Живота понякога ни поднася изненади, които цял живот се чудиш как са се случили. Още си спомням онзи хладен октомврийски ден, когато се връщах от пазара в съседното село. Тогава автобусите бяха рядкост и трябваше да вървя пеша, мърморейки си под носа за разбития път и тежките торби с картофи.
На четиридесет и две години живеех сам, ако не броим рижия котка на име Барси, който повече приличаше на малка възглавница с нахално лице. След развода нито личният ми живот, нито отношенията с децата се получиха. Работех в селската библиотека, плетох чорапи вечер и гледах сериали обикновеният живот на един провинциалист.
Току-що се чудех дали ще мога да издърпам тези проклети торби до вкъщи, когато я видях. Малка фигурка в тънко яке седеше под стар дъб, обгърнала коленете си. Отначало дори си помислих, че ми се привижда кой по дяволите би оставил дете само между селата в такова време?
Момиченце, чия си? извиках, приближавайки се.
Тя вдигна глава бледно личице, уплашени очи и мълчание. Само се прибра още повече.
Загубила ли си се? Къде са ти родителите?
Тишина. Само устните й трепераха.
Господи, напълно замръзнала си! Сложих торбите и седнах до нея. Аз съм Тодор Иванов. А ти как се казваш?
Р-Росица, прошепна едва чуто.
Росице, искаш ли да дойдеш в моята къща? Ще ти направя топъл чай, ще се стоплиш и после ще разберем откъде си.
Тя кимна несмело, а аз, хващайки торбите с едната ръка, я взех за замръзналата си ръчичка. Така тръгнахме аз, пъшкаяйки под тежестта на картофите, а тя, тропаща до мен като малко врабче.
У дома първо я увих в одеяло, запалих нагревателя и сложих чайника. Барси, обикновено равнодушен към гости, веднага скочи на скута й и започна да ръмжи като трактор.
Виждаш ли, хареса си, усмихнах се, вадейки бисквити. А той е избирачен, не се качва при всеки.
Росица несмело го погали, а аз забелязах как раменете й се отпуснаха малко.
Росице, на колко си години?
Пет Мисля.
А знаеш ли фамилията си? Или къде живееш?
Тя поклати глава и усетих как нещо ме стисна вътре. Нещо не беше наред.
Онази вечер я нахраних с чорба и баници (благодарение на навика ми да пека предварително), сложих я да спи в моята стая, а аз легнах на дивана в хола. Не можах да заспя цяла нощ звънях на полицията, на общините в съседните села, но никой не беше съобщил за изгубено дете.
Минала седмица, после друга. Росица бавно се разтопяваше, започна да се усмихва, особено когато й четях приказки преди сън. Но не помнеше нищо или не искаше да помни как е отишла на онова място.
Когато служителката от отдел Детски грижи отново сви рамене, разбрах трябва да взема решение. Дом за сираци? Самата мисъл ме гадеше.
Росице, извиках я една вечер, докато рисуваше на масата, подавайки език от усилие. Искаш ли да живееш с мен? Завинаги?
Тя спря, стисна молива, после погледна:
Може ли?
Да. Ще си моето дете.
И Барси ще остане ли?
Разсмях се:
И Барси ще остане.
Тя слезе от столчето, дойде до мен и изненада ме с плътна прегръдка. Докато я галих по косите, си помислих каквото стане. Ще се оправим някак.
После, разбира се, започнаха посещенията по канцелариите, документи, проверки. Но това е друга история.
Помня първия учебен ден като вчерашний. Росица се
