” Коли ще можем да се нанесем при вас в новия дом? попитаха тъщите директно. Какво? стана нащрек Иванка. Ами след като вече сте готови, решихме, че скоро ще ни поканите и нас.
Ники, ти осъзнаваш ли, че това надминава всички граници? Иванка вече не сдържаше емоциите, особено след като съпругът ѝ се преструваше, че не разбира защо е толкова разстроена.
А може би дори са го подредили умишлено да я накарат да вложи години от живота си и всичките си спестени пари в тази строеж, за да я оставят на сухо?
Младите не последваха примера на връстниците си да купуват миниатюрни апартаменти за луди пари. Още докато Ники и Ванка се запознаха, бяха решили да строят къща. Излезло по-евтино, по-бързо и по-изгодно. Вместо тридесет квадрата, щяха да имат сто и тридесет за същите пари.
Там ще има място за деца и домашни любимци! ликуваше Ванка.
За щастие, парцелът вече беше техен. Принадлежеше на леля ѝ, която му написа името на племенницата си, след като разбра за сериозността на младите.
Не ви подарих нищо смислено за сватбата, ето ти моят подарък. Да има къде да отглеждате деца каза тя. Иначе парцелът стои неизползван вече двайсет години, по-добре да ви послужи.
И пак беше трудно, защото за да спестят, младите поеха някои работи сами. Работеше след основната работа, през почивните дни, дори при лошо време.
Иванка трябваше да разкара наследството парите от продажбата на бабиния апартамент също влезнаха в строежа.
Но когато най-сетне къщата бе готова, разбраха, че всяка минута труд си беше струвала.
Разбира се, не беше напълно завършена. Оставаха още много детайли в строителството и довършването. Но фактът, че вече можеха да живеят нормално, ги вкарваше в пълна екстаза.
Започнаха да прекарват нощи в новия си дом и да канят гости. Ванка съжаляваше само за едно че родителите на Ники не помогнаха въобще, въпреки че младите ги молеха многократно.
Тяхната работа винаги беше “изключително важна”, така че не успяха да помогнат нито с оградата, нито с засаждането на дървета, дори не пренесоха хладилника. А имаха просторен джип с ремарке точно това, което се търси извън града. В крайна сметка младите трябваше да платят за доставка.
Неужели са постоянно заети? Но с какво? Пенсионери са! учудваше се Ванка.
Е, няма да лъжат сви плещи Ники.
Иванка разбираше, че вероятно свекът и свекърва наистина са заети, просто младите не успяват да ги хванат в удобен момент. Но червейчето на съмнение и недоверие продължаваше да я гризе.
Ванке, днес идват с новия телевизор. Ще го приемеш ли? Ники се приготвяше за работа и бързо дъвчеше сандвич в новата си светла кухня.
Да, разбира се. По кое време?
Казаха следобед. Между 15:00 и 20:00. Дадох им твоя номер, обещаха да се обадят час преди.
Добре. Ето, събрах ти обяд за работа.
Много благодаря, хайде, бягам Ники я целуна по бузата и изтича към вратата.
Около четири часа някой почука.
Ванка бе сигурна, че са с доставката. Странно бе, че не се обадиха час по-рано, както обещаха.
Отвори вратата. На прага стояха родителите на Ники Лиляна Димитрова и Георги Петров. Здравейте, Ванка каза свекърва ѝ с тон, който не оставяше място за въпроси. Дойдохме да се нанесем. Подредихме си нещата, докато вие сте били на работа.
Ванка стоеше онемяла, погледът ѝ блуждаеше между тях и купчината чанти, оставени до входа.
Няма нужда да се притеснявате, ние ще заемем старата спалня. Вие сте млади, ще си имате нуждата продължи Георги и мина покрай нея, сякаш беше в собствения си дом.
Ванка затвори бавно вратата, после седна на пода в коридора и се разплака не от гняв, а от усещането, че нещо, което бе строила с толкова любов и надежда, вече не ѝ принадлежеше.
