СУМА ПРЕМЕНЛИВА
Никога не съм се смятала за красавица. Достатъчно ми беше да изглеждам сносно. Не всички са родени да красят подиума… Но в училище приятелките ми бяха само хубавици. Отначало се радвах на това, но баба ми отвори очите:
Ех, внучко! На твоите приятелки им е удобно да ходят с теб, сивата мишка, на срещи! Няма да им отнемеш момчетата. Кой ще те погледне?
Думите й ме нараниха до сълзи. Но след малко баба ме утеши:
Не се притеснявай. От лице хляб не се пече. Запомни, че прекалено цветното бързо избелява. Не мъчи се, ще има и за твоята пита ядци.
Ядци обаче не се появиха до двайсет и седмата ми година. А аз учех и работех упорито, защото разбрах, че разчитам само на себе си.
С Тодор ме запозна приятелката ми Радка. Той й се беше досадил със своята неотслабваща прилепчивост.
Вземи си го, Станке! Може и при вас да проработи. Аз се омъжвам така ми каза.
Тодор веднага ми допадна. Исках да го заливам с любов. Хареса ми от пръв поглед. Да и в момичета вече бях останала прекалено дълго. Защо да се правя на интересна?
Дори ми се стори, че Тодор отдъхна с облекчение в прегръдките ми. Сватбата не закъсня.
Баба ме предупреди:
Гледай се, Станке, ще се измъчиш с него. Виждам, че твоят Тодор още не е походил. Да беше прекарал младостта си, тогава да се жени. Не се хвали с женитбата от вчера, а с тази от преди три години…
Но тогава нищо не ме притесняваше. С Тодор бяхме като телета където се срещнем, там се лижем. С женитбата ми се разшириха крилата!
…Роди се синът ни Борис. Тодор го обичаше безрезервно. Четеше му приказки на нощ, пееше му заспивалки, го разглезваше.
Когато порасна, Борис повече се привърза към баща си, отколкото към мен. Не ревнувах. Стига вкъщи да царува спокойствие.
В безгрижно щастие живехме пет години. А бедата вече стояше пред вратата…
Дали Радка ми завиждаше, или още не беше преглътнала Тодор, едно ясно тя го призова в своите лигави прегръдки и той се върна при нея. От хората разбрах, че Радка се беше развела и нямаше деца.
Чувствах се като избледняла. Крилата ми вече бяха сведени. Седях в кухнята с чаша изстинал чай в ръце и слушах как съседското куче лае някъде отвън. Борис спеше. Погледнах снимката ни на стената тримата, усмихнати, слънцето в косите ни. Пръстът ми докосна лицето на Тодор. После лицето на сина ми. Вдишах дълбоко. Утре щях да съм майка. И това беше достатъчно.
