“Ще живе в килера,” казаше жената за детето. Но не знаеше как всичко ще се обърне…
“Имаш дъщеря. На седем години е.”
Тези думи, излезли от телефонната слушалка, като гръм сред ясно небе, пронизаха Кирил напълно. Едва не изпусна телефона, сърцето му лудеше толкова силно, че мислеше, че ще изскочи от гърдите. Този глас… не го бе чувал осем години. Осем дълги, мълчаливи години. И изведнъж времето спря. Сякаш бе минало само мгновение откакто чу последния й дъх, смеха, шепота.
“Таня? Това… ти ли си?” прошепна той, оглеждайки се, сякаш някой можеше да подслуша разговора, сякаш самото й съществуване беше тайна, която се опитваше да скрие под тежестта на обикновения, подреден живот.
“Да, Кириле. Трябва да се видим. Веднага.” Гласът й бе тих, но твърд, сякаш носеше не просто молба, а присъда.
“Но… какво имаш предвид? Каква дъщеря? За какво говориш?” сърцето му се сви, мислите му летяха като уплашени птици в клетка.
“Ела в кафенето на “Витошка”. Точно след час. Ще ти разкажа всичко. Всичко, което трябва да знаеш.” И следващия миг къси гудки. Линията се прекъсна. Остана само тишина. И празнота в ушите, гърдите, главата.
Кирил стоеше сред офиса, сред шума на колегите, звън на телефони, чукане на клавиатури, но беше сякаш извън този свят. Дъщеря? Негова дъщеря? От Таня? Невъзможно! Те се разделиха преди осем години рязко, болезнено, като скъсана нишка, която не искаше да скъса, но трябваше. Върна се при семейството, при жена си, при сина си, при живота, който смяташе за правилен. А сега това.
Механично набра номера на дома, гласът му трепереше, докато каза на жена си, че ще закъснее. Ирина, както винаги, проворча нещо за вечерята, че “отново всичко е върху мен”, че “нямаш представа колко е трудно”. Кирил кимна, макар че не можеше да го види, и тихо отвърна: “Знам, съжалявам.” Но в този момент не мислеше за нея. Мислеше за Таня. За онези три месеца, когато светът беше различен. Когато въздухът миришеше на свобода, когато смяхът беше искрен, когато любовта не изискваше отчети и жертви. Таня беше лека като вятър, топла като слънце. Тя не искаше пари, не правила сцени, не шантажираше. Просто обичаше. А той избра онова, което смяташе за дълг.
Мартин, неговият син, вероятно, както винаги, седеше на компютъра, потопен във виртуален свят, където можеше да бъде силен, победител, където не трябваше да обяснява защо баща му стана чуж
