Щастие се разсипа
Мамо, стига вече! избухва Ралица с раздражение. Иван вече е на двадесет! Той е възрастен и отдавна трябва да живее самостоятелно. А ти все го носиш като писан сандък. Гнусно е да гледам.
Гнусно не гледай, отвръща Лиляна Стоянова. Гледай си живота, а не нашия. Ето, твоят Стефан расте. Го възпитавай.
Аз го възпитавам!
Зле го възпитаваш, рязко отсича майката. Напълно се е отпуснал.
Нищо не се е отпуснал! пламва Ралица. Просто е в преходна възраст! Все едно Иван е бил примерен тийнейджър.
Примерен не е бил, Лиляна Стоянова се смайва, но учеше добре, помагаше по дома, никога не бе груб. А Стефан само пари иска. А благодаря не умее да каже.
Е и какво? Ти си му баба!
Затова ли не трябва да казва благодаря? Само да те ползва? Ма не се учудвам Напълно те прилича!
Какво искаш да кажеш с това?! извика Ралица.
Ами, че и от теб никога не съм чула добра дума. Само оплаквания и упреци.
Мамо!
Какво мамо? Не съм ли права? Ето, и сина си го отглеждаш егоист. Всички му дължат. Всички са виновни. Вече и към Иван се заяжда. Ти що, не виждаш ли трябва ми нов лаптоп! Засега търпя неговите номера, но, Боже, търпението ми свършва.
И какво тогава? в очите на Ралица проблясна гняв.
Ще го спря от издръжка. Нито стотинка повече. И на Иван ще кажа да не му дава.
Ох, как ме уплаши! усмихна се Ралица. Мислех, че ще измислиш нещо по-страшно.
Няма да измислям нищо, намръщва се Лиляна Стоянова. Той ми е внук, обичам го. Но наглост няма да търпя. Ще го поставя на място, та ще забрави пътя към нас.
А как твоят Ванчо ще живее без любимия си племенник?
Мой? Лиляна Стоянова се обърна рязко и я погледна в очи.
Ами нашия, запъна се Ралица. Каква е разликата? Толкова е привързан към него.
В стаята се спусна тишина. Лиляна Стоянова с усилие заглъща думите, които искаха да излязат.
Вратата скрипна тихо, и влезе Иван. Висок, слаб, с леко захлупена коса.
Погледна уморено майка си и сестра си:
Пак ли? попита. Кога ще спрете да се карате?
Не се меси, рязко отвръща Ралица. Не говоря с теб!
Не с мен, а с мама. Ама с какъв тон! И имам пълно право да се намеся. Кой ще я защити?
Право? усмивката на Ралица стана горчива. Единственото ти право е да седиш на врата й и да се правиш, че всичко е наред.
Аз ли седя на врата й? Иван направи крачка напред, гласът му зазвънтя от възмущение. Аз работя, помагам по дома, не крещя. А ти идваш и всеки път правиш цирк.
Мама просто не вижда, че се превърна в издръжка! избухна Ралица. Носи те на ръце! Всичко за теб, всичко заради теб!
Рало! рязко я спря Лиляна Стоянова. Стига. Не си справедлива.
Несправедлива? дъщерята вдигна глава, гласът й беше горчив. Аз през целия си живот не съм получила и половината от това, което той има! Цялата грижа, цялата нежност за него! А за мен? Трохи!
Аз какво общо имам? тихо попита Иван, който дори не подозираше за страданията на сестра си. Сама си виновна: вечни упреци, измислени обиди Може би затова всички тебят от теб?
Ето така! очите на Ралица блеснаха. Сега и мен ме направи виновна!
Иван искаше да продължи, да отвърне нещо остро, но Лиляна Стоянова му се придвижи и твърдо каза:
Не смей. Рала ти е по-голяма сестра. Трябва да я уважаваш.
Но тя никого не уважава! пламна Иван. Идва, крещи, обижда. Струва ми се, мамо, че е време да поставим Рала на място. И Стефан също. Миналия път ми взе една хубава сума от портфейла без разрешение.
В стаята падна тежка тишина. Думите на Иван прозвучаха като гръм сред ясно небо.
Бузите на Ралица пламнаха, очите й искряха. По лицето й се четеше нещо повече от обида или гняв. Беше безпомощна отчаяност, готова на всичко.
Лиляна Стоянова се сви вътрешно: още секунда и дъщеря ще избухне, ще каже нещо, което не трябва. Особено сега.
Но Рала изкрещя неочаквано:
Лъжеш! Стефан не би направил такова нещо! Той е син ми, и не е крадец!
Рало тихо, но твърдо отвърна Лиляна Стоянова. Вярвам на Иван, той не е лъжец. А за поведението на Стефан имам въпроси. Напълно вярно е, че се е случило. Трябва да говориш с него. Но много внимателно.
Не ме обвинявайте, че син ми е крадец! Ралица дишаше тежко.
А ти не обвинявай, че син ми лъже, веднага отвърна майката.
Кой? очите на Ралица пламнаха. Синът ти?! Какъв син?! вече не можеше да спре. Той въобще не ти е син!
Лиляна Стоянова замръзна
Не разбрах, Иван се сепна. В гласа му се чу недоумение. Мамо, какво говори тя?!
Тя казва истината, пребледнялата майка едва проговори. А
