Поставих Петър пред доста твърд избор.
Мамо, защо пак отиваме при баба Гинка? Не ми се ходи, там е скучно.
Погледнах през огледалото за обратно виждане към Даниела. Дъщеря ми седеше на задната седалка, забила нос в розовия си таблет, даже не си направи труда да ме погледне. На шест години е, а вече умее да говори така, сякаш ми прави услуга само със самото си присъствие.
Защото днес е рожденият ден на братовчед ти Косьо отговорих спокойно. Помниш ли го?
Помня. Не го харесвам.
Дани! обърнах се аз, но Петър сложи ръка на рамото ми.
Недей сега, моля те. Не и днес.
Огледах се към него. Петър караше със стиснати зъби, целият напрегнат. Сякаш отивахме не на детски рожден ден, а на съдебен процес. Тъмносин костюм, бяла риза специално я бях гладила сутринта. Отне ми половин час, защото знаех свекърва ми веднага ще види и най-малката гънка, а ще се направи, че уж нищо не е видяла, но ще ми хвърли един поглед, който е по-ясен и от обиден коментар.
Не карам отвърнах. Просто обяснявам на детето защо отиваме.
Когато почнеш да обясняваш с този тон, Дани вече знае, че отиваме някъде, където няма да ни се зарадват особено.
А ние да не би да се радваме?
Петър замълча. Светофарът светна жълто и той натисна спирачките. В колата стана тихо, само таблетът на дъщеря ми звънкаше от някаква игра с виртуални монети.
Хайде, договаряме се: отиваме, честитим на Косьо, стоим два, най-много три часа и си тръгваме. Без препирни, без заяждания, без ровене в миналото. Просто семеен празник. Става ли?
Исках да му кажа, че не знам дали можем така. Че всеки път се заричаме да е точно така, а накрая пак се оказвам на кухненската маса при Гинка, слушам как не възпитавам дъщеря си както трябва или защо прекалено много работя и твърде малко време отделям на семейството. Или пък че майка ми (Бог да я прости) не ме е научила да готвя, като нея.
Мълчах. Само кимнах и се обърнах към прозореца. По майските софийски улици слънце, жените с рокли, мъже с къси ръкави, деца с сладоледи. Идеален ден да се разхождаш из Южен парк или да си почиваш на балкона с книга А ние се влачим цялата фамилия към хора, които никак не ме искат.
Мамо, ще има ли много подаръци за Косьо? пак се обади Даниела, този път откъсвайки се от таблета.
Сигурно ще има, рожден ден е.
А на мен ще подарят ли?
Обръщам се отново погледът ѝ е пълен с очакване. Свикнала е, че на всеки празник и тя измъква нещо. Което сама си го направих всяка Коледа, всеки детски купон, всяка визита при приятелки завършва с някоя играчка или шоколадче в ръчичка.
Дани, днес рожденикът е Косьо. На него му подаряваме. Помниш ли как вчера ходихме да купим конструктор за него?
Помня. Ама и аз искам конструктор!
В къщи имаш цяла стая играчки не издържа Петър. Може един ден да изтърпиш, нали?
Даниела нацупена, пак се забива в таблета. Поглеждам към Петър стиска волана толкова силно, че костите му почти побеляват. Знам какво си мисли. Майка му ще забележи, ако Даниела направи скандал. После ще коментира с леля Елена, ще си разказват две седмици как не знам да възпитавам дъщеря им.
Мълчахме през останалите двадесет минути. Само тишината в колата, шепотът на играта, шумът от коли отвън. Гледах панелките, дърветата, облаците и си мислех колко силно си обещах преди три години повече кракът ми няма да стъпи в този вход Преди онази кавга, когато Гинка ми каза в очите, че не ставам нито за съпруга, нито за майка.
Тогава тряснах вратата и си тръгнах. Петър ме навакса, убеждаваше ме да се върна, да се извиня. Не се върнах. Прибрахме се в къщи с такси, не разменихме и дума по целия път.
Не можах да си тръгна. Обичах го. Защото имаме Даниела. Защото не съм от хората да се отказвам.
Почти година не се виждахме с неговата рода. После Петър помоли да идем на Коледа. Не отидох. После на Великден. Пак не отидох. Съгласих се чак когато Гинка влезе в болница със сърцето. Отидох с Даниела, донесохме плодове и цветя.
Гинка прие благодарности и милва Дани по косата нито дума за извинения, нито дума за старата разправия. Все едно нищо не е било.
Тогава си помислих: явно така трябва. Може би да се правим, че не е имало скандал, всъщност си е зряло и мъдро.
Но когато Петър, вчера вечерта, ми каза, че ще ходим на рождения ден на Косьо, разбрах, че нищо не съм забравила. Обида, която е заседнала като трън.
Пристигнахме каза Петър, и аз почти подскочих в седалката.
Стоим пред онази стара панелка в Люлин, където Петър е израснал, а Гинка живее от 40 години. Винаги съм се чувствала чужда.
Дани, изключвай таблета. Тръгваме казах, опитвайки се да звуча спокойно.
Излизаме. Петър вади от багажника огромната кутия конструктор за осемгодишен, в ярка чанта. Избирахме го цял час снощи. Аз настоявах за нещо по-скромно, но той ме убеди, че не бива да изглежда все едно сме стиснати.
Ама това не е състезание по богати подаръци казах, докато стоях между рафтовете в магазинчето.
Ами няма как, майка ще види, и Елена ще види.
Усетих, че няма да го спечеля. Дадохме 150 лева. За детски конструктор. Но семейството на Петър винаги обръща внимание на марките и цена на всичко подаръци, чанти, храна
Изкачваме се до четвъртия етаж, разбира се асансьорът не работи. Даниела мрънка, че я болят краката, отлепих я за ръката и почти я тегля след мен. Петър върви напред, напрегнат под сакото си.
На площадката спря, обърна се.
Готова ли си?
Исках да кажа не. Исках да си тръгна. Да спра с маскарадите и преструвките. Но отчаяно се усмихнах.
Готова.
Звънец. Вътре гласове, музика, смях. Празникът започнал отдавна. Петър бе изчислил да не идем първи нарочно.
Отвори ни Елена сестрата на Петър. С две години по-млада, но изглеждаше по-възрастна с вечно намусения си вид и късо подстриганата тъмно кестенява коса.
А, най-после сте тук! направи ни място да влезем. Заповядайте, започнахме и без вас.
Пробки, Еле целуна я Петър по бузата. Извинявай.
Да, бе, пробки хвърли ми един поглед Елена. Здравей, Ивайла.
Здравей.
Сменихме си формални целувки кожата ѝ беше като лед. Или само на мен ми се стори? Може би и аз бях ледена.
О, това ли е малката ни Дани? присви се до дъщеря ми тя. Толкова си пораснала! Не мога да те позная!
Даниела нищо не каза, скри се зад полата ми. Не си спомняше леля Елена бяха се виждали последно, когато беше на три.
Поздрави леля, де! побутнах я.
Здравейте прошепна и пак се скри.
Еее, колко е стеснителна повдигна рамене Елена. Е, хайде, влизайте. Мама е в кухнята, Косьо е в хола след малко ще режем тортата.
Влизаме. Още от вратата ме полазва познатата смесена миризма лавандула и топъл ябълков пай. Гинка винаги е държала торбички с билки в гардероба, а всяка събота пече нещо.
В антрето обувки на хлапета, дамски обувки, някакви чепици на мъж. Гостите вече са тук. Свалям си лачените сандали (купих ги специално по този повод), слагам пантофи. Дани се дърпа, не ѝ се махат сандалите на сила ѝ ги дърпам, като се правя, че не виждам критичния поглед на Елена.
Петре, иди при Косьо, той те чака в хола извика Елена. Момичета, на кухня мама ви чака.
Момичета. Гръм! На 42 съм, 19 години съм омъжена, имам дете, главен счетоводител съм в строителна фирма, плащам ипотека но за тях съм “момиче”.
Петър ме поглежда умолително. Кимвам. Той с подаръка към хола, аз с Даниела към кухнята.
Кухнята голяма, светла, с изглед към ябълковото дърво във вътрешния двор. По перваза саксии с мушкато, по стените бродирани кърпи, на масата плетена покривка. Всичко е същото като преди 20 години, когато идвах тук за първи път.
Гинка седи на масата, весело си бъбри с някаква непозната жена. Щом влизаме, се усмихва, макар и леко напрегнато.
Ивайла! Колко се радвам, че дойде! става и виждам доста е остаряла. Косите ѝ съвсем побелели, по-навъсена изглежда.
Но очите ѝ са същите остри, изучаващи.
Добър ден, госпожо Гинка прегръщаме се по етикет, почти без да се докоснем.
Здравей, дъще. А това ли е Даниела? Погледни я само същата като мен!
Даниела пак се скрива зад мен, аз я галя по косата.
Поздрави баба, Дани.
Не искам.
Неловко мълчание. Гинка изправя гърба си, в очите ѝ преминава разочарование. Или укор.
А, тези деца казва накрая. Срамежливи са. Нормално е.
Но гласът ѝ казва, че не е нормално. Възпитаните деца поздравяват. Това е упрек към мен като майка.
Просто се умори по пътя опитвам се да изгладя, макар да знам, че не звучи убедително.
Аха, разбира се. Сядайте, ще ви направя чай. Искате ли кафе? Имам хубаво, донесено от Италия.
Чай, благодаря.
На масата ме поздравява непознатата.
Аз съм Марина, приятелка на Гинка усмихва се.
Ивайла, приятно ми е.
Гинка щъка край котлона, слага чаши, вари чай. Гледам гърба ѝ и си мисля как често се чудя дали говорят за другото дете, за времето или за мен.
Как е животът, Ива? започва свекървата без да се обръща. На същото място ли работиш?
Да, там съм още.
Много работа ли има?
Достатъчно.
А кой взима Даниела от детска градина, щом си до късно?
Почна се Поемам въздух.
Аз я взимам. Имам гъвкаво работно време.
Добре тогава. Мислех, че може би сте си взели детегледачка. Сега всички имат.
Не, сами се справяме.
Подава ми чая, сяда насреща. Взирам се. Знаех си
Отслабнала си.
Не съм.
Не, отслабнала си. Лицето ти е изпито. Жените трябва да хапват повече, та мъжете обичат по-здрави жени.
Стискам устни. Все същите забележки. За фигурата, дрехите, работата. Узаботената загриженост, зад която има бодли.
Добре съм, благодаря.
Ясно, аз се тревожа. Обичам ви, като свои. Петър вчера ми казал, че ще дойдете много се зарадвах! Помислих, че съвсем сте ни забравили.
Заети сме казвам хладно. Дани е на градина, аз на работа.
Всеки е зает, ама семейството е най-важно.
Мълча. Пия чай и си изгарям устните. Даниела се върти видимо ѝ е скучно.
Мамо, може ли да отида в другата стая? прошепва ми.
Може, само тиха да си.
Дани се изстрелва навън. Гинка я изпраща с поглед.
Забързана е, същата като Петър едно време.
Да, активна е
А в градината слуша ли госпожите?
В повечето случаи, да.
В повечето? Значи понякога не?
Оставям чашата.
Понякога не. Дете е.
Да. Всички деца са различни. А Косьо е много послушен. Елена го е научила добре и на училище ходи, и помага вкъщи. Златно дете.
Марина кимва:
Да, видях го, много възпитан. Всички гости посреща, благодаря казва. Голям младеж.
В мен избухва яд. Не казват пряко, но идеята е Косьо е отличник, а Дани не е като хората. И е моя вина.
Чувам от хола смях, гласът на Петър. Разказва нещо на децата, всички се смеят. Представям си колко се старае да изглежда, все едно всичко е наред, че сме едно голямо, приятно семейство.
Госпожо Гинка, може ли да поздравя Косьо? изправям се.
Може, разбира се. Не се бави, скоро режем тортата.
Излизам, усещайки погледите на двете в гърба си. В коридора е тихо. Леки мъжки стъпки, някакъв непознат минава покрай мен и изчезва в тоалетната.
Лельо Ива?
Обръщам се. На прага стои момче с бяла риза и тъмносини панталони. Косьо. Именикът. Бях го виждала само на снимки. На живо хлапе на осем, прилича на майка си.
Здрасти, Косьо. Честит рожден ден!
Благодаря! Дядо Петър каза, че сте ми донесли подарък.
Донесли сме, голяма изненада.
Видях го, огромна кутия. Конструктор ли е?
Ще видиш усмихвам се. След малко.
Той кимва и се връща при децата. Възпитан и любезен. Точно какъвто Дани би трябвало да бъде според свекърва ми.
Навлизам в хола. Тълпа възрастни, деца, трапеза с погачи, салати, напитки. На куп има подаръци, шарени пакети. Познавам някои лица братовчедка на Петър, мъжът ѝ, други роднини.
Петър седи на дивана, говори си с някакъв господин. Става като ме вижда.
Това е Ива, жена ми представя ме.
Поздравявам се с няколко души, слушам уж учтиви Най-после се видяхме, Петър все за вас ни разправя. Да, бе. Петър никога не си говори за дома пред тях. Предпочита да мълчи.
Даниела е в ъгъла, пак забила нос в таблета.
Дани, върви, прибери таблета. Не е редно усещам, че ме зяпат хора.
Не искам, мамо.
Дани, моля те.
Всички се обръщат. Чувствам как се изчервявам.
Прибери таблета, казах!
Надута, пъха го в чантата ми. Пак се навира в ъгъла. Сядам до нея, усещайки неодобрителните погледи. Пак не може да се справи с дете си
Елена влиза с поднос чаши с вино и сок.
Хайде, уважаеми гости, да вдигнем тост за рожденика! Косьо, ела тук!
Косьо идва, Елена го прегръща. Всички с телефони щракат снимки.
За нашето момче! някой вдига чашата. Да е жив и здрав, да слуша и учи все така!
Да радва мама и татко!
Всички вдигат чаши. Опитвам виното кисело е. Петър е до мен, целият е напрегнат.
Време е за подаръци! казва Елена. Косьо, сядай тук!
Косьо сяда, започват да му подават пакети. Първо някаква леля комплект за рисуване. След това чичо с огромна кутия, вътре има робот. Децата ахват.
Това исках! Благодаря, чичо Ицо!
Още куп подаръци книжки, конструктори, игри, дрехи. Планината расте. Косьо благодари на всички, усмихва се, гушка ги. Перфектното дете.
Поглеждам към Даниела. Тя впила поглед в купчината подаръци, в очите ѝ виждам завист и ревност.
Дани, не гледай така.
Мамо, защо на него толкова много подаръци?
Защото е рожден ден.
А кога моят рожден ден?
Октомври. След четири месеца, знаеш.
Много е дълго
Тихо сега.
Петър подава на Косьо нашия подарък. Кутията е огромна. Косьо я отваря и буквално скача:
Уау! Това е онзи голям конструктор! Мамо, виж кой ми донесе!
Елена сияе.
Благодаря ви! Знаех, че Ива и Петър ще изберат правилното нещо.
Косьо обгръща Петър, стига до мен леко неуверено и мен гушва.
Благодаря, лельо Ива.
Играйте си с кеф.
Започват шушукания. Някой казва, че този конструктор бил скъп. Гинка се появява, поглежда с одобрение:
Е, няма да се жалят парите за племенника.
Стискам зъби. Все едно правим благотворителност.
Дани ме дърпа.
Мамо, ще ми дадат ли и на мен подарък?
Навеждам се към нея.
Не, Дани днес не е твоя ред.
Ама аз искам!
Млъкни, моля те.
Не се стърпява. Отива при Косьо:
Косьо, ще ми дадеш ли един подарък?
Всички млъкват и я гледат.
Какво?
Ами имаш толкова много една играчка и за мен?
Втурвам се, дърпам я за ръката:
Дани, върви, сега!
Аз искам! Искам подарък! Защо на него му дават, а на мен не? И аз искам конструктор! Искам робот!
Лицето на Елена се изкривява. Гинка си кръстосва ръцете, погледът ѝ е Нали ви казах!. Петър опитва да я успокои:
Дани, хайде навън да поговорим.
Не искам! Искам подарък!
Пада на земята и удря с крачета по мокета. Истинска истерия, със сълзи и сополи.
Стоя над нея, усещам погледите само укори.
Нещо в мен се прекършва.
Ставай, тръгваме си.
Сграбчвам я за ръката тя пищи, дърпа се. Петър се протяга.
Ива, стига, чакай!
Не го слушам. Тегля Дани към вратата, но Гинка блокира коридора.
Ивайла, не е нужно да е толкова драстично. Поседнете, успокойте детето.
Гледам я в очите и изричам не съм искала, но ме разяждаше три години:
Знаете ли, госпожо Гинка? Ако не бяхте възпитавали децата си така, че подаръкът е мерило за честта и главното в семейството, моята дъщеря сега нямаше да прави тези сцени!
Тя пребледнява:
Какво каза?
Казах, че все търсите мерцедеса в жестовете чия чанта повече струва, кой какъв подарък ще даде. Намеквате, наглеждате А после ме вините, че моето дете иска същото внимание и жестове!
Ива, спри се Петър ме дърпа.
Не! Три години мълча! Всички намеци, всички забележки На мен все нещо ми липсва, все не съм достатъчна! До тук!
Ти на гости ни скандал ще вдигаш ли?! разгневява се Елена.
Не вдигам скандал! Говоря истината!
Истина? Защо тогава твоето дете няма възпитание?
Тя просто иска да бъде обичана! Както вие обичате Косьо, а Дани е дъщерята на чуждата булка!
Господи, говориш глупости! Ние винаги сме обичали Даниела!
Видяхте я три пъти за три години! Пропуснахте рождения ѝ ден с извинението, че ви боли глава! А тук цялата рода се събира за Косьо!
Ти не ни искаше!
Защото само ме подлагате на изпитания всеки път!
Гостите са онемели. Даниела вече не плаче, прилепила се до мен. Петър е безсилен по средата.
Ива, стига, моля те.
Поглеждам го отново иска да замажа всичко. Не мога повече.
Петре, до гуша ми дойде. Омръзна ми да съм лошата, да се чувствам чужда в този дом!
Никой не те приема така!
Приемат, от първия път, когато ме доведе, Дано да си за сина ми достойна!И така 19 години изпит.
Гинка свива рамене:
Това е друго мислех.
Точно това мислехте, и до днес ме проверявате. Аз вече няма какво да ви доказвам.
Уважението се печели! сопва се Елена.
Печеля го вече 19 години раждам, работя, грижа се, но пак не ви допадам!
Просто спазвай приличие! Гинка повишава глас.
Вие допринесохте семейството да не се чувства като цяло! Заради вас Петър се разкъсва между мен и вас! Заради вас Даниела се чувства ненужна тук!
Петър закрива лице с ръце. Аз не мога да спра думите изригват.
Искаш да се спра? Добре. Сега си тръгвам. Дани, хайде.
Дърпам я към коридора. Петър ме застига:
Къде тръгваш?
Вкъщи.
Ива, чакай да поговорим.
Няма за какво. Оставам си на думата. Край.
Не можеш просто да си тръгнеш!
Мога. И се махам.
Заобикалям го, обувам дъщеря ми, тя плаче. Петър и майка му на прага.
Ако сега си тръгнеш, не чакай да го забравя! просъсква Гинка.
Обръщам се:
И не искам. Живейте си, както искате. Без нас.
Ива! Петър ме дърпа за ръка. Разбираш ли какво правиш?
Разбирам. Искам следното или избираш нас, или тях.
Става цял бял:
Поставяш ме пред избор?
Само те връщам към всичко, което си премълчал: когато майка ти ме оскърбяваше, когато Елена се присмиваше, когато ми казваше да търпя, вместо да ме защитиш… Аз повече не мога.
Петър мълчи, гледа в земята.
Хайде, Дани.
Излизаме. Затварям вратата зад нас, тръгвам по стълбите, плачем и двете. Навън викам такси. Сядаме. Дани заспа на коленете ми, още подсмърчаща. Галя я по косата, гледам улиците от Северен до нашата част.
Телефонът звъни Петър. Натискам заето. Звъни пак пак го отказвам. На третия път го изключвам.
Вкъщи полагам Даниела на дивана, завивам я. Сядам до нея, галя я по главата и малка сълзичка още се стича по бузата ѝ.
Обичам я безкрайно, макар да знам, че съм виновна, че я разглезих. Просто искам да ѝ дам обич нещо, което на мен ми липсваше като дете.
Кога грижата преминава в разглезване? Кога любовта става слабост? Не знам.
След два часа Петър влиза вкъщи, сваля обувките бавно, не ме поглежда.
Здрасти казвам аз.
Здрасти.
Отиваме в кухнята. Аз правя чай. Той седи с ръце на масата.
Дани спи ли?
Да.
Мълчим дълго.
Мама много се разстрои прошепва.
Знам.
Елена каза, че си се държала ужасно.
Вероятно.
Ива, разбираш ли какво каза?
Разбирам. Казах истината.
Каква истина? Обвини майка ми, че не обича Даниела!
Защото не я обича, Петьо! Видяла я е три пъти за три години!
Петър прокарва ръка по лицето си.
Гинка е възрастна, не ѝ е лесно да идва при нас.
Но до Елена ходи всяка седмица.
Тя живее до тях!
А ние сме на половин час път, не на другия край на света.
Петър мълчи. Сядам срещу него, загърната в чаша чай.
Петьо, не искам да се караме повече. Не издържам да се преструваме, че всичко е наред.
Как не е наред?
Семейството ти винаги ме е държала на разстояние. Всеки наш престой е изпит, който все не минавам.
Преувеличаваш.
Не. Ти или не забелязваш, или не искаш.
Гледа ме.
Какво искаш от мен?
Да си на моя страна. Да не си по средата. Когато майка ти е груба, да ме защитиш.
Защитавам те!
Не, Петьо. Опитваш се всички да сдобриш. Но това не е възможно тя не иска мир, тя иска да я слушам, да съм удобна.
Майка е от друго време…
А аз не мога да се нагаждам повече. Не искам.
Въздиша.
Значи искаш да ги отрежа?
Искам да сме наравно. Да уважаваш мен и детето си първи. Ако не могат не се виждаме.
Той мълчи.
Поставяш ултиматум.
Поставям граници. Разлика има.
Петър става, застава пред прозореца.
Цял живот се опитвам да съм добър син. Града съм, помагал съм, но май забравих да съм добър мъж.
Ставам, обгръщам го отзад.
Не искам да се караш и с майка си, искам просто уважение. Правилата са ни свои. Ако не ги разбира, това си е нейна работа.
Ако не ги приеме?
Тогава и ние не се виждаме.
Обръща се, прегръща ме.
Обичам те.
И аз.
Ама не знам как ще го оправя.
Ще измислим начин.
Проверявам Даниела, спи. Връщам се. Петър гледа телефона:
Мама пише иска да отидем да поговорим.
Кога?
Утре.
Ще дойда, но само ако ми обещаеш да си на моя страна.
Обещавам.
Тогава да.
Пием чай. Мисля си за утрешния ден. Ще намерим ли общ език с Гинка?
Петър пак гледа телефона:
Елена вика, че Косьо е разстроен, че му развалихме празника.
Усещам вина. Наистина развалих празника на детето заради себе си.
Пиши й, че ще се извиня на Косьо утре.
Той праща съобщение.
А на мама ще се извиниш ли?
Обмислям. За формата, да. За съдържанието не.
За формата да.
Справедливо.
Пак мълчим. Гледам сивите му коси на слепоочията и си мисля какво ще стане, ако всичко рухне?
Петре, мислил ли си за развод?
Той подскача.
Какво? Нелепо е!
Ако този проблем не се реши, ако майка ти никога не ме приеме…?
Стъпва до мен.
Ива, не искам развод. Не искам. Обичам ви. Ще намеря начин.
Как?
Не знам, но ще опитам.
Искам да му вярвам. Може би ще се оправим.
Хайде да легнем. Утре ще го мислим.
Като сложихме Даниела да спи, я целунах по челото.
Мамо, ще ходим ли пак при баба Гинка? прошепна тя сутринта, втурвайки се на леглото ни.
Галих й косата:
Не знам, слънце. Може би, може и да не ходим.
Не искам, там беше страшно.
Защо?
Крещеше на баба, всички ме гледаха.
Заболя ме.
Съжалявам, Дани. Простено, мамо.
А защо? пита тя.
Как да обясня на шестгодишно дете, че понякога и възрастните не се разбират?
Защото се натъпкаха обидите, слънце.
А аз лошо ли се държах?
Да, но искаше подарък не трябва на чужд рожден ден.
Ама ми се искаше!
Знам. Но трябва да се чака. Твоят рожден ден ще дойде.
Много подаръци ли ще има?
Колкото са решили тези, които те обичат.
Баба обича ли ме?
Не знаех какво да кажа. Сигурно по свой начин да. Но любовта ѝ не стига да подмине предразсъдъците към майката.
Обича, просто не знае как да го показва.
Дани погали ръката ми. Останахме така прегърнати.
Петър донесе малко по-късно закуска в леглото палачинки, сладко, чай. Седяхме, смеехме се. Още малко и сякаш нищо не бе станало…
След закуска Петър каза:
Обадих се на мама, чака ни в два.
Кимнах.
Готова ли си?
Не. Но ще отида.
Оставихме Дани у сестра ми. Облякох се със същата рокля. Петър, с бялата риза. В колата мълчахме.
Качихме се по стълбите, позвънихме.
Гинка отвори, бледа, отслабнала. Погледна ни дълго.
Влизайте.
Седнахме в кухнята.
Искате ли чай?
Не, благодаря.
Дълга пауза.
Слушам ви.
Поех си въздух.
Г-жо Гинка, извинявам се за поведението ми вчера. Не беше редно да крещя.
Прието.
Но не се извинявам за това, което казах. Това е самата истина. Вие ми държите дистанция и към Дани.
Лицето й се втвърди.
Не съм съгласна.
Вие може би не забелязвате, но всеки път има упрек за работата ми, за възпитанието.
Просто изказвам мнение.
Мнението ви боли.
Дълго мълча.
Може и наистина да съм остра. Но искам най-доброто.
Най-доброто е да има спокойствие и уважение у дома.
Погледна Петър.
Съгласен ли си с нея?
Съгласен съм.
Какво предлагате?
Да почнем на чисто казах аз. Като равни. Не свекърва и снаха, а просто две жени, които искат едно щастие за децата и внуците си.
Дълго мълчание, после въздишка:
Добре. Ще пробваме.
Истина?
Истина. Но няма да стана друга на мига. Аз съм си такава.
Аз също не съм идеална.
Гледаме се в очите. За пръв път от много години в погледа ѝ има разбиране.
Петър ни хвана за ръце.
Благодаря ви.
Говорихме малко за лятото за децата. Разговорът беше предпазлив, но това беше начало.
Гинка ме прегърна на изпроводяк.
Идвайте пак следващата събота ще направя щрудел.
Ще дойдем.
Петър ме хвана за ръка в колата.
Как беше?
Не знам. Ще видим. Може и да стане.
Вярваш ли?
Искам да вярвам.
Вкъщи Дани ни посрещна с рисунка цялото семейство, всички заедно, баба и дядо до нас.
Красиво прегърнах я.
Вечерта, докато пихме чай, Петър ме попита:
Какво ще стане по-нататък?
Свих рамене:
Не знам. Но поне ще опитаме.
Той ме прегърна. Седяхме си прегърнати в тишината, докато навън София се смрачаваше.
Какво ще правим сега? попитах тихичко.
Петър замълча дълго.
Просто ми дай време.
Време имаме. Въпросът е дали имаме сили…
