Ясно? – Домът е наполовина и мой – ако искаш, няма да я водя. – Така да бъде! – не отстъпи Людмила Николаевна. Иван замина, после съобщи, че се е оженил, дори изпрати снимка. Момичето – нищо особено, симпатична, стройна, със светла кожа и тъмни очи – как е омаяла Ваня? Загадка. Людмила Николаевна не искаше да размишлява много – имаше да върши работа. Синът ѝ намекваше по телефона, че на отпуск може да дойде с жена си, но тя му припомняше думите си – нищо не променяше. Иван идваше у тях веднъж годишно за две седмици – вършеше мъжка работа и се виждаше с приятели. Помагаше ѝ старият ѝ ухажор Иван Петров – вдовец от пет години. Той я канеше за жена, но тя отказваше – не върви да се жени човек на стари години! А и 50 са още далече, но така и не се реши. – Жалко, мамо, Иван Петров е добър човек и явно те обича, – отбеляза Иван. Тя си замълча тогава – коя да знае, че това ще са последните думи от сина ѝ… Иван се удави на риболов с приятел. Какво точно се е случило – неясно. Полицията оповести – нещастен случай. Лодката била нетрайна, затънала в средата на реката, течението силно, дълбочината голяма, а в кръвта – малко алкохол… Людмила Николаевна в тия дни бе съкрушена – забеляза съвсем смътно познато жена с момче, някъде около 12 години. Само момчето ѝ привлече вниманието – до безобразие приличаше на Иван. Може би ѝ се е привидяло – от сълзи почти не виждаше, сякаш гледа сина си в друг човек… Но не сгреши… – Аз съм Оля, жената на Иван, – тихо промълви жената, стискайки ръката на момчето. – А това е нашият син – Павел. Примете ни съболезнованията. Людмила Николаевна само кимна, не им обърна повече внимание. Срещнаха се след седмица – Оля с Павел сами дойдоха у дома. – Исках просто да знаете… Ако искате да се видите с внука, моля, обадете се – пак тихо каза Оля. – Какво ми е нужно от вас?! – избухна Людмила Николаевна. – За наследство ли сте дошли? Къщата? – тя посочи сградата. Говореха на прага. Снахата опита нещо да каже, но ѝ спря думата. – Не те познавам и не искам! Ти съсипа семейството на сина ми, в гроба го изпрати! С Лена да бе останал, нищо нямаше да се случи! Да му приписваш чуждо дете! Моят син не може да има деца – каза ѝ той… – разплака се. Оля я погледна жално, момчето – уплашено. Людмила Николаевна се поокопити. – Благодаря за съболезнованията и довиждане. Нямаме за какво да говорим! Ако посегнеш на наследството – ще съжаляваш! – и се прибра без да се обърне. С какви очи дойде! Всичко ще им вземат! Заради тях даже сина си загубих… Какъв внук?! Според възрастта – момчето се е родило докато Ваня бе женен едва две години. Не е възможно! Иван Петров до нея в тия дни само мълчеше и поклащаше глава. Ще почака – може някога тя да се размисли и да ги приеме. Но и след пет месеца Людмила Николаевна мълча. Оля не прояви претенции, само звънеше на Иван Петров и питаше за здравето ѝ. Той ѝ разказваше. Жал му беше вдовицата – видно бе, че обича Иван и страда, може би дори повече от майка му. – Люда, помисли! – започна Иван Петров. – Това е твоят внук – виж се, знаеш го! Паул го нарекоха в чест на покойния ти мъж – уважение ти дадоха. А ти си сама… Аз съм с теб – но ти разбираш, нали?.. Людмила Николаевна мълча угрижено. – Виждаш, наследство нямат взискателност – иначе вече щеше да има шум… Ти си умна жена! – не изтрая Иван Петров. – Не викай, – най-накрая промълви тя. – Знам си всичко. По-добре ми дай телефона на Оля. Знам, че го имаш… Трудно ѝ бе да вземе това решение – но нали на този свят не ѝ остана никой друг… А и Пашко – така копие на Ванечка! Ще оправи всичко – заради покойния си син, заради внука и заради себе си. Абонирайте се за канала, за да не пропуснете новите публикации Абонирайте се