Витьо, Витьо защо спиш, бе? Чуваш ли? Ставай, че цял живот можеш да проспиш така. Не, виж го го спи си Виктор, ставай, ще пропуснеш късмета си!
Адела Марковна, остави ме да поспя още малко, в края на краищата!
Ставай, казвам ти! На пенсия ще се наспиш.
Угу, после ще ми кажете, че на оня свят ще поспя.
Няма да поспиш! Ставай, хайде а?
Виктор се загледа в огледалото неизспал се, с червени очи.
Е?
Не си се оправил, а? Хайде, мий се, бръсни се, оправи се още има време. Давай.
Какво време, Адела Марковна?
Такова.
Виктор се повлече към банята, мърморейки си под носа, защото знаеше, че лесно може да получи халка с чехъл по тила. “Ех, тая жена дявол да я вземе!”, мислеше си той злобно.
Витьо, аз ти казвах ли? Че понякога мога да чета мислите ти, а? Казах ли? Не? Е, сега знаеш! Тъщата се настани удобно в поза “лота” до леглото му. Страничен ефект е, бе Хайде, мий се, изчеткай си зъбите добре и не забравяй да се избръснеш! Орал си се като партизанин.
Витьо знаеше безсмислено е да спори. Дори докато беше жива, с нея не можеше да се преспориш.
Тъщата на Витьо беше бивша и не съвсем обикновена. Тя беше призрак.
Угу.
Не, не беше полудял. Не беше стигнал до “бялата треска”. Просто Адела Марковна се появи в апартамента му един ден след като вече беше погребана.
Чувам, да. Понякога почти винаги какво мислиш, кимна тъщата, плавно плъзвайки се във въздуха. Как Личката живееше с теб? Ти си диносавър, такъв, какъвто си е диносавър.
Виктор махна с ръка и тръгна към банята.
С Лиляна се разведоха преди година. Децата бяха големи, имаха си свой живот. Лили “се освободи”, нарече го тиранин, заяви, че не я оставя да се развива като личност, натъпка дрехите в една чанта и си тръгна, дръпнала вратата.
Виктор остана сам, объркан.
Обади й се тя заяви, че не иска да има нищо общо с такъв “домостроител” и женомразец. Никога досега не бяха го наричали с такива ругатни.
И как, според Лили, може да престане да бъде “домостроител”? Ами той буквално строи къщи и бани, и складове, и какво ли още не. Странна жена, тая Лили и още ругае.
В общи линии, изслушала някакви “коучове” кой ги знае те какви са и решила, че с Виктор животът й е бил мъчение. Адела Марковна продължаваше да го следи сутрин, вечер, понякога дори насън. Не вредеше, не плашеше, но дразнеше. Виктор свикна. Почти.
Един ден, докато се бръснеше, огледалото замъгли и в него се появи не неговото лице, а нейното усмихнато, сбръчкано, но спокойно.
Витьо късметът ти дойде. Само че ти спеше. Пак.
Той се олюля, понечи да каже нещо, но тогава звънецът иззвъня три пъти, както имаше навик чак от войнската.
Отвори. На прага стоеше Лили.
Здрасти, Виктор.
Той не помръдна.
Адела Марковна се плъзна до него, със същата усмивка.
Видя ли? Казвах ти. Само че сега не спи.
