Здрасти, скъпа, слушай какво се случи миналия уикенд. Стефан нервно баракаше пръсти по волана и се оплакваше: Е, Радка, виж ще ни полъчи отново тази стара вещица да ни покани! и ти, разбира се, ще се съгласиш, както винаги!.
Радка му въздъхна: Престани да я наричаш така това е Гергана Петрова, майка на баща ти, и е сама. Не ти ли е жалко?.
Стефан отговори сухо: Жалко само на пчелите. Последните пет години ни се втурваме при нея всяка събота, а тя никога не каже благодаря. Винаги има какво да се оплаче супата не е достатъчно солена, пода не е добре избърсан.
Радка мълчеше, гледайки в прозореца как минават дърветата. Пътят до къщата на бабата, където живее съпруговото й семейство, винаги се усещаше като безкрай, макар да беше само половин час от София. Тези посещения станаха истинско препятствие, но Радка не можеше да остави самотната старица.
Стефан продължи: Защо след баща ни трябва да се грижим за неговата майка? Тя има и друг син Виктор, брат ми, нали? Защо той не ни помага?
Ти знаеш, че живее в Пловдив, му каза тя.
И какво? Дори веднъж в годината не може да дойде? Или да изпрати пари? Да, разбира се, има по-важни неща!.
Карахме по селския път, докато пред нас се появи старо дървено къщарче с синьо- бели наличници. Дворът беше подреден метена алея, редени градини с моркови, ябълкови и вишневи дървета.
Пристигнахме, прошепна Радка.
Стефан заглуши двигателя и се обърна към съпругата си: Надявам се днес да минем без нейното вечно нощуване за болести.
Стефан! Тя е на 83 години! На тази възраст хората се болят, това е нормално, отговори той.
На входа излезе малка, суха жена в син синтежен халат и бял предник. Сивите й коси бяха събрани в строг кок, а на носа й бяха стари метални очила.
Елате, врабчета! викаше Гергана Петрова с изненадаща за възрастта си живост. Мислех, че няма да ме видите днес.
Здравейте, Гергано Петрово, усмихна се Радка и извади от багажника пликовете с пазар.
Стефан кима, без да казва нищо, и се отправи към къщата.
Направих няколко питки с ябълки и с кисело зеле. Знам, че Серджо обича зелето, се разсипа старичката.
Радка влезе след свекрушата. Вътре беше чисто, миришеше на прясна торта и билкови подправки. На масата, покрита с ленено покривало, вече стояха самовар и чинии с питки. Гергана винаги беше готова за нашето посещение.
Гергано, не трябва да стоите толкова дълго на крака, подкани Радка. Бихме могли и сами нещо да сготвим.
Ох, мила, навиците ни не се изхвърлят. Цял живот съм готвила в столовата на фабриката, у дома за мъжа и децата. Ръцете ми сами месат тесто, дори когато краката ме предават.
Стефан, след като донесе купчина дърва от двора, каза: Гергано, отново ви липсват дърва. Ще отида при съседа да поискам да ни донесе утре.
Благодаря, Серджо, усмихна се бабата. Ти си като баща винаги се грижиш. Небесното царство за него.
Стефан се спря за миг, защото споменът за баща му, Семен Иванов, който умря преди пет години, винаги го разтърсваше. Младшият му брат Виктор живееше в София, женен, но почти не се виждаше с родните.
Гергана покани всички да се сядат за чай и поиска от Радка варено малиново конфитюр от шкафа.
След като се наля чай, бабата започна да разпита за градския живот, работата и здравето. Стефан отговаряше накратко, а Радка се опитваше да поддържа разговора, споделяйки новини.
Кога ще имате деца?, изведнъж попита тя. Бих искала да ги покачам преди да си тръгна.
Стефан се задъха от чая. Този въпрос се появяваше всеки път, а те винаги се опитваха да избягат.
Гергано, знаете, че сега сме заети. Стефан се изкача за повишение, аз преминах в ново училище, започна Радка.
Работата е работа, а животът минава. Моите деца работиха усърдно, а после изведнъж ги няма. Децата са радост в старостта. Остана само вие, прошепна бабата и замислено погледна навън, където вече се стъмняваше.
След чая Радка започна да трупа масата и мие съдовете, а Стефан отиде да поправи покрива на къщичката в двора. Гергана се засади в любимото си кресло, извади старинен фотоалбум и повика:
