Дядо си отиде
Ивелина тъкмо се прибра от поредната командировка в София и още не беше свалила палтото и не беше разопаковала багажа си, когато телефонът иззвъня. Беше майка ми Лилия Димитрова, чийто глас беше неспокоен, но аз от умора нямах сили да ѝ обърна особено внимание.
– Ивче, прибра ли се, дъще?
– Здрасти, мамо. Да, тъкмо влязох у дома. Обади се, ако има нещо важно.
– Добре, радвам се, че си си у вас…
Веднага усетих колебание, нейната типична пресиленост ми беше позната. Очаквах да започне, както обикновено, с някоя квартална клюка, но вече нямах сили за нищо друго, освен да се изтегна в леглото, защото в нощния влак от Варна не мигнах.
В купето до моето четири момчета пяха и свириха, барабанейки по струните до зори. Само една мисъл имах дано някоя струна се скъса. Не се скъса.
– Мамо, ще си почина малко и после ще ти се обадя да си поговорим, добре ли е?
– Няма да стане…, въздъхна тя.
– Какво няма да стане?
– Да си починеш, няма да успееш…
– Мамо, какви ги говориш? Не чакам гости, не излизам наникъде, никой не съм канила. Да не би да си решила да ми дойдеш изненадващо?
– Иве, дядо го няма вече…
Потръпнах. Телефонът като че ли натежа в ръцете ми, а краката ми омекнаха. Не очаквах такова нещо.
– Обади ми се тази сутрин съседката от село, баба Мария. Донесла му прясно мляко, а той до вратата, хванал се за гърдите, не диша. Цяла нощ сигурно там е лежал… Трябва някой да иде и да погребе човека, Иве, аз не мога…
Замълчах. Гледах в нощното шкафче, където отлежаваше писмото от дядо.
Последно писмо, изпратено преди месец. Бях в командировка, не можах да го взема навреме. За последните 6 месеца вече трета командировка. Фирмата разшири дейността си от Русе в Пловдив, пращаха все мен, другите все не можеха.
– Слушаш ли ме, Иве? Не искам, хората в селото да си кажат, че сме го забравили. Вреден беше, ама човек, все пак… Помогни, моля те, иди! Проводи го по достойния начин…
Стоях и мълчах. Гледах писмото шарен печат, стара хартия.
– Да, мамо. Ще отида. Само… Не мога да повярвам. Дядо Жельо се чувстваше добре, като бяхме за Коледа разхождаше се, веселяк, здрав…
– Ех, мила, старост въздъхна тя. Какво да ти кажа? Малцина днес доживяват до осемдесет и пет. Да почива в мир, добър беше…
Обичах дядо Жельо. Единствената от родата, дето поддържах връзка с него. С дъщеря си, майка ми не общуваха. Причините стари, неизлечими…
Имаше си своите обиди. Дядо така и не прости на майка ми, че татко синът му Андрей си отиде рано. Обвиняваше я, че го е нагнетила до крайност с работата и грижите, въпреки че по професия учител, обикаляше страната по строежи, да изкарат пари за ремонт, кола, дача. Накрая сърцето му не издържа една командировка не се върна.
На гробището дядо се разрева като вълк. Тогава се раздели с майка ми, забрани да стъпи в дома му.
Аз останах единствената му роднина, с която споделяше мисли. В ученическите години все при него летувах. После писахме писма той не признаваше мобилни телефони, смарт телевизори, интернет. Нищо такова не докосваше.
Може би затова остана сам. Останалите го мислеха за странен. В селото си имаше прякор: чудака. След като изгуби и жена си, остана съвсем сам, а последен месец всички забелязаха, че говори не със съседи, а с невидим котарак на име Мъро.
Колкото и да ходех при него, аз нито веднъж не видях този Мъро. Но дядо само за него разказваше в последното си писмо…
***
Погребението мина кротко. Селяните помогнаха, всеки хвърли шепа пръст и всичко завърши с традиционната трапеза: ракия, баница, спомени. Дядо Жельо вече беше част от миналото. Щеше да живее само в разказите им.
След като всички си тръгнаха, останах сама край старата къща. За първи път, без посрещане, само с тишината, която тежеше като камък. Запретнах ръкави проветрих, измих пода, подредих полиците, изхвърлих ненужното.
Домът на дядо беше скромен, но топъл. В градината цъфтяха ябълки и малини, лехите стояха подготвени за посев. Може би е знаел, че няма да ги засади вече…
Починах в двора и набрах смелост обадих се на майка.
– Добре направи, Иве. Какъвто и да е бил, беше добър човек. – каза тя примирено.
– Мамо, той просто премина през много мъка… Не стой над него със стария гняв.
– Да бъде, Ивелина. Само ми кажи ще се връщаш ли скоро? Не те ли е страх сама в селото?
– Не, мамо. Ще остана до деветте дни. Ще си почина далеч от софийската лудница. Може би ще навещаваш някога и татко? Гробът му е тук.
– Е, то на такива разстояния не е лесно, дъще. А и сега е време за градината… Аре, сериалът ми почва, ще затварям.
Усмихнах се. Майка винаги намира как да избяга от неудобен разговор.
Преди сън намерих писмото от дядо странно, разказваше ми само за котка. Кот не видях обаче. Дни наред търсех ни следа. Но усещането, че някой ме гледа в гърба както дядо пишеше беше реално.
***
Сутринта ме събудиха глъчките, петлите, миризмата на прясна трева чисто селско утро. Отворих прозорците, вдишах – спомних си летата като дете. Спомних си също, че трябва да питам баба Мария за котарака.
– Имаше ли дядо ми кот?
– Кот ли? – изненада се тя. Аз не. Само го слушах понякога как си говореше сам. Викаше: Мъро, Мъро, покажи се да ти дам мляко… Ама, никой такъв кот не съм виждала, та ми се струваше, че вече не е с ума си…
Замислих се. Не вярвах дядо да полудее. Имаше си минало и болка, но главата му беше ясна. Може би наистина котаракът е бил твърде плаха душа.
***
Докато разчиствах двора, онзи черен кот ме наблюдаваше отдалече. Като че ли търсеше нещо свое у мен може би топлината, която беше намерил у дядо Жельо.
Траурните обреди наближаваха края си. Деветият ден дойде и тъкмо тогава зърнах за секунда котарака, когато всички бяха си тръгнали. Провикнах се:
– Ей, Мъро, ти ли си? Ела, ела при мен!
Котът веднага изчезна, но му говорих с усмивка, сякаш беше дете.
Разговорът ми подслуша баба Мария, която поднасяше още топли питки.
– Къде видя кот?
– Ей го там, видях го! усмихнах се.
– Вие тия Димитрови сте все с фантазия… поклати глава тя.
След обяд над селото надвисна буря. Появи се ураганен вятър, дъждът рукна. Изненадано затварях прозорците, едва издържах на блясъка на светкавиците и гърма, който оглушаваше къщата. Изведнъж, между светлинните проблясъци, зърнах две жълти очи в прозореца. Котаракът! Втурна се вътре, мокър до кости, и се пъхна под леглото.
Дълго го примамвах, но накрая успях изсуших го, и остана да спим заедно, съгрявайки се един друг в грамадната буря.
***
Сутринта котаракът се опита да излезе навън. Погледна ме с молба.
– Спокойно, Мъро, ще те пусна. Но ако искаш, можеш да дойдеш с мен в София. Дядо, сигурно, това би искал. И аз самият вече искам другар.
Когато дойде време да тръгвам, котаракът чакаше на прага, допря глава в крака ми направил беше избора си.
Държах го в прегръдка, когато се сбогувах с баба Мария.
– Ти ли си, Мъро, дето старецът го кри? попита тя.
– Същият, бабо Марийо. Ето го жив е и здрав, макар и страхливец.
Докато автобусът пресичаше полето, гледах към небето – на едно облаче зърнах усмивката на дядо, сякаш ми се усмихва и ми намига. До мен Мъро с любопитство надничаше през прозореца.
***
Едва тогава схванах нещо просто: въпреки смъртта, човек продължава да живее у онези, които го помнят, и в грижите към нещо, което той е обичал. Мъро беше мостът между мене и дядо – и така всеки от нас се почувства по-малко сам в този свят. Споменът носи топлина, която никой не може да отнеме.
