Стига да се угажда
Е, разбрахме се, Радостина! чуруликаше леля Виолета, попивайки със салфетка устните си, салфетка от тортата, която Радостина Грозданова бе изпекла специално за нейното идване. На нея остана мазно кремово петно. Петнайсети май, срещаме се у вас. Аз ще донеса домашните си суджуци, мариновани по старата ни рецепта, а ти, моля те, поне един топъл специалитет да приготвиш. Все пак рожденичката си ти! Гости ще дойдат важни, колеги на Жорко. Солидни хора са. Трябва да ги посрещнем както трябва.
Радостина седеше отсреща, с чаша чай в ръце, която отдавна беше изстинала. Гледаше леля Виолета и кимаше уморено. Защото мислеше за утрешния отчет, който трябва да предаде. За маслото, което беше свършило в хладилника. За това, че съпругът ѝ, Стефан, пак се оплаква от кръста и трябва да му купи нов обезболяващ пластир. Всичко мислеше, само не и думите на леля Виолета. А тя говореше ли, говореше, приглаждаше лилавия шал на врата си и гледаше през прозореца така, сякаш вече реди чиниите на чуждата трапеза.
Ще са поне двайсет души, не по-малко продължаваше гости Постарай се, Радостина. Ти винаги се справяш. Помниш ли как на сватбата на Илияна всички останаха във възторг от готвеното? Всичко глътнаха! Та и сега същото очаквам. А и помощ ще ти окажа, разбира се. Ще командвам.
Тя се засмя с къс, кучешки смях, като на малък пудел.
Радостина също се усмихна. Защото трябваше. Защото леля Виолета ѝ бе сродница по мъж леля на Жоро, съпруга на единствената ѝ дъщеря Илияна. Защото скандалите в семейството са последното нещо, което човек иска. Защото винаги така беше правила усмихваше се, съгласяваше се.
Добре каза. Разбрахме се.
Леля Виолета си тръгна към осем и половина, доволна и заситена. Радостина затвори вратата след нея, облегна се на нея и остана така за минута. В коридора миришеше на чужд парфюм тежък, сладникав и натрапчив. От хола кънтеше телевизорът Стефан гледаше поредното предаване за риболов и дори не излезе да поздрави гостенката.
Отиде си? извика той, без да отлепи поглед от екрана.
Отиде си.
Защо беше дошла?
Радостина влезе в кухнята и започна да мие чашите. Водата беше гореща, почти като да я опари, и тя не искаше да махне ръцете си.
Ще ни бъде празник каза тя. Петнайсети май. Тук.
Празник? Какъв?
Рожденият ми ден. И нещо служебно на Жоро.
От хола се чу мърморене, после пак потъна в телевизията.
Радостина избърса ръцете си в кухненска кърпа стара, с избледняли петли по края, подарък от пазара преди петнайсет години. Никога не я беше хвърлила. Гледаше я и си мислеше и тя самата бе като нея: избледняла, с петльовини, закачена на пиронче, чакаща някой да си избърше ръцете в нея.
Отхвърли тази мисъл, отвори хладилника и започна да оглежда с какво разполага.
Радостина Грозданова трябваше да навърши петдесет години след десет дни. Кръгъл юбилей. Половин век живот, от които трийсет и пет помнеше ясно. И от тези трийсет и пет години нямаше нито един ден, в който да е направила нещо само за себе си. Нито за Стефан, нито за дъщеря си, нито за покойната майка, на която до последно всяка събота готвеше супа, нито за свекървата от Младост, която искаше внимание като дете. Никога само за себе си.
Тя работеше като счетоводител в строителна фирма. Двайсет и две години на едно място. Колегите уважаваха, началството ценеше, но израстване не ѝ даваха и без това се справя сама. Не се оплаква Радостина. Ще се оправи.
У дома същото. Стефан беше на петдесет и четири, инженер във фабриката, мразеше работата си, но чакаше пенсия. Вкъщи си почивам това значеше: телевизор, телефон, диван, понякога гаража. Готвеше Радостина. Чистеше Радостина. Плащаше сметките Радостина, защото така било по-добре. Пазаруваше тя. Посрещаше гости тя. Стефан принципно не се включваше, но това не беше предмет на спор просто фон, който вече не се чува, като шум в ушите.
Дъщеря ѝ Илияна се ожени преди четири години. Мъжът ѝ Жоро беше работлив, добър, но с усложнено семейство. Майка му бе починала, баща живееше някъде в Русе, но леля Виолета, сестра на баща му, бе енергична и твърдоглава навсякъде първа. Не харесваше Радостина, нямаше причина, просто бе прекалено мълчалива и отказваше да спори нещо, което за властолюбивите хора е предизвикателство.
Илияна обичаше майка си, но повече Жоро. Това беше нормално, може би дори правилно. Но когато трябваше да избира между удобството на майка и спокойствието на Жоро, винаги избираше второто. Тихо, без спорове. Но избираше.
Така си живееше Радостина. В тристаен апартамент на осмия етаж в Люлин, панелен блок от ония, еднакви като яйце с яйце. Само дърветата са различни, защото никой не ги реже под конец. Живееше и не се оплакваше. На кого, защо?
След като леля Виолета си тръгна, Радостина още един час седя в кухнята и пресметна списъка за пазаруване: двадесет души. Цифрите на гърба на стар касов бон изглеждаха страшни. В гърдите ѝ се настани странна тежест. Нито болка, нито страх. Просто усещане, като тухла, оставена на сърцето.
Изгаси лампата и легна.
Деветте следващи дни Радостина живя в предпразничен лагер, както сама го наричаше. Първо убеждаваше себе си, че всичко е наред, че просто помага на семейството, че празникът ще е хубав само да не се разкисва. Към третия ден уловките вече не действаха.
Ставаше в шест сутринта, за да размрази месо, планира покупки, обаждаше се в магазина за доставки. Работеше до шест вечерта, често повече, отчета не можеше да чака. След работа носеше тежките покупки: буркани, брашно, месо, напитки. Мъкнеше чувалите на осмия етаж, защото асансьорът работеше когато си поиска. Прибираше се, пускаше нещо да се вари, почистваше набързо. Лягаше след единадесет, пак ставаше в шест.
Стефан всичко виждаше. Виждаше, но сякаш през нея. Веднъж попита, има ли нужда от помощ. Тя отвърна Ще се оправя. Той кимна облекчено и пак се потопи в телефона.
Илияна се обади в сряда. Попита дали всичко е подготвено, предаде поздрава от леля Виолета и напомни за предястията. Радостина я помоли: Илияна, можеш ли поне салатите да приготвиш? Много ми е тежко. Дъщеря ѝ замълча за секунда: Майко, знаеш, работа, Жоро също, ще дойдем да помогнем да наредим. Да наредим означаваше да сипем готовото от тенджерите в чиниите. Радостина това разбираше и не отговори.
Два дни преди празника миеше прозорците. Леля Виолета все не пропускаше да спомене за праха по первазите. Радостина стоеше на стол с парцал в ръка и си мислеше, че прозорци за себе си не бе мила от осем години, чакала бе майка си на гости тогава, но и тогава ги изми заради някой друг, не за себе си.
Кракът ѝ се подхлъзна, едва не падна, но се хвана за рамката. Сърцето ѝ затуптя шумно. Проседя, опряна на стената под прозореца, с болящ гръб, натежали крака и гърмяща глава.
Помисли си: ако сега падна и се счупя някъде, първата мисъл на всички ще е Ами сега, кой ще организира празника?
От това ѝ стана тъжно, толкова че ѝ избликна смях хриплив, грозен смях през сълзи.
Стана, завърши прозорците.
В нощта срещу петнайсети май спа три часа. Готвеше, пържеше, режеше. Месо по кервелски, две салати, пълнена риба, която никога не бе обичала, но леля Виолета настоя, банички с кисело зеле понеже братовчедът на Стефан, Васко, празник без тях не признава. Тортата я изпече предишния ден бишкотена, с вишни, любимата ѝ. Единственото за себе си, от всичко през тези дни.
В седем стана, изкъпа се, облече тъмносинята рокля, която си бе купила две години по-рано и не бе обличала. Гледаше се в огледалото тъмните кръгове не се скриваха, устните сухи, ръцeтe зачервени от миялна сода, но роклята бе хубава и тя го знаеше.
Ех, издокарала си се каза Стефан, минавайки край нея. Евала.
Това беше всичко. Без красива си, без честит рожден ден, без как се чувстваш. Просто евала и замина.
Гостите се появиха в дванайсет. Леля Виолета дойде първа, с голяма кошница, извади обещаните суджуци, буркан с туршия и кутия бонбони. Бонбоните сложи на масата като свой принос. После обиколи апартамента, надникна в кухнята, кимна.
Браво, Радостина почти същото като Стефан. Добра работа!
Извади телефона, звънна на някого.
В един часа всички се събраха. Двайсет и трима. Радостина преброи, когато седнаха около трапезата съединена от кухненската и две ученически маси, със скатерта, която глади до полунощ.
Гледаше тези хора и разбираше добре познава от тях не повече от шестима. Останалото колеги на Жоро, познати на леля Виолета. Чужди хора, едящи нейната храна и седнали на столове, взети назаем от съседката Иванка от седмия етаж.
Тостовете поде Васко. Дълги, разпилени спомени от соца, абсолютно безотносителни към рожденичката. Всички се смяха. После стана Жоро: Да поздравим Радостина с юбилея добра е. Кратко, наздравица. След него той дълго говори за свой приятел Мартин от работата, успехите му, титлите, цифрите, които Радостина дори не разбра.
Леля Виолета се изправи. Явно имаше готова реч. Говори пак за Мартин, за пътя му нагоре, за това какъв борбен човек е. За Радостина А нашата домакиня да не забравим, все пак на нейната трапеза сме. Всички се смяха. Наздравица.
Радостина се усмихваше. Седеше начело на масата, защото така трябва, повдигаше чашка и благодареше. Но вътре нещо бавно, почти безшумно се променяше в нея. Като вода, която дълго къкри, но в един момент кипва.
Радо, солта! викна някой от далечния край.
Радостина стана, взе солница.
Хлябът свърши, донеси поиска Васко.
Взе хляб.
Госпожо Грозданова, вилци не достигат добави непозната жена.
Взе и вилици.
После някой пожела различна мезе. После още чинии. После леля Виолета поиска минерална вода, която Илияна бе забравила да донесе Радостина търча на балкона.
Радостина тичаше между кухнята и стаята, сядайки на своето място за не повече от две минути. Чинията ѝ остана пълна не намери време да яде.
Веднъж опита да вдигне тост. Стана, вдигна чашата. До нея седеше Илияна и като я видя, също повдигна своята. Но в същия миг леля Виолета надвика всички с поредна история за Мартин. Всички се обърнаха към нея. Илияна свали чашата. И Радостина се върна на мястото си. Реч не каза.
Гостите ядяха. Хвалеха храната. Пълнената риба се топи, Баничките са вълшебни!, Месото фантастично, как го правите? Радостина обясняваше, кимаше, разкриваше рецепти. Радваше ѝ се. И същевременно ѝ бе горчиво. Защото хвалиха храната, не нея, защото тя тук беше готвачката, не рожденичката. Персоналът.
Часовникът вървеше. Майското слънце грееше равнодушно. Всички за масата зачервени, шумни. Мартин разказваше за новата си работа, леля Виолета се намесваше, смееше се с лаещия си смях. Стефан отдавна говореше с Васко за коли и риболов.
Радостина излезе в кухнята за четвърта доза месо. Слага ръкавици, вади тавата от фурната. Ръцете ѝ леко трепереха. Три часа сън личаха. Всичко плуваше пред очите. Постави месото на плота, започна да го нарежда.
Радостина! Идваш ли? И сметана донеси, тука свърши! Донесе се гласът на леля Виолета, рязък като команда. Не Радке или Моля, не Недей се тревожи. Просто донеси. Както говорят на слугиня.
Радостина застина. Държеше лъжица с месо над подноса. Кухнята утихна. Навън клонът на стария топол се люлееше тихо. На котлона подрънкваше празна тенджера.
Нещо прещракна в нея. Не гръмко. Спокойно. Като щракване на ключ.
Остави лъжицата. Свали ръкавиците. Закачи ги на кука до мивката. После взе подноса, сметаната от хладилника и влезе в стаята.
Сложи ги на масата.
Изправи се.
Чуйте ме, моля каза тя. Не високо, но наблизо всичко около нея млъкна. Чуете ме, моля.
Леля Виолета още говореше на Мартин. Илияна гледаше майка си с леко учудване. Стефан не поглеждаше.
Моля, повтори по-високо.
Този път леля Виолета също погледна. Челото ѝ беше накривено, като на човек, на когото са попречили.
Какво има? попита раздразнено.
Радостина обходи всички с поглед свой и чужди. Съпруг, който за пръв път я погледна. Дъщеря, с чашка на ръка, неразбираща. Леля Виолета с лилавия шал и самодоволство на заситен човек.
Искам да кажа нещо произнесе тя. Днес имам рожден ден. Петдесет години.
Да, честито! подвикна някой отдалеч, чашите се вдигнаха.
Почакайте прекъсна ги Радостина. Чакайте, моля ви.
Настъпи тишина. Сърцето ѝ биеше учудващо равномерно. Като да бе направила избор, който тялото отдавна чака.
Прекарах последните десет дни в подготовка за чужд празник. Спах по три-четири часа. Купих всичко. Изготвих всичко. Измих прозорци, гладех покривки, молих съседката за столове. Сама. Без никой. Днес седя на празник, който се води мой, но в него съм готвачът и раздавачът на прибори. Не казах нито един тост. Три пъти ме прекъснахте. Станах осем пъти, докато всички се хранеха. А току-що ме призоваха да донеса сметана, с кои ли думи! Без моля, без благодаря. Като на домашна помощница.
В стаята се спусна гъста тишина. Онзи, когато всички дочуват нещо, което не знаят как да преглътнат.
Какво ти става? обади се Стефан, объркан, но не и разбиращ.
Мамо, тихо промълви Илияна.
Леля Виолета пое въздух за отпор, но погледът на Радостина я спря. Изпуфка, замлъкна.
Моля, продължи Радостина, гласът ѝ не трепереше, което даже самата тя не очакваше. Моля, вземете с каквото сте дошли и продължете празника в някое от местните заведения например Старият Дъб, наблизо е, прилично е. Готова съм да ви платя масата, щом така се е случило. Но тук, в този дом, днешният празник приключи.
Три секунди мълчание. После всички заговориха едновременно.
Васко каза нещо гадно, но тихичко. Един колега на Жоро си търсеше сакото. Леля Виолета се изправи, втренчи се в домакинята така, сякаш ѝ предсказваше зло, но не каза нищо. Взе чантата си. Взе си и остатъците от туршията дребна обида, но Радостина почувства леко облекчение.
Илияна пристъпи към майка си.
Мамо, какво правиш? Това е ужасно. Разбираш ли? Леля Виолета
Илияна, прекъсна я Радостина меко, много те обичам. Но сега, моля те, излез.
Дъщеря ѝ гледаше като в непозната. И Радостина разбра правилно. Защото жената, която сега стоеше на главата на масата, беше вече друг човек.
Стефан бе последен до вратата.
Да не си луда? попита. Без злоба, повече с учудване.
Не отвърна тя. Майка тъкмо се намери.
Той замълча, излезе.
Затвори вратата, превъртя ключа. Остана в коридора, в тишина.
Тишината бе плътна. Такава има само късно през нощта или рано сутрин, когато светът още спи. Но сега бе три следобед, зад прозореца щурееха врабчета, някъде хлопна входна врата. В апартамента нямаше никого освен нея. И това се усещаше като издишване след дълго напрежение.
Провери трапезата. Поднос с месо, почнати салати, хляб, чашки. Нейната чиния пълна. Не бе яла.
Взе я. Не я стопли. Сложи и парче торта. Направи си чай топъл, самотно кипнат преди малко.
Седна.
Навън тополът се люлееше в майския вятър. Листенцата малки, лепкави, първите. Радостина гледаше и ядеше. Добро беше месото знаеше да готви, поне това бе истина.
После опита тортата.
Бишкотата беше въздушна, вишната леко кисела, кремът фин. Дъвчеше бавно. Без да бърза. Никой да каже Радке, донеси, никой да я прескача с поглед. Само тя и тортата, направена за първи път за себе си.
Първи път от колко години.
Не плака. Очакваше да заплаче, защото в киното винаги тук се появява тъжна музика, сълзи. Но сълзи нямаше. Имаше нещо твърдо, спокойно. Като земя под краката. Усети, че стои върху нещо истинско, не върху изгнил под или полюшваща се основа.
Телефонът не погледна два часа. После го взе.
Съобщения много. Илияна три пъти: първо мамо, обади се, после мамо, не разбирам какво стана, накрая само да си добре. От Стефан едно: Не беше красиво. От леля Виолета нищо, което си беше странно. Няколко непознати номера вероятно гостите. Иванка от седмия: Раде, кога ще ми върнеш столовете?
На Иванка Утре, прощавай за неудобството.
На Илияна Добре съм, не се тревожи. Ще говорим утре.
На Стефан нищо.
После оправи масата. Без притеснение, без яд. Просто почисти. Сложи храната в кутии, подреди в хладилника. Озапна съдовете. Изнесе боклука. Прибра скатерта. Върна столовете на Иванка тя отвори по халат, любопитно, но без въпроси. Умна жена.
Вкъщи си пусна топла вана. Дълга, с пяна. Лежа и гледа в тавана. На тавана петно от стара авария със Стефан така и не го боядисаха три години. Помисли си: три години отлагахме ремонта, три години отлагах и живота си все едно е.
Стефан се прибра към десет. Радостина чу как отключва, събува се, влезе, поостана на вратата. Тя четеше в леглото.
Разбираш ли, че що направи? попита.
Разбирам отвърна тя.
И?
И така. Разбирам.
Леля Виолета… Жоро… ще има скандали, не мисли ли?
Мислих каза спокойно. Стефане, много съм уморена. Ще говорим утре.
Той излезе. Легна на дивана в хола, както правеше след караница. Тя не отиде да го кани.
Изключи лампата. Заспива дълбоко, както не бе спала отдавна.
Сутринта на шестнайсети бе обикновена слънце през процепа на перденцата, врабчета, аромат на кафе, сложено на таймер. Радостина се събуди, изппи кафето, изяде сандвич. Стефан спеше, от хола се чуваше равномерно дишане.
Отвори лаптопа.
Беше за прогноза за времето, но една страница ѝ остана отворена сайт на туристическа агенция. Екскурзии до Стария Пловдив и из Родопите. Спомни си отворила го бе месец по-рано, надникнала и зарязала.
Кликна на линка.
Пловдив, Асеновград, Триград, село Широка лъка. Осем дни. Малка група, автобусна екскурзия, с леки закуски. Гледаше снимките: бели къщи по хълмовете, калдъръми, чешми с чиста вода, весело слънце над стария град. Никога не бе ходила. Винаги бе искала. Стефан отричаше защо да скитаме, по-добре на село при мама. На село ходеха всяко лято, двайсет години картофи, градина, лозе.
В девет часа се обади на агенцията.
Здравейте, екскурзия до Родопите, осем дни? каза мила жена.
Да потвърди Радостина. Има ли места за най-скоро?
Остана едно за двайсет и четвърти май.
Едно, подсмихна се. Отлично. Само едно ми трябва.
Плати по телефона. Седеше с апарата в ръка, гледаше навън. В главата ѝ бе спокойно. Не радостно, не превъзбудено, само спокойно. Като човек, който е направил правилния избор.
После се обади Илияна. Гласът ѝ внимателен, като стъпки по лед.
Мамо, как си?
Добре каза Радостина.
Трябва да поговорим. Леля Виолета беше много наранена, Жоро също. Беше… неочаквано.
Разбирам.
Можеш ли да се извиниш на леля Виолета? Ще успокой нещата…
Не, Илияна каза меко майка ѝ.
Пауза.
Какво значи не?
Няма да се извиня, че съм помолила хората да напуснат собствения ми дом в деня ми.
Но, мамо…
Илияна, почакай. Взе топлата още чаша кафе. Имам молба изслушай ме. Не като дъщеря, притесняваща се за Жоро и леля, а просто ме изслушай.
Дъщеря ѝ мълча.
Вчера навърших петдесет. Петдесет. Прекарах празника си като слугиня за чужд празник. Бях толкова уморена, че ръцете ми трепереха, не хапнах цял ден, никой не ме поздрави. Казаха ми донеси сметана без моля, без благодаря, без да ме погледнат като човек. А знаеш ли най-много ме порази, че аз самата го позволих. Аз наредих тази маса. Животът ми се състоя от това всички да са добре, само аз да угодя.
Спря. Навън мина автобус. Гълъбът кацна на перваза, погледна, отлетя.
Мамо, каза Илияна много тихо, в гласа ѝ имаше разбиране, не само защита, права си. Май че си. Но… неочаквано е.
Знам. И за мен.
Значи така ли ще правиш занапред?
Радостина се усмихна.
Не знам за винаги. Но си купих екскурзия.
Каква екскурзия?
Родопите, осем дни. Тръгвам на двайсет и четвърти.
Дълга пауза.
Сама?
Сама.
Мамо, промълви Илияна съвсем тихичко.
Илияна, това ми е първата екскурзия, която планирам за себе си. Първа за петдесет години. По-добре късно, отколкото никога.
Дъщеря ѝ не знаеше какво да каже. Накрая: Добре. Обади се. И затвори.
Стефан научи по обед. Влезе в кухнята, Радостина правеше супа. Каза му спокойно: Записах се на тур, заминавам двайсет и четвърти, осем дни, Родопите.
Дълго я гледа.
Мен не попита.
Не.
Как да го разбирам?
Както поискаш, Стефане.
Радостина, ти добре ли си? Да те водя на лекар?
Сложи сол, опита със супена лъжица. Малко посоли.
Добре съм отвърна. След двайсет минути става.
Стефан излезе. Усети как обикаля из стаите, после утихна. Телевизорът се включи. Животът продължи.
Следващите дни бяха неспокойни. Стефан ту мълча, ту дърдореше, че била откачила, че преди бе друга, че нормалните хора така не правят. Тя слушаше, не се съгласяваше, не се оправдаваше. Преди оправдаваше всичко дори непредизвикано. Сега не.
Илияна се обади три дни по-късно. Леля Виолета била казала, че повече кракът ѝ няма да стъпи тук. Радостина каза: Добре. Илияна очакваше друго, леко се сепна.
Мамо, не ти ли е тежко?
Не.
Това е семейство все пак
Илияна, леля Виолета не ми е семейство. Роднина на Жоро е. Моята ти. Стефан също. Старая се ние да заживеем по-другояче, не да угодя на страничните.
Дъщеря ѝ каза добре, помисли и попита за пътешествието маршрут, хотел. Малка стъпка. Радостина я усети и разказа.
На двайсет и трети май прибираше куфар. Лек, лесно носим. Беше отдавна, когато последно стягаше багаж за себе си. Предишният път беше със Стефан на море преди седем лета, но тогава събираше целия дом дрехи на Стефан, лекарства, закуски за път, всичко. Сега само своето. Взе и синята рокля. Да иде и тя.
Стефан влезе, огледа куфара. Седна на ръба на леглото.
Наистина тръгваш повече каза, отколкото попита.
Наистина.
Осем дни.
Осем дни.
Притри чело, въздъхна.
Има ли нещо за готвене? Не умея точно…
Стефане, каза тихо, голям мъж си. Три дни има приготвено в хладилника. После или ще сготвиш, или ще поръчаш. Ще се оправиш.
Гледаше я. Искаше да каже нещо остро или наранено, но се въздържа. Може би вече усещаше промяната.
Добре каза. Върви.
Просто върви. Без приятно прекарване, без внимавай. Но и без луд ли си. И това бе нещо.
Затвори куфара.
Вечерта се обади Галя приятелката от гимназията. Живееха в различни квартали, виждаха се рядко, но важно беше, че ги има.
Иванка ми каза Галя. Че си изгонила всички на рождения си ден.
Помолих ги поправи я Радостина.
Радке. Браво.
Пауза.
Наистина?
Теб те знам трийсет години. Все носиш на всички и мълчиш. Радвам се, че най-сетне
Галя, стига театър измяука се и двете се засмяха.
Добре де. Къде отиваш?
Родопите. Сама.
Сама! пауза. И аз исках отдавна.
Ми иди.
Мужът ми няма да пусне.
Галя, каза Радостина, няма да пусне е за осем годишна, не за жена на петдесет. Ако не идеш, сама не си отишла.
Галя се засмя. Замълча.
Вече си друга, Радке.
Може. Не знам. Просто ми писна да угаждам.
На всички им писва. Ти първа постъпи.
Може и не първа. Просто не се споделя. Срамно е.
Срам ли ти е?
Радостина погледна през прозореца. Вечер, в прозорците се виждаше как в един апартамент жена мие чинии, в друг свети телевизор, в трети някой ходи напред-назад.
Не каза. Не ми е срамно.
Двайсет и четвърти май стана в пет и половина. Стефан още спеше. Приготви кафе, сандвичи за пътя, провери документите. Облече синята рокля още сутринта защо не? На петдесет може да носиш рокля рано-рано, ако ти се иска.
Застана на вратата, огледа апартамента. Три стаи, осми етаж, гледка към тополите. Петното на тавана, което чакаше боя. Кърпата с петлите. Всичко познато, мило. Но излизаше този път като друг човек.
От кухнята хлопна врата. Стефан се показа по тениска и анцуг, рошав, недоспал.
Тръгваш вече каза.
Да, чакам такси.
Кимна. Помълча. После:
Честит рожден ден, Радостина. Не ти казах онзи ден.
Погледна го. Петдесет и четири, посребрени коси, уморено лице. Човек, с когото живяха двайсет и седем години. Не знаеше какво следва. Ще говорят ли истински след това, ще се промени ли нещо. Животът не е сериал за осем дни не се изчиства всичко.
Благодаря ти, Стефане каза просто.
Излезе.
Таксито чакаше пред блока. Потули куфара, настани се. Шофьорът млад, запита: Гарата ли? Гарата, отвърна тя.
София се събуждаше. Улиците още спокойни, малко коли. Майско утро, светло и прохладно. Дърветата с нова зеленина, толкова ярка, че Радостина не помнеше да я е забелязвала скоро. Листя на дърветата, синьо небе, ранно слънце над панелите.
На гарата гъмжеше, както винаги. Мирис на кифли от будка, гласове от уредбата, хора с куфари и чанти. Обичаен шум. Намери си перон, позиция.
Влакът дойде навреме.
Откри мястото си до прозорец, долна, което бе добре. Съседи възрастни, ведри, поздравиха я. Жена отдолу извади термос и тихо предложи чай. По-късно, благодаря, каза тя.
Влакът потегли.
София се зареди през прозореца блокове, кошари, ниски къщи, тъмни фасади. После се разшири пейзажът полета, гори, небе. Радостина зяпаше навън, не мислеше за нищо конкретно. Просто гледаше. Даваше си това време за себе си. Само да гледа, без да брои, без да угажда.
Телефонът беше в чантата. Може и да е вибрирал, не го извади.
Мислеше си за Пловдив не бе стъпвала там. В Триград, казват, имало приказна пещера разходиш се и се чудиш на красотата. Чела беше за Широка лъка и старите родопски песни.
Двадесет години искаше да види Родопите. Заминаваше.
Думата до нея се обърна: Далече ли летиш?
Родопите усмихна се Радостина.
Браво, кимна жената. Сама?
Сама.
Смело.
Не мисля. Просто отдавна трябваше.
Влакът вървеше, набираше скорост. Полета, дървесиня, равно безкрайно небе навън. Тя се облегна на седалката, затвори очи. Не да спи, просто така да бъде.
Телефонът леко завибрира. Съобщение. Извади го. Мамо, добре ли си? Във влака ли вече? Илияна.
Отговори: Във влака съм. Всичко е наред. Не се тревожи.
Още едно съобщение, от непознат номер: Здравейте, тук съм турагенът Катя. Чакам ви в Пловдив на гарата с табелка. Лек път!
Благодаря. Идвам. върна тя.
Прибра телефона. Отново се загледа навън.
Влакът вървеше напред. Полета, небе, гори. Назад оставаше София, апартаментът на осмия етаж, избледнялата кърпа, петното на тавана, масата с топли ястия. Напред беше Пловдив, калдъръми, стари улици, непознати в групата, осем дни, които са само нейни.
Не знаеше какво я чака след връщането. Ще говори ли открито със Стефан или ще затихне всичко. Ще се оправи ли с Илияна. Ще се обади ли някога леля Виолета или наистина никога повече. За първи път незнанието не беше страшно. По-рано неизвестното беше опасност нещо, което трябва да укротяваш, да спасяваш.
Сега това просто беше животът.
Влакът вървеше към Родопите. България се разстилаше отвън: широка, зелена, с бели пяна на реките из долините. Радостина Грозданова гледаше през прозореца и си помисли следващия път, когато някой ѝ каже донеси сметана с този тон, може би ще се усмихне учтиво. И просто ще каже не.
Тая малка дума.
Две букви.
Каза я вчера за първи път в живота си наистина.
Време е да започнеш да се учиш.
Никога не е късно.
