Снахата завари свекърва си в собствената си кухня и…
Гинка Петрова стои насред кухнята, държи в ръце саксия с теменужка. Теменужката е на Ивелина. Ивелина я купи от пазара на Женския пазар миналия април, дълго избирайки между три, взе онази, чийто листа изглеждаха най-правилно. Сложи я на прозореца, полива я всяка неделя. А сега свекърва ѝ държи саксията с две ръце, сякаш държи нещо съмнително, което трябва да огледа добре, преди да го изхвърли.
Гинка Петрова, какво правите? пита Ивелина.
Тя излиза от спалнята по тениска и домашни панталони. Мая току-що заспа следобеден сън, Ивелина се надяваше поне половин час тишина. Вместо това чува стъпки, тракане на съдове и шумолене на торби.
Прибирам се малко, отговаря Гинка Петрова, без да вдига глава. Ти пак си я сложила не там, Иве. Засенчва слънцето.
Така ми харесва. Специално този прозорец избрах.
Ей това пък… Източната страна е. Теменужките не обичат пряко утринно слънце.
Расте си прекрасно. Погледнете ето пъпките.
Щото е още млада. После ще увехне. Ще я сложа тук, до хладилника, там има идеално рафтче.
Ивелина влиза в кухнята, взима саксията от ръцете ѝ. Без дума, спокойно, връща я обратно на перваза.
Моля ви, не местете моите неща.
Свекърва ѝ я поглежда. Погледът не е зъл, по-скоро учуден сякаш човекът е чул правило, което за него е абсурдно.
Иве, не местя нещата ти. Помагам.
Знам Но това е моята кухня. Аз решавам какво къде да стои.
Моята кухня, така ли? Гинка вдига вежди и се обръща към мивката. Добре. Както искаш.
Взима гъбата и започва да мие чешмата. Чисти прилежно, със сила. Ивелина гледа широкия ѝ гръб в горчицава жилетка и си мисли: защо дойде в сряда? Без обаждане, без предупреждение. Ключът във вратата, тя влиза, вече е тук, обяснява кое как трябва да бъде.
На глас не казва нищо.
Кога ще се събуди Мая? чува гласът ѝ Гинка.
Може би след час и половина.
Тогава дотогава малко ще пооправя тук, нали? Почини си.
Ивелина отваря уста, после я затваря. Казва само:
Гинка Петрова, тук ми е чисто.
Гледам, да. Паузира. Просто чешмата малко петна имаше.
Ивелина си налива вода, изпива я на прозореца, гледа теменужката. Една пъпка е почти разцъфнала, лилава с бял край. Мая всеки ден я пипа и нарича: Цветче. Ивелина я поправя: Цвете. Мая се смее и пак: Цветче.
Слага чашата и излиза в стаята. Не затваря вратата. Би било знак, а тя не иска скандал. Само иска свекърва ѝ сама да си отиде, да осъзнае, че не е дошла навреме, че тук живеят други хора и имат свой ритъм. Но изглежда Гинка не разбира. Или пък не ѝ е важно.
След двайсетина минути в кухнята се носи аромат. Познат, плътен, на бульон.
Ивелина влиза.
На котлона е нейната тенджера. В нея нещо ври.
Какво е това? пита Ивелина.
Супа. Пилешка, с фиде. Пламен като се върне от работа, ще е гладен, а ти там хладилника празен.
Имаше елда. И кюфтета.
Кюфтетата са от вчера. Изхвърлих ги.
Ивелина замръзва.
Изхвърлихте ми кюфтетата.
Цял ден стояли, Иве. Ще се отровите.
Гинка Петрова. Бяха си добре, смятах да ги стопля днес. Аз съм ги сготвила.
Ей, кюфтетата са стотинки. Аз супа ти сварих, ето.
Ивелина гледа тенджерата. Супата е почти готова, фидето набъбва в златистия бульон. Мирише вкусно. Това я ядосва най-много че супата е вкусна, че е сварена в нейната тенджера, с продукти, които Гинка явно е донесла, и че тя, Ивелина, сега трябва да приема всичко това.
Благодаря, казва Ивелина. Но моля ви, не хвърляйте яденето ми повече.
Аз не със злоба Исках да помогна.
Разбирам. Но не го правете, моля.
Гинка разбърква супата. Не отговаря.
Ивелина сяда на масата. Гледа как свекърва ѝ прибира след себе си, мие лъжицата, с която е бъркала, изтрива крайчето на котлона. Движи се из кухнята сякаш си е у дома не се замисля пред непознати шкафчета, знае къде какво има. Това значи, че не ѝ е за първи път тук. Може би е идвала, когато Ивелина е била при нейната майка, или когато е спяла или разхождала Мая. Просто идва и се движи из апартамента.
Гинка Петрова, казва Ивелина, колко често идвате тук?
Понякога. Когато се наложи.
Когато се наложи какво значи?
Свекърва ѝ се обръща. Лицето ѝ е открито, даже леко засегнато.
Иве, какво искаш да кажеш? Аз не съм чужд човек. Пламен ми е син.
Да, така е. И апартаментът е и негов. И мой.
А аз какво? Да не мога да дойда?
Може. Ако се обадите и ако сме съгласни.
Дълга пауза. Гинка я гледа с този поглед, който Ивелина вече познава: смесица от изненада и лека обида, която след няколко часа ще се превърне в телефонен разговор с Пламен.
Добре, казва свекърва ѝ накрая. Както кажеш.
Супата оставя на котлона. Заминава след час, преди Мая да се събуди. Целува Мая през затворената врата (Тихо, спи!), и си тръгва. Взима си ключа.
Вечерта Пламен влиза и веднага усеща аромата на супата.
Мама минавала ли е? пита.
Да.
Ухае добре.
Пламене.
Той сваля якето, закача го. Обръща се.
Какво?
Дойде без предупреждение. Хвърли кюфтетата ми, които бях направила вчера. Разбута нещата ми. Ходи си свободно из целия апартамент.
Иве, искала е само да помогне.
Знам. Вече ми го каза. Но искам да ѝ обясниш. Трябва да се обажда, преди да идва.
Пламен чупи парче хляб и мълчи.
Ще поговоря.
Това го казваш всеки път.
Значи ще поговоря пак.
Ивелина сервира супата. Слага купа пред него. Той tastes.
Добре готви, изтърва той, веднага осъзнавайки какво казва.
Ивелина яде мълчаливо.
След няколко дни Гинка идва пак. Този път е петък, към два. Мая тъкмо се събужда от дневния сън, нещо вика, а Ивелина я прибира, когато чува ключа във вратата.
Събуди се, съкровище! Веселият глас на свекърва ѝ оглася коридора. Баба е дошла!
Мая спира да плаче. Винаги спира, когато Гинка идва. Ивелина не знае дали да се радва или не.
Влиза в детската. Гинка вече държи Мая на ръце, прегръща я, върти се с нея. Мая я прегръща в отговор.
Здравейте, казва Ивелина.
Здравей, здравей. Свекърва ѝ люлее внучката, радостна. Липсваше ми. Обръщаш ли ѝ достатъчно внимание?
Не, но бях тук.
Аз тихичко, няма да преча.
Влизат в кухнята. Ивелина прави чай. Мая седи в скута на баба си и яде хляб с масло, който Гинка е донесла в торбата си, заедно с още неща, които Ивелина още не е видяла.
Донесох ви торта, казва Гинка Петрова купешка, пандишпановa. Майчето обича сладко.
Мая не яде торта.
Защо?
На две и половина години е. Още не давам сладко в такива количества. Имаше реакция към шоколадов крем.
Към крема хм. А тази е ванилова, без шоколад.
Моля ви, Гинка Петрова.
Иве, едно резенче няма да убие детето. Говори спокойно и мило, което е по-зле, отколкото да се сърди. Аз моя съм отгледала без нищо лошо.
Вашето и моето дете са различни. Мая има свой реакции.
Стори ми се, че прекалено се тревожиш.
Може. Но искам да не ѝ давате торта.
Настъпва тишина. Мая посяга към чантата, Гинка я прибира под масата.
Добре, казва тя. Без торта.
Благодаря.
Пият чай. Мая си играе на пода с малка тенджерка и дървена лъжица, които Гинка е извадила от долния шкаф, без да пита. Ивелина гледа, но не казва нищо лъжицата е чиста, нищо не става.
Как е Пламен в работата? пита свекърва ѝ.
Добре. Уморен.
Такъв си е от малък. Влага се, после омеква. Тя бърка чая. Трябва му почивка. Ще ходите ли някъде лятото?
Не знаем още.
Аз ще взема Мая, докато си почивате. На село при мен е спокойно, чист въздух, зеленчуци.
Ще помислим.
Какво да мислиш? Предлагам юли.
Гинка Петрова, казах ви: ще помисля.
Свекърва ѝ я гледа. Ивелина държи чашата с две ръце и отвръща на погледа. След малко Гинка се обръща към Мая.
Мая, ела при баба.
Мая пристъпя, тупка с крачета по балатума. Гинка я прегръща, ноздрата ѝ във врата на Мая, вдишва.
Моя добра.
Ивелина мие чаши, гледа през прозореца. Теменужката си е на мястото. Втора пъпка почти разпъпена.
Разбира се, тортата все пак изважда, когато Ивелина говори на телефона. Връща се, вижда Мая с натрошено парче пандишпанка, а бабата със спокоен, победоносен поглед.
Гинка Петрова.
Само едно малко, Иве. Тя сама посегна.
Тя посяга към всичко, което ѝ се дава. Детенце е.
Именно. Дете. Не трябва всичко да те плаши.
Ивелина внимателно взема сладкиша от ръцете на Мая. Мая не заплаква, гледа я само учудено. Ивелина ѝ подава парченце ябълка от купичката на масата. Мая го взема с желание и се връща към играта си.
Молих ви да не ѝ давате торта, казва тихо Ивелина.
Е, тя сама
Следващия път, когато поиска, кажете не. Вие сте голяма, можете да откажете на дете.
Гинка става, хваща чантата.
Тръгвам си.
Добре.
Сърдиш се.
Не. Само искам да спазвате правилата ми в нашия дом.
Вашите правила Свекърва ѝ закопчава чантата. Ясно.
Излиза. Мая маха: Чао, чао!. Гинка Петрова отвръща от коридора, меко: Чао, слънце. Вратата се затваря.
Ивелина прибира тортата в плик, слага го при вратата да го върне.
Вечерта Пламен пак казва: Просто обича Мая.
Ивелина отвръща: Знам.
Тогава какъв е проблемът?
Ивелина дълго мълчи, после казва: Пламене, разбираш ли, че идва когато и както си поиска, прави каквото ѝ хрумне и не пита мен? Нашият дом е това. Не трябва да се боря да решавам какво да яде детето ни.
Пламен седи на дивана, гледа телефона си. После го оставя.
Тя ни помогна с апартамента, Иве.
Ето това е.
Ивелина скръства ръце.
Знам.
Без нея още щяхме да живеем под наем.
Знам, Пламене.
Значи, може би трябва малко
Какво? Да търпя? Да ѝ позволявам да влиза когато прецени и да върши каквото иска, щото ни е дала пари?
Пламен не отговаря.
Не работи така. Помощ е помощ. Не пропуск за всеки момент.
Той пак посяга към телефона.
Ще говоря с нея.
Говорил си вече два пъти.
Още ще поговоря, Иве. Какво искаш от мен?
Тя иска той сам да го разбере. Без думи, обяснения просто сам. Но вижда по лицето му, че или не разбира, или му е по-удобно да не разбира, щото иначе ще трябва да действа, а това означава конфликт с майка си по-страшен за него от всяко Ивелинино мълчание.
Нищо, казва само. Лека нощ.
Отива да види Мая.
Детето спи, разперило ръце с лице в възглавницата. Ивелина я обръща внимателно по гръб. Мая измърморва нещо, не се буди. Ивелина постоява в тъмнината, заслушана в дишането ѝ.
Минава седмица. После още една.
Гинка се обажда в събота сутрин:
Иве, исках да дойда утре. Как сте?
В неделя имаме ангажимент.
Какъв? Пламен каза, че сте си вкъщи.
Вкъщи сме, но си имаме планове. Може би другия път?
Пауза.
Купих на Мая играчка. Исках да ѝ я донеса.
Дайте я на Пламен.
Още една, по-дълга пауза.
Ясно. Гласът на Гинка е друг. Не обиден, не. Просто друг. Добре.
В неделя вечер Пламен казва:
Мама се засегна.
Знам.
Говори, че не я пускаш.
Не я пускам без предупреждение. Има разлика.
За нея няма.
Ивелина сгъва изпраното пране на леглото. Вади чаршаф, разтърсва, оправя.
Пламене, на чия страна си?
На ничия. Искам просто
Не. Не става въпрос за взаимно разбиране, а за това кой решава в това семейство. Тя ли решава или ние?
Той седи на края на леглото, гледа я.
Ние двамата.
Добре. Тогава поговори с нея наистина. Не като обикновено, а наистина. Обясни ѝ, че без обаждане не може. Че трябва да спазва правилата ми спрямо Мая. Да върне ключовете на нашия апартамент.
Той вдига глава.
Ключовете?
Да. Ключовете.
Иве, това
Какво?
Той става. Отива до прозореца. Обръща се.
Много ще я заболи.
А мен не ме болят нейните визити?
Не е същото.
Защо?
Мълчание.
Защото тя е майка, казва той накрая.
А аз съм майка на Мая. И съпруга тук. Ивелина слага чаршафа на рафта. Не казвам да не идва. Да се обажда, да пита, да спазва молбите ми само това.
Той не отговаря. Излиза в кухнята. Ивелина чува как включва чайника.
Вади от коша следващата дрешка. Малка блузка на Мая, с патенца. Едното копче виси, ще трябва да се пришие. Оставя блузката настрана.
Две седмици по-късно Гинка се обажда на Пламен: има рожден ден на племенник, затова няма да дойде в петък, но иска да дойде в събота, ако може. Пламен казва: Разбира се, ела. На Ивелина нищо.
В събота Ивелина отваря и вижда свекърва си с торби.
О, здравей. Пламен каза, че ще дойдеш.
Ето, дойдох.
Добре. Влизай.
Помага с торбите. Вътре: картофи, лук, буркан домашни туршии, парче свинско, ябълки, пакeт брашно.
Ще правя пирожки, обяснява Гинка, Пламен обича с кисело зеле.
Гинка Петрова, може ли
Имаш ли точилка? Моята я забравих.
Имам, но
Чудесно. Ще замеся тестото, докато Мая спи.
И вече мие ръце, отваря шкафове намира всичко сама, все едно винаги е знаела къде кое е.
Ивелина напуска кухнята. Намира Пламен в спалнята, чете на телефона.
Каза ѝ, че може да дойде?
Той поглежда.
Да. Искаше
Не ме попита.
Щеше да ми кажеш не.
В това е цялата работа. В едно изречение щеше да кажеш не, та затова и не питах.
Ивелина мълчи. През стената се чува тракане на съдове, мирише на лук, после на прегоряло, после пак на лук.
Следващия път, питаш, казва тихо. Винаги. Разбра ли?
Пламен нещо отговаря, тя не го чува. Отива при Мая, която се събужда.
Пирожките Гинка прави. Хубави са: златисти, с хрупкава коричка, с кисело зеле. Мая изяжда цяла, иска още. Свекърва ѝ грее. Ивелина яде мълчаливо, мислейки за кюфтетата, пандишпановото, теменужката.
Когато Гинка си тръгва, спира в коридора и посочва ъгъла:
Тук би било добре рафтче за обувки. Наистина е неудобно на пода.
Ще помислим, казва Пламен.
На пазара има хубави дървени. Мога да купя.
Не бива, казва Ивелина. Ако решим сами ще вземем.
Гинка я поглежда. После Пламен. Обува се и излиза.
Вратата се затваря.
Защо така? пита Пламен.
Как?
Предложи помощ.
Предложи да слага рафт в моя коридор без наше съгласие. Това е друго.
Той отива в кухнята. Тя чува как взима последната пирожка.
Средата на април е прохладна. Ивелина разхожда Мая предиобед, после я приспива и върши домакински неща: пере, глади, готви. Понякога чете, ако има късмет и Мая спи повече. Животът не е голям но е неин.
В такъв ден, докато чете до прозореца, пак щраква ключът.
Тя оставя книгата.
Гинка влиза, оглежда, вижда я:
О, тук си. Добре, ще съм бърза.
Гинка Петрова.
Секунда, Иве. Само исках да сменя пердетата. Донесох нови, хубави. Тези избеляха.
Разпъва свитък пердета: бежови, с малък десен, плътни.
Спрете, казва Ивелина.
Свекърва ѝ я гледа.
Какво?
Спрете, моля. Не искам нови пердета. Моите ме радват.
Че те са много обикновени. Тези са красиви взех ги на разпродажба.
Гинка Петрова, изправя се Ивелина. Казах ви, че трябва да се обаждате преди да дойдете, нали?
Ми, да.
Пак дойдохте без предупреждение.
Мислех, че си у дома.
Това няма значение. Трябваше да се обадите. Ивелина пристъпва към нея. И не искам нови пердета. Сложете си ги вкъщи.
Гинка държи ператата, дълго я гледа. После ги сгъва.
Добре, тихо казва. Ти си домакиня.
Интонацията е особена може би значи инат, може би неблагодарна.
Да, отвръща Ивелина тихо. Аз съм.
Гинка си тръгва без дори чай. Първият път за всички тези месеци.
Вечерта Пламен казва:
Мама звъня. Обидила се.
Знам.
Казва, че си била груба.
Не съм. Помолих я да спазва нещо, което вече сме уточнили.
Тя искала само да помогне.
Пламене, гледа го Ивелина, кажи ми едно: мислиш ли, че ако човек иска да помогне, може да прави всичко, както пожелае в чужд дом?
Той мълчи.
Защото, ако мислиш така, нямаме общ поглед за много неща. А ако не, подкрепи мен. Не нея. Аз съм ти жена.
Той взема ръката ѝ. Държи я.
Ще говоря с нея.
Пети път го казваш.
Иве
Пети път.
Той пуска ръката, тръгва към кухнята.
Тя мие, чисти, мести теменужката към по-светло. Втората пъпка е напълно разцъфнала, трета се канѝ.
Краят на април. Пламен има рожден ден тридесетгодишен.
Ивелина се готви с радост намира нова рецепта за медена торта със сметанов крем и варено мляко. Купува всичко, опича платки вечерта, докато Мая спи. През нощта слепва тортата, слага я в хладилника.
Ще има малко гости: двама приятели на Пламен с жените, сестра му Невена с мъжа ѝ. И Гинка, естествено.
Ивелина реди масата: салата шопска, печена пъстърва, туршия в буркана, домашна нарязка. Постарава се.
Гинка Петрова идва първа, този път се обажда предварително, че иска да помогне. Ивелина: Всичко е готово, само елате. Гинка идва, директно влиза в кухнята.
Как хубаво си подредила. Оценява масата. Риба ли?
Да. Пъстърва.
Пламен повече харесва сьомга.
Днес имаме пъстърва.
Е, добре. Подравнява вилица, леко. Тортата ти ли я прави?
Аз. Медена.
Пламен не обича медена. Обича наполеон.
Не ми е казвал.
Е, не ти е казал, но аз знам.
Ивелина донася хляб, нарязва, мълчи.
Аз бих направила наполеон, щях да успея.
Аз вече направих тортата. Добра е.
Ще видим.
Гостите идват. Става шумно, Мая тича, всички ѝ дават сладки. Ивелина следи да не прекалят.
Пламен се радва. Смеѝ се, говори, пие малко вино. Ивелина го гледа: жив, усмихнат, хубав човек. Просто е заклещен между нея и майка си, не осъзнава, че това е негова работа, не на двете.
На масата Гинка седи срещу Ивелина.
Когато сервират тортата вече нарязана, Гинка се обръща към жената на приятеля:
Медено. Иве я направи.
Ухае чудесно, усмихва се жената.
Е, медената е особен вкус, не всички я харесват. Тежичка е.
Някой взима парче. Ивелина слага чинията, отдръпва се.
Пламен повече обича наполеон, допълва свекърва ѝ, без да гледа никого. Но щом няма друг, става.
Настъпва кратко мълчание две секунди. После някой казва Вкусно е, разговорът продължава.
Но Ивелина е чула.
Преди края, когато Мая започва да се върти уморена, Ивелина я взема на ръце и я носи към детската. След нея тръгва и Гинка.
Аз ще я сложа, казва тя.
Аз ще я приспя, отвръща Ивелина.
Иве, ти си уморена, да я сложа аз.
Аз ще я приспя, Гинка Петрова.
Свекърва ѝ се спира. От хола идва шум, някой се смее, чува се стъклен звън.
Ти винаги така, казва тихо Гинка, да не чуват гостите. Аз искам да помагам, а ти все отказваш. Много е обидно.
Ивелина се обръща. Мая почти е заспала на рамото ѝ.
Гинка Петрова, аз сама ще приспя дъщеря си. Това не е обида. Това е мое право.
Отива с Мая.
Слага я, погалва я. Мая заспива веднага. Ивелина затваря вратата, връща се.
Гостите се разотиват, Невена целува брат си, някой се обува в коридора.
Гинка реди нещо в контейнер. Ивелина вижда: остатъците от шопската салата.
Какво правите?
Туй което е останало ще взема, ще се развали.
Няма да се разваля. Ще го доядем утре.
Е, има още половин купа.
Аз сама ще взема, Гинка Петрова.
Ма, вече
Дайте контейнера.
Гласът ѝ е спокоен. Гинка я поглежда особено, спира.
Какво става с теб? пита.
Нищо. Дайте контейнера.
Свекърва ѝ го слага в хладилника. Настъпва пауза.
Иве, не съм ти враг.
Знам.
Аз обичам Пламен. Обичам и Мая.
Знам. Ивелина прибира контейнера. Но имаме си семейство. Пламен има жена и дъщеря. Трябва ни пространство.
Какво пространство? Какво искаш да кажеш?
Ето какво, обръща се Ивелина. Влизате без предупредване. Правите каквото решите. Хвърляте ми яденето, местите нещата ми, носите пердета без да питате, давате на Мая храна, която изрично забранявам. Днес пред гостите казахте, че тортата ми не е хубава, защото Пламен обича друга. Това не е вярно никога не го е казвал. Но дори да беше, не трябваше да го казвате.
Гинка мълчи.
Не съм ви враг, продължава Ивелина. Майка съм на внучката ви. Жена съм на сина ви. Искам отношения, но трябва да има правила.
Гониш ли ме? пита свекърва ѝ тихо.
Моля ви, уважете този дом.
Уважавам.
Не. Не го правите. Ивелина диша дълбоко. Моля ви, сбогувайте се с гостите и тръгнете. Искам утре да говоря с Пламен.
Гинка взема чантата. Дълго гледа Ивелина.
Добре, казва.
Влиза в хола. Прегръща Пламен, целува го. Нещо му казва, засмива се. Сбогува се с другите. Поглежда в детската там тъмно, тихо. Закопчава се и излиза.
Пламен затваря след последните гости, връща се в кухнята.
Уморих се, казва, разтривайки челото.
Седни, казва Ивелина. Имаме разговор.
Той сяда. Гледа я.
Сериозно?
Да.
Тя налива чай за него, за себе си. Сядат един срещу друг.
Пламене, искам да върнеш на майка си ключовете.
Той оставя чашата.
Какво?
Ключовете от нашето жилище. Искам ти да ги вземеш.
Дълга пауза. Той гледа чашата.
Иве, това…
Знам какво ще кажеш. Ще се обиди. Ще се наскърби. Помогнала е за апартамента. Ивелина говори спокойно. Имам отговор за това. Предлагам да вземем малък кредит. Да ѝ върнем нейната част. Да затворим тази сметка. Да няма морално основание да идва, когато си иска, понеже е вложила пари.
Това… Той става, разхожда се. Иве, спокойно ще изплатим ипотеката. Защо кредит?
За да не казваш повече тя ни помага като извинение всичко в дома ни да се преобръща.
Не казвам така.
Казваш. Всеки път.
Той спира до прозореца вън е тъмно, отсреща свети едно апартаментче.
Майка ми е сложна жена, казва най-накрая. След татко останахме с Наталия сами. Привикна да държи всичко под контрол.
Разбирам.
Не прави със зло.
И това го разбирам. Не ти казвам да не я обичаш. Казвам ти, че имаш свое семейство. Трябва да я научиш, че има граница.
Ще се обиди за ключовете.
Може. Но или спазва нашите правила, или дава ключа. Не е жестокост просто ред.
Днес я изгони.
Помолих да излезе след разговора. Не е същото.
Разстрои я.
И аз ме е разстроила. По-тежко с кюфтетата, с тортата, с коментара за сладкиша става Ивелина. Уморих се от многократни обяснения. Искам ти да се заемеш. Един път наистина.
Той мълчи дълго. После казва:
Ще каже, че сме неблагодарни.
Може.
Казва, че съм я изоставил заради теб.
Може.
Ще ми бъде зле.
Знам.
Стоят в кухнята. Тихо е. До стената спи Мая.
Сигурна ли си за кредита? пита.
Искам си мой дом. Не купен с чужди пари. Наш.
Вече е наш.
Докато тя има ключ не е.
Той идва до масата, посяга към чашата.
Дай ми няколко дни, казва.
Добре.
Ще поговоря с нея.
Добре.
За ключовете и всичко останало.
Добре, Пламене.
Той вдига чашата и я поглежда:
Тортата беше вкусна, казва. Наистина.
Тя не отговаря. Мие чашите.
Три дни минават. Нищо не се случва. Гинка не звъни. Пламен ходи на работа, вечер се занимава малко с Мая мълчалив.
На четвъртия ден казва:
Говорих ѝ.
Ивелина го гледа.
И?
Трудно беше. Разтрива тила си. Плака.
Знам.
Каза, че не я обичаме.
Винаги така казва.
Да. Мълчи. Обясних за ключовете. За обаждането, за нещата в дома ни, за храната на Мая.
Съгласи се?
Не веднага. Говореше, че си я настройвала. Че я избутваш.
Ти?
Казах, че не е така. Че двамата решаваме.
Ивелина въздиша.
Благодаря.
За ключовете моли малко време. Щяла да ги върне, но да свикне мисълта.
Това не е отговор.
Иве, дай ѝ седмица.
Пламене.
Седмица. Ако не ги върне, отивам лично. Става ли?
Мисли.
Добре. Седмица.
Той кимва. Взима работния вестник. Чете.
За кредита и аз мислих, казва той, сигурно си права. Ще сметнем.
Сметнем.
Познавам човек в банката. Ще обсъдя условията.
Добре.
Тишината е обикновена, не напрегната. Мая в съседната стая си говори на играчките.
Ивелина надниква Мая строи кула. Подава кубче след кубче.
Кула, казва Ивелина.
Кула, отвръща Мая, слага още едно кубче.
Кулата леко се накланя, но не пада.
Минава седмица. Гинка се обажда в сряда пита може ли в събота, удобно ли е. Ивелина удобно. Гинка идва точно в три, носи малка книжка за Мая. Дава ѝ книгата, без много думи.
Ето, казва, за животни. Знам, че ги обича.
Благодаря, казва Ивелина.
Здрасти, бабо! Мая се втурва.
Гинка я гушва, гледа над главата ѝ към Ивелина с някакво чувство не обида, нещо друго.
Пият чай, говорят за времето, за селото на Гинка, за лятото. Мая разлиства книжката и сочи: лисица, заек, мечка.
Мечо, казва Мая.
Мечо, кимва Гинка.
Към края Гинка отваря чантата и вади връзка ключове. Сваля един, слага го на масата.
Ето, казва. Както се разбрахме.
Пламен взима ключа, прибира го.
Благодаря, мамо.
За нищо. Допива чая. Когато искате ми казвате, идвам. Както сте си решили.
Добре, казва Пламен.
Не съм против съгласуването. Говори спокойно, вече без особена топлина или обида. Знам, че сте семейство. Че си имате собствен живот.
Радваме се, когато идвaш, казва Пламен.
Гледа го. После Ивелина.
Знам, казва Гинка.
Може да е вярно, може и не. Ивелина не мисли за това.
Гинка си тръгва към пет и половина. Мая й маха през прозореца, баба й маха обратно.
Пламен затваря прозореца.
Е, казва той.
Е, отговаря Ивелина.
Мая изчезва с книжката. Те стоят до прозореца.
Дълго не беше звъняла, казва Пламен. Мъчно ѝ е.
Знам.
Ти не съжаляваш ли?
Ивелина внимателно мисли.
Не, казва. Не съжалявам.
И аз не.
Седят двамата, гледат навън. Гинка Петрова, в горчицава жилетка, с чанта на рамо, върви по тротоара, завива и изчезва зад ъгъла.
Да преместим шкафа, неочаквано казва Пламен.
Кой?
В антрето. Тя го мести напролет, ти каза, че е неудобно.
Помниш ли?
Помня.
Ивелина го гледа.
Сега?
Защо не.
Двамата отиват в антрето. Шкафът стои отместен към стената, не както Ивелина го харесва преди стоеше накриво, за да се отваря вратата по-лесно.
Пламен хваща от едната страна, Ивелина от другата.
Раз, два, казва той.
Преместват. Вратата се отваря свободно.
Ето така, казва Пламен.
Точно така.
Мая идва с книжката.
Мамо, виж лисица!
Лисица, потвърждава Ивелина. Хитра.
Хитра, казва Мая и тръгва обратно.
Ивелина отива в кухнята. Налива си вода. Гледа перваза.
Теменужката е там, където я е сложила. Три пъпки разцъфнали, лилави, с бял кант, гъсти. Четвъртата набъбва, още затворена. Листата са тъмнозелени, здрави. Не е увяхнала.
