**Жените в блок 17**
Блок номер 17 на булевард Витоша беше от онези стари, които изглеждат като че ли се държат единствено по силата на навика и влагата. Стените бяха напукани, стълбите скърцаха, а асансьорът отдавна беше спрял да работи. Портьорът, чичо Киро, беше починал преди години и никой не го беше заменил. Съседите се справяха сами: всеки си метеше етажа, изнасяше боклука и от време на време залепяше бележки във входа, за да се оплаче от миризмата, шума или течащите покриви. Но най-вече оплакваха се един от друг.
На третия етаж живееше Росица, закръглена жена на петдесетина, с румени бузи и силен характер. Беше вдовица и печелеше прехраната си, като шиеше дрехи за съседките, а в неделя продаваше банички. Росица беше известна с дългия си език и любопитството, но никой не можеше да отрече, че има голямо сърце макар и скрито зад саркастичните ѝ забележки.
Точно под нея, на втория етаж, живееше Люба слаба, нервозна жена с коса винаги събрана в разхвърляна кок. Беше на тридесет и пет, разведена и работеща в аптека. Люба беше тиха, но когато се яднеше, гласът ѝ се чуваше из целия блок. Живееше с майка си, баба Тодорка строга възрастна жена с остра език, която беше отгледала Люба сама и не пропускаше да ѝ напомня, че в живота трябва да е твърда.
Останалите апартаменти бяха заети от млади семейства, самотни пенсионери, студенти и временни наематели. Но историите на Росица и Люба, и техните безкрайни кавги, бяха ежедневие за всички.
**Прахът и искрата**
В един възторжен вторник сутрин, когато слънцето едва пробождаше облаците, Росица реши да изтури килима от хола. Закачи го през прозореца и започна да го удря с юмрук, прашейки облак от прах, който се спусна право в отворения прозорец на Люба.
Люба поливаше цветята си, когато усети прашинките в косата и върху листата на жасмина. Изкашля се, потръпна и погледна нагоре килимът на Росица се вееше като знаме.
Ей, пънчо, внимавай с тоя килим! Цял прах ми падна! извика Люба, зачервявайки се от яд.
Росица, без да спира да тропа, отвърна сарказно:
О, миличка, косата ти и така изглежда като гнездо. С прах или без няма разлика.
Люба стисна зъби и замахна да хвърли саксията, но точно тогава се появи баба Тодорка с метла в ръка.
Росицеее! изрева тя, удряйки прозореца от долу с дръжката. Спри да засипваш дъщеря ми, бе, слон!
Росица се наведе над перваза, с ръце на кръста:
Ще ми счупиш стъклото, жираф!
Винаги търсиш проблеми, нали?! отреагира баба Тодорка. Хипопотам!
Размяната на обиди се издигна до крещящи тонове и скоро целия блок беше на крака. Съседите си затвориха прозорците свикнали с битките между втория и третия етаж.
**Прикрити истории**
Кавгите на Росица и Люба не бяха нищо ново. Всъщност, бяха част от ежедневието. Но зад обидите и праха се криеха неразказани истории, стари рани и споделена самота.
Росица, откакто остана вдовица, беше станала по-остра. Мъжът ѝ, Стоян, беше бил любовта на живота ѝ, но и нейна опора. Когато той почина, Росица се научи да се бори сама в свят, който не прощава слабостта. Шиенето и баничките бяха нейното убежище, начин да не мисли твърде много за липсите.
Люба, от друга страна, беше израснала под сянката на властна майка. Баба Тодорка ѝ повтаряше, че животът е битка и че жената трябва да е твърда, безмилостна. Люба се опитваше, но понякога чувстваше, че се удавя във влажните стени на апартамента между аптеката, цветята и майчините упреки.
Въпреки различията си, Росица и Люба споделяха повече, отколкото си представяха: самотата, ежедневната борба и скритото желание за разбиране.
**Крадецът наблюдава**
Онази следобед, докато жените се караха през прозорците, по тротоара отвъд се луташе един мъж. Висок, слаб, с остра брада и бързи очи. Казваха му Пиявата, но никой не знаеше точно откъде е дошъл само че след десет вечерта е по-добре да не се срещаш с него.
Пиявата спря пред блока, наблюдава сцената и се усмихна злобно.
Жени винаги се карат. Мисля, че мога да се възползвам, помисли си той и се отдалечи, подсвирквайки.
**Нощта на страха**
Онази вечер Люба се прибираше късно от аптеката. Имаше изтощителен ден и мислеше само за топъл душ и легло. Вървеше бързо, с чантата притисната до гърдите, когато усети стъпки зад гърба си.
На ъгъла една ръка я хвана здраво за мишницата.
Не крещи. Просто върви с мен прогърмя груб глас.
Люба се опита да се измъкне, но мъжът я бутна в тъмна алея.
Къде ще ме водиш? попита тя, треперейки.
Той се усмихна, показвайки жълти зъби.
В онази тъмна алея. Ще си похаботим малко.
Люба изкрещя:
Помощ!
Мъжът я хвана за косата и ѝ зап
