“Ще готвиш и за семейството на сестра ми,” каза мъжът й с командирски тон но скоро ще го съжали.
Елица стоеше до прозореца и гледаше как един препълнен бус “Мерцедес” се настанява в двора. Сърцето й се стисна от безпокойство знаеше какво означава това. От три дни Иван се мотаеше из апартамента с виновен израз, явно готвеше се за сериозен разговор.
“Ели,” започна той предпазливо предишната вечер, “помниш ли, че споменах, че Радка има проблеми с апартамента?”
Елица помнеше. Сестрата на Иван беше наемала двустаен апартамент в края на града от четири години. Живееше там със съпруга си, Стоян, и децата им десетгодишния Миро и шестгодишната Златка. Апартаментът беше добър, домакинята разумна, но имаше проблем дъщеря й се омъжваше, и младите имаха нужда от място. Наемателите трябваше да си тръгнат
“Помолиха да останат при нас за малко,” продължи Иван, избягвайки погледа й. “Докато намерят нещо”
Елица кимна мълчаливо. Какво можеше да каже? Радка беше единствената му сестра, имаха топли отношения семейство не се изоставя в беда. А бедата, трябваше да признае, беше сериозна не можеш да изхвърлиш семейство с две деца на улицата.
“Колко време?” това беше всичко, което попита.
“Две, три седмици максимум,” отвърна той бързо. “Търсят активно. Стоян дори нае маклер.”
Сега, гледайки как от бусът се разтоварват кутии, чанти, колелета и кутия за котката, Елица разбра, че “две-три седмици” не изглеждаха реалистични.
Децата влязоха първи Миро с раница и футболна топка, Златка държеше огромна плюшена играчка и развълнувано обясняваше на брат си нещо. Възрастните ги последваха Радка с котката, Стоян с чантите, Иван с кутиите.
“Ели!” възкликна Радка щастливо, веднага щом премина прага. “Благодаря ти безкрайно, че ни прие. Ще се изнесем възможно най-скоро”
Елица прегърна зълвата си, искрено съчувствайки й. Радка винаги беше добра, малко безпомощна жена. Омъжи се рано, веднага след университета, роди деца и оттогава светът й се въртеше около тях. Работеше от вкъщи нещо свързано с дизайн но решенията вземаше главно съпругът й.
“Мама, къде ще спим?” попита Златка веднага, оглеждайки се.
Двустайният апартамент на Елица и Иван беше уютен, но малък. Голямата стая беше спалня, малката всекидневна с диван и кресло, кухнята десет квадрата, банята и тоалетната отделни. За двама идеално; за шестима
“Ще спим на дивана във всекидневната,” каза Радка бързо. “А децата може би ще сложим матраци на пода?”
“Има вече диван във всекидневната,” забележи Иван. “Децата ще се съберат.”
“А котката?” обърка се Златка.
“Котката ще живее в коридора,” реши Стоян. “Има място за тоалетна там.”
За два часа уютният апартамент се превърна в нещо между комунално жилище и общежитие. Нещата на децата завзеха всекидневната, чантите на възрастните се наредиха в коридора, котката се настани в банята “временно, докато свикне”. Във въздуха се носеха миризми на чужди хора, чужда храна, чужда жизнь.
Елица мълчаливо гледаше как личното й пространство изчезва пред очите й. Най-шокиращо беше колко естествено всички се настаниха. Сякаш това не беше нейният апартамент, а някаква обща територия.
“Ели, къде държиш тоалетната хартия?” попита Радка, влизайки в банята с козметична чанта.
“В шкафа под мивката.”
“Мога ли да взема една кърпа? Още не сме пренесли всичките си неща.”
“Разбира се.”
Към вечерта беше съвсем ясно, че обичайният живот беше свършил. Децата се затичаха в криеница, котката мяукаше за внимание, възрастните обсъждаха планове за търсене на жилище.
“Утре ще отидем до агенцията на Граф Игнатиев там работи една симпатична момиче,” обясняваше Стоян. “А вдругиден ще обиколим квартала сутринта, може да намерим нещо подходящо.”
“Само да не е твърде скъпо,” въздъхна Радка. “Бюджетът ни е ограничен.”
“Ще намерим нещо,” каза Иван уверено. “В най-лошия случай, може да останете при нас малко по-дълго.”
Елица се обърна рязко към съпруга си. По-дълго? Хвана погледа му Иван изглеждаше засрамен и бързо отдръпна очи.
“Добре, ще приготвя вечеря,” каза Елица, отправяйки се към кухнята.
Автоматично започна да вади храна от хладилника, пресмятайки за колко души трябва да готви. Обикновено купуваше за двама, трима най-много с малко резерв. Сега в апартамента бяха шестима, включително деца, които ядяха колкото възрастни.
“Какво ще има за вечеря?” надникна Миро в кухнята.
“Още не съм решила,” отвърна Елица честно.
“В нас винаги мама правеше кюфтета с картофено пюре,” добави Златка веднага.
“Нямаме кюфтета,” каза Елица, поглеждайки във фризера.
За шестима имаше пиле, опаковка паста, малко зеленчуци и остатъци от вчерашната супа. Ще стигне ли?
“Ели, не се притеснявай,” влезе Радка в кухнята. “Не сме избирачи. Ядем каквото има.”
“Да, но може да не стигне за всички.”
“Утре ще отидем до магазина и ще си набавим.”
Елица кимна мълчаливо и започна да нарязва пилето. По някаква причина имаше чувството, че утрешната разходка до магазина също ще падне на нея.
Вечерята се получи скромна. Пиле с паста за шестима е съвсем различно от пиле с паста за двама. Децата ядяха с апетит, възрастните се преструваха, че е достатъчно.
“Благодаря, много е вкусно,” каза Радка благодарно.
“Да, отлично,” подкрепи я Стоян.
След вечерята всички се разотидоха по импровизираните си места за спане. Елица почистваше кухнята сама останалите бяха заети с приспиване на децата и настаняване за нощта.
“Как е?” попита Иван, влизайки в кухнята.
“Добре,” отговори съпругата му кратко.
“Не се притеснявай, скоро ще намерят място.”
“Мхм.”
Иван усети хладината в гласа й, но реши да не натиска. Днес всички бяха стресирани.
Сутринта Елица се събуди от детски смях и тропот в коридора. Часовникът показваше шест и половина. Обикновено ставаше в седем, но днес децата явно бяха решили да започнат деня по-рано.
“Тихо, тихо,” чу се гласът на Радка. “Леля и чичо още спят.”
Но беше късно Елица беше будна и не можеше да заспи.
В кухнята откри купчина мръсни съдове очевидно някой от възрастните беше си направил късно чай, а децата бяха похапали нещо сладко.
“Добро утро!” я поздрави Радка весело. “Исках да измия съдовете, но не знам къде държиш всичко.”
“Аз ще го направя,” отвърна Елица автоматично.
Закуската се превърна в логистично предизвикателство. Иван пиеше кафе, приготвяйки се за работа, Стоян също бързаше, Радка хранеше децата, а Елица трепкаше между тях, опитвайки се да нахрани и изпрати всички.
“Ели, имаме ли зърнени храни?” попита Радка.
“Мисля, че да.”
“А кисело мляко?”
“Остана едно.”
“Златка, яж зърнени,” каза Радка на дъщеря си.
“Не искам зърнени, искам кисело мляко като у нас,” наду се момичето.
“Златка, има едно кисело мляко, а вие сте две деца,” обясни Елица търпеливо.
“Тогава Миро да не яде.”
“И аз искам!” протестира момчето.
“Деца, стига,” се намеси Радка. “Ще ядете зърнени, това е.”
До момента, в който мъжете тръгнаха на работа, а децата се настаниха, Елица се чувстваше като да е избягала маратон. А това беше само сутринта на първия ден.
“Радка, ти не работиш ли?” попита я зълвата.
“Работя, но от вкъщи. Сега ще седна на компютъра. А децата могат да гледат филмче тихи са, когато гледат.”
Елица кимна и отиде в спалнята си единственото място в апартамента, където все още имаше малък остров от стария й живот. Седна на ръба на леглото, погледна към затворената врата и дълбоко въздъхна. Отвън се чуваше шумът на детски гласове, бръмченето на компютъра, миризмата на котешки тоалет в коридора. Пръстите й бавно поеха чашата с изстинал чай, която беше донесла от кухнята. В стаята беше тихо, но не и спокойно. Затвори очи. Преди да заспи, си каза: Само още няколко дни. Само още няколко дни. И повярва, за миг, че е вярно.
