С Венета сме приятелки още от училище. По-точно, от седми клас, когато тя се премести да живее в нашия квартал. В класа нямах други приятелки. Повечето момичета бяха се събрали около училищната красавица Яна Димитрова, чийто баща беше професор. Останалите, като мен, бяха самостоятелни.
Не се превивах пред красавицата, но и не се съпричах с нея бях неутрална. Докато екипът на Яна изучаваше новото момиче, разпитвайки кои са й родителите, аз взех Венета под крилото си. Разбира се, осведомих я за Яна и нейните подлизурковци.
“А ти защо търсиш самота? Бунтуваш се ли?” попита ме Венета.
“Не, просто съм си сама за себе си. Харесва ми така. А ти си гледай. Ако искаш да си с тях, няма да се сърдя.”
Венета избра да бъде с мен. Не ни закачаха, просто ни игнорираха. Аз й показах училището, разказах за учителите и съучениците. Накратко, запознах я с живота в класа. Между другото, красавицата и дъщерята на професора не последва стъпките на баща си видях я да работи в бутик. Направи се, че не ме познава.
Венета учеше добре, по-добре от мен, и дори беше по-красива поне така ми се струваше. В тийнейджърските години винаги сме недоволни от външността си. В мен всичко беше “грешно” груди твърде големи, крака твърде къси, косата винаги завъртяна на всички страни. Гнусното пате. Венета никога не ме наричаше така, дори когато аз се подигравах на себе си пред огледалото в банята й. Тя само поклатеше глава и кажеше: Е, и? На мен ми харесваш точно такава. През всички тези години нея я нямаше, когато изгубих майка си, но веднага щом разбра, дойде без думи, с кафе в ръка и старата ни снимка в джоба. Днес, на прага на петдесетте, седим на балкона й с чаша вино и гледаме залеза, а аз най-после разбирам: красотата, която търсех, винаги е била в нея във верността, в търпението, в начина, по който ме вижда, откакто се помня.
