Своето място
Мамо, какво правиш? почти на сълзи беше Яна, като гледаше как майка й хвърля небрежно от шкафа нейните прости вещи. Червената рокля на бели точки, любимата на Яна, се намери на пода, привличайки веднага вниманието на малкия й брат, който стоеше там. Кольо хвана края на колана и го подпъхна в устата си. Не, Коле! Дай ми го!
Жал ти било парцалите! Елена хвърли Янините дънки при останалите дрехи и затръшна шкафа. Вън! Излизай веднага!
Но къде, мамо? Къде да ида? И то посред нощ? Какво ти става?
Аз каквото искам, това правя! Домът е мой! Тук няма повече място за теб!
Ами аз? Това не е ли и мой дом?
Не, мила! Ти тук свое нямаш! каза Елена, прегърна сина си и избърса носа му с полата на Янината рокля. Нищо твое не е останало! Не ми късай нервите! Най-сетне почвам да си подреждам живота, а ти пак ще ми съсипеш всичко? Не става така!
Мамо, какво съм ти съсипала? Какво?!
Кой върти опашка пред Боби? Не си ли ти?
Мамо! Яна извика така, че Кольо подскочи стреснат и се разплака. Чуваш ли се изобщо какво говориш?
Прекрасно се чувам! Стига! Казах ти! След пет минути да те няма тук!
Елена тресна вратата с крак и излезе, а Яна остана замръзнала дори не осъзнаваше напълно какво се случи. Май наистина я изгониха от дома Мислите й се носеха, раздърпани като дим търсеше нещо, за което да се хване, да продължи нататък. През вратата се чу пронизителния плач на Кольо и Яна трепна. Брат й плачеше така горчиво, че тя автоматично пристъпи нататък. Това си беше нейно да го утешава, да го разсейва, да го залъгва, стига да не плаче. Новият мъж на майка им не понасяше детския рев. Изнервяха го детските сълзи, въобще всичко, свързано с детето. А Яна, отгледана с любов и грижа, не разбираше как майка й може така да се промени вместо да прегърне и утеши Кольо, винаги го мяташе в ръцете на Яна и изчезваше при мъжа си.
Оправяй се! Вече си голяма, помагай!
Голямата Допреди дни беше любимата им дъщеря, а днес стана отрязано парче, както започна да я нарича Елена. Две години семейството им се променяше с шеметна скорост Яна просто не можеше да навакса.
Първо баща й си отиде внезапно от инфаркт. Несправедливо и глупаво, можеше да бъде спасен, ако някой се бе спрял до тази спирка. Бащата на Яна, млад още, под петдесет, добре облечен, час лежал на асфалта, а хората минавали никой не спрял, не попитал дори, нуждае ли се от нещо… Отишли, казали си, че сигурно е пил или не е наред та кой заспива на улицата през ноември… Когато най-накрая една жена го докоснала, било късно.
Яна помнеше отлично как майка й реагира сякаш се вцепени, нито плака, нито говори. Яна ридаеше, опитваше се да я разбуди от това безразличие, но не успя. Баща й го изпрати без сълза, после се заключи в стаята, сякаш дъщеря й не съществува. Роднини нямаше, приятелите на родителите отпреди време се изгубиха, само по празници изникваха пак и пак изчезваха.
Родителите й се гордееха с крепкото си семейство. Никой не им бил нужен, те сами се справяха с всичко. Още малка, и Яна мислеше така, дразнеха я гости и роднини защо да идват, нали си им е добре и така?
Това се промени, когато тръгна на училище. В първи клас нямаше достатъчно момчета и Яна седна до Ивелина дребна, подвижна с две огромни черни плитки до кръста, тежки и дебели, та държеше гордо изправена глава. Яна, със своите руси къдрави кичури, мразеше косата си, която, каквото да направеше майка й, пак щръкваше на всички страни затова още от първия ден я нарекоха “глухарче”.
Косата на Ивелина Яна дръзна да докосне два дни по-късно, когато приятелката й въздъхна с досада, отхвърляйки плитките с големи бели пандели:
Омръзнаха ми! Ще ги отрежа, дори мама да ме се скара!
Не си в ума! Много са хубави! прошепна й Яна, като ги погали.
Така започна тяхното приятелство. Ивелина беше четвъртото дете в големия род на Михайлови. Първото й впечатление в домът им, самостоятелна къща с безброй пристройки и все живописни беше, че губи слух и зрение от множеството хора и деца. Опитваше се да разбере кой на кого какъв се пада, но не успя.
Позната беше майката на Ивелина, която веднага настаняваше дошлия на масата и гощаваше така, че после едва пълзеше. Позна всички братя и сестри имаха много разлика в годините, но всички си помагаха. Големият брат обясняваше алгебра, голямата сестра на Ивелина учеше момичетата да готвят. Даже най-малките въртяха тесто и тутманици, а Яна вкъщи майка й дори не я допускаше до кухнята рано било.
С времето Яна разбра, че да имаш голяма рода и приятели не е толкова лошо. На всеки празник в къщата на Михайлови подаръците валяха не само за рождения ден, а за всеки повод, а тържества не липсваха. И децата винаги ги глезеха дори на рождения ден на пралеля, Ивелина получаваше нова блузка и бонбони.
Защо? Днес не е твоят празник? чудеше се Яна. А Ивелина я гледаше учудено:
Ами защо трябва да чакаш повод, за да зарадваш някого, когото обичаш? Почакай, като дойде Коледа! и се смееха двете до сълзи.
Майка й не одобряваше тази дружба и ако знаеше как живее Ивелина, щеше да забрани всякакви посещения, но Яна беше изнамерила начин хукваше след училище за супа и пак при приятелката си, където уютът и веселието й бяха като дишане.
Когато трагедията в семейството на Яна стана известна, същата вечер бащата и братята на Ивелина бяха първи с помощ и пари. Майка й мълчеше, а Ивелина месеше тесто и ронеше сълзи. Цялата фамилия застана до нея, помогнаха при погребението, държаха се като родни хора, което Яна никога не забрави.
Как иначе? Нали не си чужда, а и у вас няма мъже вече обясни й Ивелина. Някой трябва да помага.
Половин година по-късно омъжиха Ивелина по родова уговорка. Яна остана без думи.
Как ще се омъжваш толкова рано? Учи, ти искаше да ставаш лекар!
Ще уча. Всичко е уговорено. Родителите избират, ние слушаме прие спокойно Ивелина В нашето семейство така се прави.
Ами ако не го заобичаш?
Те няма да искат лошо за мен.
Яна преглътна. На сватбата почти плакала, а когато разбра, че Ивелина заминава да учи в София, рида бе, сякаш губи най-близкия човек.
Как ще се оправям без теб?
Ако е много зле идвай, ще измислим нещо!
През това време, в дома на Яна, майка й се промени още повече. Боби, новият съпруг, започна да се навърта около Яна по коридорите, приготвите се усложниха. Откакто се беше родил Кольо, майка й се държаше ужасно, Яна заключваше стаята, въпреки неодобрението й, гледаше брат си, дори и сутрин да беше на работа. Често нощем носеше бебето на ръце, приспиваше го с часове и с всеки изминал ден се чувстваше все по-изтощена. Понякога губеше съзнание в коридора на Техникума, започнаха да шушукат из групата…
Когато завърши, започна работа като санитар в софийската болница и се поуспокои, че има причина да не се прибира често.
След като изпрати Ивелина и нейния съпруг, при едно завръщане вкъщи, скандалът избухна с такава сила, че Яна не знаеше как да укроти бурята. Майка й не слушаше никого, освен себе си.
И една случайна среща със съседката, докато галеше бузата на Кольо:
Какви хубави деца ти се родиха, Елено! Хубави са Кольо, Яна! Жалко, че баща им не доживя да ги види! Яна вече е мома, има ли си приятел? Все й работата в главата, но не бива само така. Момичето трябва да уреди живота си!
Тези думи, по някаква причина, силно засегнаха Елена. Същата вечер изгони дъщеря си. Яна пълнеше трескаво чантата с дрехи, без да знае къде да иде. Ако не е добре тук, къде й е мястото? Да се обади на Ивелина ли? Но тя е бременна! И учи, и домакинства… И тя не успя дори на майка си да обясни какво изпитва.
Погледна за последно стаята, прибра снимката на баща си от бюрото и изтри сълзите си. Толкова беше! Отдавна не се чувстваше част от този дом. Нека майка й подрежда живота си както знае.
В кухнята телевизорът кънтеше, Елена тракаше сърдито с тенджерите. На прага Яна спря. Какво да каже? Всичко е казано. След подобни обиди няма връщане. Кога я беше обичала тази жена? Сега е чужда.
В двора вече бе тъмно, есента удряше със студ по лицето. Годината беше особено рязка, от лятна жега към дъжд и вятър, така че хората не знаеха как да се обличат едни още с къси ръкави, други с палта и шапки. Яна беше със стария плетен шал, подарен й от Ивелина за първата им споделена Коледа.
На спирката почти нямаше никой само един клошарски помияр, наврян в заслона. Яна сложи чантата на пейката и мушна ръце в джобовете.
Спря автомобил. Тя се стресна и отстъпи крачка назад.
Яна?
Арсен! едва не заплака от облекчение. Това беше големият брат на Ивелина този, който ги беше учил на математика, а после помагаше и на погребението.
Какво правиш тук по това време? За болницата ли?
Не Всъщност, да… За болницата.
Много тъмниш, Яна. Какво си се натоварила с толкова багаж?
Погледът му беше толкова добър, че Яна изплю всичко за майка си, за Боби, за това, че сега остава буквално на улицата
Ясно! Качвай се! сурово рече Арсен. Яна седна до него с мисъл, че ще я откара само дотам.
Пътуваха в мълчание из нощна София. Яна се беше вцепенила, знаейки, че спокойствието е временно.
Но усети, че не отиват към болницата.
Арсен, къде сме?
Ти там ли ще нощуваш? И после? Днес ще издържиш, а утре? Затова не отиваме в болницата, а на друго място.
Махна към внушителен блок в Лозенец. Охраната отвори портата. Слязоха, Яна се оглеждаше объркана. Влязоха във входа, качиха се на третия етаж. Арсен позвъни на вратата.
Дълго чакаха. Яна се опитваше да го пита, но той само кимаше и стоеше до нея. Най-после се отвори на прага застана снажна, възрасна жена.
Бабо!
Арсенчо! Защо не звънна предварително?
А ти… Ти сигурно си приятелката на Ивелина? На сватбата ви помня! жената се усмихна широко, притегли Яна вътре. Не си чужда, детко! Влизай, стига стоя на прага.
Веднага у дома я прегърна топлина. Коридорът блестеше от бял мрамор, тежка лампа грееше отгоре. Арсен тихо нещо прошепна на баба им и изчезна.
Не стой на входа! Събличай се, ела да пием кафе, ще си поговорим като хора. Дом нямаш ли, майка нямаш ли?
Вече май нямам Яна едва се държеше, сълзите потекоха седна без сили върху пъфа.
Жената не каза нищо просто я прегърна здраво.
Ох, мое дете! Как може така? Небето ли те изпусна? Не плачи, момиче всичко ще се нареди. Обещавам ти! Аз знам, голямо зло съм видяла ама и добро съм, а на теб добро ще дам!
Извади я за ръка и я заведе в кухнята, с аромат на кафе и някаква загубена радост. Кафето беше толкова горчиво, че сълзите на Яна избледняха пред него. Жената се засмя тихо:
Казвай ми баба Станка. И мене ме викаха Станка навремето, когато бях като теб млада, наивна, не познаваща мъка. Родена из Пирин, с баща и майка, отгледала сестри и брат. Мястото ни беше там, нашата земя. После всичко изгоря. А погром погледна тежко старушката Помниш ли някога за истински погром? Не дай Боже и да не знаеш, че това е страх и отчаяние. Когато идват други хора, казват няма място за вас, няма вече живот. Не може с вашия език, с вашата памет, трябва да забравите
Дълго разказва баба Станка за онези години, за това как е загубила майка и баща, но е останала да се грижи за по-малките, как чужди хора я подслоняват, докато пак си стъпят на краката, и накрая внуците й са й всичко.
Това, дето съм го понесла, само заради тези деца сочеше към Яна, тяхната сила е вътре в мен, така както и твоята ще бъде в някой друг. Запомни го.
Тук ще ти е домът, докато те дам на добър човек разсмя се баба Станка. И ще те уча, същинска булка да станеш!
Държа на думата си. След две години Яна готвеше така, че самата Ивелина й завиждаше, когато дойдеше с новородените на гости.
По-вкусно от моето става! Какво сложи?
Всичките тайни на баба Станка! Без нея… каза Яна.
Много се хвалиш! захили се Станка ще ме заболи кръста от гордост
Но тогава Ивелина видя, че Яна е някак притихнала. По настояване на приятелката си, тя промълви:
Мама е болна.
Много ли е зле?
Много, Лино. Вече нищо не може да се направи. Лежа в нашата болница, знам й всичко.
Виждала ли си я? Ивелина прихлупи ръката й.
Не мога Когато си спомня
Яно! После ще съжаляваш! Никого няма да имаш, с кого да поговориш или да простиш!
Знам, но не мога Ако Арсен не беше минавал, ако не беше баба Станка Къде щях да съм? Майка мисли ли за мен, когато ме продаде заради някакъв мъж? Който, като разбра, че е болна, избяга! Остави я, остави и сина ѝ!
А Кольо?
В дом е. Не ми го дадоха работа имам, къща нямам. Дори двойна заплата не стига да взема жилище.
Почака, няма ли да се върнеш в апартамента ви?
Изписа ме от адреса преди време. А това ми трябват документи, без тях не може ни настойничество, ни нищо. Лино, не знам…
Ами да мислиш не за себе си, а за Кольо! Ти знаеш как е без подкрепа няма щастие. Я тръгваме!
Къде?
В болницата!
Защо?
Защото онази жена е все пак твоя майка. Трябва да подадете ръка!
Два дни преди да си отиде, изтощена Елена, кая се и помоли за прошка на дъщеря си, която нея гледа и тичаше по институциите. Яна скри обидата. Гледаше болната майка, държеше я за ръка, спомни си за едно слънчево утро, на пет или шест години, с млада хубава майка в червената рокля на бели точки, хранеща я с череши Големи, жълти, сладки като майчини целувки. Нищо друго не остана, освен това щастливо чувство.
Прощавам ти, мамо
Думите на баба Станка вече имаха смисъл: Обида се отпуска, иначе изгаря и не дава да се живее, отравя светлината и радостта. Трудно е но повече е нужно на теб, отколкото на този, който ще простиш.
Седмица по-късно Кольо, стискайки сърцато ръката на Яна, прекрачи новия им дом.
Вече у дома ли съм завинаги?
Да, малкичък! Вече сме у дома. Тук е нашето място. Разбираш ли?
Малкият момък кимна толкова сериозно, че Яна разбра всичко най-после е точно там, където трябва.
