«Не мога повече по този начин!» — избухна Олеся, готова да напусне апартамента, изпълнен със спомени за баба на съпруга си.

“Не мога повече по този начин!” извика Рая, готова да напусне апартамента, изпълнен със спомени за бабата на съпруга си.
“Няма да танцувам по нейната противна мелодия!” заяви тя на мъжа си.
“Ще трябва,” отвърна Борис. “Или виждаш друг изход? Аз не.”
“Това е абсурд! Пълна глупост!”
“Какво искаш от мен?” въздъхна Борис. “Не мога да вляза в главата ѝ и да пренаредя всичко както ние искаме.”
“Ще започвам да събирам вещите ни,” каза Рая с каменен глас. Вътре всичко в нея трепереше от гняв.
“Рачо, почакай, седни. Не трябва да се нервиш в твоето положение,” каза Борис, хващайки я за ръка и карайки я да седне на дивана. Тя седна и веднага се разплака, облегнала се на рамото му.
“Стига, стига, не плачи,” утешаваше я Борис, галейки я по главата като малко дете. После внимателно изтри сълзите от бузите ѝ и каза: “Ще измислим нещо. Обещавам.”
“Обещаваш ли?” попита Рая.
“Обещавам,” твърдо отвърна Борис, докато в главата си мислеше, че няма и най-малка идея какво да направи. Според него проблемът не си струваше и пукната стотинка, но жена му беше разтревожена. А за нея той беше готов на всичко.
***
Борис и Рая се ожениха преди три години, а преди това се срещаха повече от година. Решиха да живеят в наем. Преди брака Рая живееше с майка си в малко двустайно жилище, а Борис наемаше апартамент, защото с майка му имаха уговорка щом стане достатъчно самостоятелен, ще се изнесе.
Мария Иванова майката на Борис, преподаваше английски в университет и даваше частни уроци. Учениците ѝ бяха безброй, преподаваше талантливо и името ѝ се предаваше от уста на уста. Подготвяше абитуриенти, помагаше на изостанали ученици и даже води уебинари за по-напреднали. Беше енергична жена, която не обичаше да стои мирно, а Борис Борис ѝ пречеше. Малко. Само съвсем мъничко.
“Синко, разбираш ли, че когато решиш да водиш момичета тук, ще ни е малко тясно? Имаме двустаен, а на мен ми трябва тишина за уроците,” каза някога Мария Иванова с усмивка.
“Шегуваш ли се?” закани се синът.
“В никакъв случай,” отвърна тя. “Просто ти подсказвам”
“Да, много фина подсказка,” усмихна се Борис. Той познаваше майка си. И ако тя започнаше такъв разговор, дори и шеговито, трябваше да го вземе насериозно.
И т

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

10 + one =

«Не мога повече по този начин!» — избухна Олеся, готова да напусне апартамента, изпълнен със спомени за баба на съпруга си.
Старото куче спря пътя на булката — какво се случи след това разви всички до сълзи