— Моля те, дъще, смили се над мен, вече три дни не съм хапнала дори парченце хляб и не ми остана нищо от парите — умоляваше старицата продавачката.

Моля ти се, мое дете, смили се над мен, вече три дни не съм хапвала и парченце хляб, а пари не ми останаха нито стотинка умоляваше старата жена продавачката.
Леден зимни вятър пронизваше до кокала, обгръщайки старите улици на града, сякаш искаше да напомни за времето, когато там все още живееха хора с топли сърца и искрени погледи.
Между сивите стени и облезлите табели стоеше възрастна жена, чието лице беше изпъстрено с мрежа от фини бръчки, всеки трасе разказваше своя история за болка, издръжливост и изгубени надежди. В ръцете си стискаха изтъркан чанта, пълна с празни стъклени бутилки последните отломки от минало. Сълзите ѝ бавно се спускаха по бузите, без бързане да изсъхнат в студения въздух.
Моля те, мое дете прошепна с треперещ глас, като лист на вятър. Три дни не съм вкусвала хляб. Не ми остана нито една стотинка дори за парченце.
Думите ѝ останаха да висят във въздуха, но зад стъклената врата на хлебния киоск продавачката само кимна безразлично. Погледът ѝ беше студен, като издялан от лед.
И какво от това? отвърна раздразнено. Това е хлебен киоск, не място за събиране на бутилки. Не можеш ли да четеш? На табелата пише ясно: бутилките се връчват на специално място, и там ти дават пари за хляб, за храна, за живот. Какво искаш да направя?
Старата жена се обърка. Не знаеше, че мястото за бутилки затваря в дванадесет. Пристигна късно. Късно за тази малка възможност, която можеше да я спаси от глада. Преди дори не ѝ идваше на ум да събира бутилки. Била е учителка, жена с висше образование, с достоен вид и чест, която не беше загубила дори в най-тежките дни. Но сега сега стоеше там, пред киоска, като просяк, чувствайки как горчивият вкус на срама изпълва душата ѝ.
Добре каза продавачката, омекотявайки леко тона си. Трябва да спиш по-малко. Утре, ако донесеш бутилките рано, ела, и ще ти дам да ядеш.
Мое дете започна жената, дай ми дори четвърт хляб Ще ти го платя утре. Замайва ме Не мога Не издържам този глад повече.
Но в очите на продавачката нямаше и искра съчувствие.
Не отсече рязко. Не правя милостиня. Самата аз едвам свързвам двата края. Всеки ден идват тълпи да ме молят, не мога да нахран всички. Не ми губи времето, имам опашка.
Наблизо стоеше мъж с тъмно палто, потънал в мисли. Изглеждаше далечен, сякаш беше в друг свят този на грижите, решенията, бъдещето. Продавачката се преобрази за миг, сякаш пред нея се беше появил не обикновен клиент, а важен гост.
Добър ден, господин Димитров! поздрави го радушно. Днес донесохме любимия ви хляб с орехи и сушени плодове. И сладките пресни, с кайсия. Тези с вишна са от вчера, но пак са много вкусни.
Добър ден отвърна той разсеяно. Дайте ми хляб с орехи и шест сладки с вишна.
С кайсия? попита тя с усмивка.
Няма значение прошепна той. С кайсия, ако искате.
Извади дебел портфейл, извади голяма банкнота и я подаде без думи. В този момент погледът му случайно се отклони настрани и спря. Видял старата жена, която стоеше в сянката на киоска. Лицето ѝ му беше познато. Много познато. Но паметта му отказваше да върне спомените. Само един детайл проблясна в съзнанието му голям брош във формата на старинно цвете, закопчан на изтърканата ѝ яке. Имаше нещо специално в него нещо близко.
Мъжът се качи в черната си кола, сложи торбата с покупките на седалката и потегли. Офисът му беше наблизо, в покрайнините на града, в модерна, но скромна сграда. Не обичаше показност. Димитър Иванов, собственик на голяма фирма за продажба на битова техника, беше започнал от нулата още през бурните 90-те, когато страната беше на ръба на хаоса и всяка стотинка се спечелваше с кръв и пот. Благодарение на желязна воля, интелигентност и невероятна работоспособност, той беше изградил империя, без да разчита на връзки или покровители.
Къщата му хубав кът в покрайнините беше пълна с живот. Там живееха съпругата му Снежана, двамата им сина, Борис и Георги, и скоро щеше да се роди дългоочакваната им дъщеря. Точно обаждането на жена му го изтръгна от мислите.
Митко каза тя с притеснен глас. Обаждат се от училището. Борис пак се е бил.
Снежи, не знам дали ще мога въздъхна той. Имам важна преговори с доставчик. Без този договор можем да загубим милиони.
Но на мен ми е трудно да отида сама прошепна тя. Бременна съм, уморена. Не искам да отида сама.
Не ходи каза той веднага. Обещавам ти, че ще намеря време. А Борис ще получи сериозно внушение, ако не започне да се държи.
Никога не си вкъщи каза тя тъжно. Идваш, когато децата вече спят, тръгваш, когато още са легнали. Притеснявам се за теб. Не си почиваш.
Това е работата отвърна той, усещайки убождането на вината. Но всичко е за семейството. За теб, за децата, за нашето малко момиченце, което скоро ще се роди.
Прости ми прошеп