“Сбогом, неудачнико!” извика той и тръгна към богатата вдовица. След година се яви на интервю при нея, без и да подозира кой е директорът сега.
“Мислиш ли, че това щеше да е завинаги?”
Станислав Враждов оправи копринената вратовръзка подарък от Кира за тридесетия му рожден ден. Дори не я погледна, отражението му в тъмното стъкло на шкафа изглежда го вълнуваше много повече.
“Мислех, че градим общо бъдеще,” отвърна тихо Кира Лебедева, прегръщайки се, сякаш се опитваше да задържи разпадащия се свят.
Той се усмихна. Кратко, злобно присмиване, което я удари точно под дихателното.
“Бъдеще? Киро, огледай се. Това не е бъдеще. Това е” завъртя ръка около малкия им нает апартамент, за който предимно тя плащаше, “временност. Уютна, но временна. Трамплин.”
Всяка негова дума беше измерена, за да нарани колкото се може по-силно.
“Аз имам перспективи, разбираш ли? Големи перспективи. А ти? Само работата ти за стотинки и мечти за стабилност. Стабилността е блато.”
Той се приближи до вратата, в ръката му перфектно подготвена кожена чанта. Нищо излишно. Готов беше отдавна.
“Тя вижда потенциала в мен. Готова е да инвестира в победител.”
Не спомена име, но Кира знаеше всичко. София Арсенова, вдовица на местния магнат, жена с пари, връзки и хищна усмивка.
Кира мълчеше. Какво да каже? Всичките ѝ инвестиции в него време, пари, вяра се превърнаха в прах.
“Една дума тръгвам,” хвърли той студен, премерващ поглед. “Стига да тегля баласт.”
Отвори вратата.
“Късмет, Киро. Опитай се поне да не се удавиш в своето блато.”
Вратата затресе апартамента. Кира остана сама в средата на стаята. Бавно се спусна на дивана, втренчена в мястото, където той току-що стоеше. Вътре нямаше сълзи.
Само празнота, от която бавно, но неумолимо се израждаше страх.
И се раждаше нещо съвсем различно.
Първата седмица Кира просто съществуваше. Механично отиваше на работата за стотинки, връщаше се в празния апартамент и гледаше в стената. Думите на Станислав баласт, блато засядаха под кожата ѝ като отрова.
Той се обади. Само веднъж. След месец.
“Киро, здравей. Виж, останаха ми няколко книги в синята кутия. Би ли могла”
“Изхвърлих ги,” пресече тя. Гласът ѝ беше чужд, равномерен.
“Как така? Там бяха скъпи издания!” в гласа му прозвуча искрено възмущение. Не очакваше.
“Сега са просто хартия. Като всичко останало, което остави. Не звъни повече.”
Сложи слушалката. И в този момент нещо се промени. Празнотата вътре започна да се изпълва не с болка, а с леден расчет.
Онази нощ извади от гардероба стар, запрашен лаптоп и папка с университетския си проект.
Система за оптимизация на логистиката за малки бизнеси. Стас го наричаше прахосническо писане. Казваше, че истинският свят работи по друг начин.
Имаше право. Истинският свят беше много по-прост. Нямаше нужда от красиви думи трябваха работещи решения.
Следващите месеци се сле
