Бирюков
– И суров си, Виктор Димитров! Нищо чудно, че всички те наричат Самотника! Хич не можеш да се засмееш. Само като те погледне човек страх го хваща. Да не си замръзнал там вътре, а? Какво, животът не ти е мил?
Пелагия още нещо говореше, но Виктор вече не я слушаше. Мълчаливо прибра покупките си от щанда в единственото квартално магазинче и тръгна към изхода.
– Лилия ти е дошла при майка си тези дни. Детето доведе. Чу ли, Викторе Димитров? Ами ако е твое това момче? Тъй ли ще расте без баща? На теб прилича, живо копие!
Думите застигнаха Виктор на вратата, от което чак се спъна в ниския праг. Не се обърна. Защо? И без друго нищо няма да докаже. А и душата си не бе свикнал да излага пред хората. Всички все си знаят. Пък ако не знаят, измислят си. Няма какво да обяснява всичко е между него и Лилия, чужди носове тук не трябват.
Яркото, непролетно горещо слънце обля лицето на Виктор, накара го да присвие очи. Тежките клепачи паднаха, превръщайки лицето му в изваяна маска. Без да ги отваря, той направи няколко крачки напред и застина при детски вик:
– Внимавайте!
Момчето, което го беше повикало, се затича към стъпалата на магазина и вдигна с двете ръце две кутрета, които се търкаляхa там.
– Не ги смажете, моля!
Счупеният нос, тъмните очи с тежки клепачи и особения разрез, ушите – малко щръкнали. Сякаш истински син, ама Виктор си знаеше, че това момче, което сега го наблюдаваше, не беше негово. Род да, но не дете.
– Кученце не искате ли? Вижте лапите му! Като на вълк! Силен ще стане!
Виктор едва-едва поклати глава в отрицание, и пое към уличката не тази, която му трябваше, а тази, която му беше най-близка. Там силите го напуснаха. Опря се на високата дъсчена ограда на Стаменови, опитвайки се да диша. Не вярваше, че ще може повече.
Защо така? Защо пак се върна тя? Защо доведе момчето, което можеше да бъде негово, ако… Дали Петър я е изоставил?
Мислите нахлуваха, не даваха миг спокойствие, сърцето заблъска и заболя, съвсем като преди седем години. Спомняше си всичко не му беше подвластно! И как да кажеш на сърцето да замълчи?
Лючка Стаменова изтрака портата, повдигна вежди и се спусна към Виктор:
– Вико! Какво има? Зле ти е? Ела, ще ти помогна. Или да извикам Димитър?
Топлите й ръце се спуснаха по раменете му и той отвори очи.
– Не, Любе, мерси! Ще се оправя… ей сега…
– Я си стъпи на краката, че ако нещо ти стане, всички на мен ще се нахвърлят! Недей! Ще ти премеря кръвното и ще ти сложа инжекция или две така ще станеш като краставичка от градината! Айде!
Краката не го държаха, но Люба бе силна. Почти го довлече до двора си, затвори след себе си портата, и викна:
– Димитре! Помогни ми!
По-нататък Виктор почти нищо не помнеше. Събуди се у тях на дивана. Усещаше тежест на гърдите, реши, че си има работа със сърдечен пристъп. Като отвори очи, се усмихна и се поуспокои.
Дебела сива котка лежеше до него и облизваше едно от котенцата си. Останалите се боричкаха върху гърдите му.
– Мурка усеща кой човек е, Вико. Ако си е довлякла котетата при теб значи си добър човек, честен… На друг не би се доверила.
Люба остави тетрадките на дъщерите си и се разшета около него, мерна пулса, махна с ръка:
– Вече добре си! Недей пак да ме плашиш, Вико! Пътищата ги развали, Бърза помощ не можеш да чакаш! А си решил да умираш, ами рано ти е! Имаш още какво да оправиш!
– Какво ми остана, Любе? Само кравата ми Зора и песа Рижко. Това е.
– Кравата ти е чудесна! Няма такава! Трябва да се грижиш! Ако боледуваш, кой ще гледа Зора?
Виктор чак сега видя, че завесите бяха плътно спуснати и лампата светеше.
– Късно ли стана, Любе?
– Недей се мърдай! Късно е. Ще спиш при нас. Зора я видях добре е, не я мисли.
Люба приглади косата си, прегърна съпруга си на бегом и отиде в кухнята, а Димитър седна до Виктор.
– Мъчи ли те?
– Не знам и аз. Не мога да си намеря място.
– Аз знам Лилия.
– Недей, Димитре. Виктор се обърна, а погледът му срещна зелените очи на Мурка.
– Дори котката го усеща каза Димитър и почеса Мурка зад ухото. Животното усеща, че ти е тежко сам. Видя как си довлече всичките си котенца до теб, дето да те утеши.
– А на теб какво ти пука за мен? Твои грижи нямаш ли?
– Бол си! усмихна се Димитър и приглади мустак. А когато аз имах нужда от помощ, ти не ме попита просто дойде и помогна. Та сега и аз да сторя така няма да откажа.
– Какво ще помогнеш, Димитре?
– Баба ми, Бог да я прости, все викаше: “Понякога болката трябва да изкараш навън.” Имаш на кого кажи. Ако не викай в гората, в яма, ама не я дръж вътре, че ще те изгори. Все носиш, а ще се спукаш. Видях как Любка се мъчи да те върне към живота не може вече да се държи така. Самотен вълк си, ама не сме вълци, Вико. Хора сме. Стая или не, но човек не бива сам да живее. Теб познавам от дете. В кой клас дойде при нас?
– В седми…
– Ако сметнем… брей, от деца! А все се крием и страдаме сами, а като дойде бедата, всеки се затваря и мълчи. Не е човешко. Прости ми! Може да не искаш да ме слушаш, но ако искаш можеш. И знаеш, че съм човек, на когото може да се вярва.
– Знам… Виктор докосна с ръка котетата на гърдите си и заговори. Какво да ти разкажа? Срам ме е като мъж. Това не се изнася навън. Ти знаеш колко Лилия я обичах. Видял си всичко. И като ученик все край нея се мотах. На военна служба и обратно пак към нея. Държеше се… Ти беше до нас в гражданското. Всичко знаеш.
– Знам. Ама останалото? Кое стана между вас? Защо Лилия замина?
Виктор се обърна настрани; очите му останаха сухи, но отвътре всеки нерв пищеше. Нямаше как да прости, но и без нея не можеше да живее.
– Не вярвам, че ти е изневерила това не е Лилия.
Виктор потрепера и погледна Димитър.
– Аз го видях. С очите си. Ако само ми бяха казали, хич нямаше да повярвам…
– Когато замина дълго по работа там ли?
– Два месеца ме нямаше. Щяхме да създаваме ферма с Лилия. Тя бе инициаторка. И лекичко ме накара да пътувам до София да уредя там неща. Оставих я при родата. Тогава Петър, братовчед ми, бе у нас с майка си. Устройваха се. Лили го познаваше добре. Когато се върнах… Видях ги в кухнята. Прегърнати. Той я целуваше… А тя не се дърпаше!
– Как можа? Димитър хлопна по шията си и поклати глава. Не вярвам…
– Какво има да не вярваш? Аз го видях! Виктор опита да седне, но Мурка изсъска, стисна го с лапа, заби нокти в одеялото, взе коте със зъби и го стегна до нея.
– Извинявай, Мурке! прошепна Виктор.
– Виждаш ли майката ще защити децата си винаги… Лилия искаше деца, аз не исках да ида на лекар… Тя намери друго решение…
– Нищо не е толкова просто! Не се затваряй още! каза Димитър.
– Сметките не излизат. Говорих и с майката на Петър. Всичко ми разказа.
– Какво остана да кажеш?
– Не знам. Просто ми тежи. Всичките години мълчах. На никого не разкривах. Но ти си прав такова не се търпи в себе си. Тежи като камък на душата…
– С Олег? попита Димитър.
– С Петър. Не знам даже защо… Всичко стана вътре в нас.
Вратата се отвори и Люба донесе още инжекции. Виктор едва удържа сълзите, след още една инжекция заспа.
Димитър седна отвън, завит в плед, запали цигара. Денят през нощта се канеше да се пробуди. Помисли за личното си щастие толкова неочаквано и лукаво винаги се изплъзва. С Любка бяха минали през толкова загуби и страдания, но пак си продължаваха. Не е лесно никому.
Когато се разбра какво се е случило, вечерта Люба се прибра цялата разплакана, а Димитър я прегърна.
– А, Дими! Хората са понякога по-лоши и от зверове…
Люба плака като дете, после разказа как е говорила с леля му Тамара. Оказа се, че всичко е било клюка, скроена от нея заради стари семейни вражди. Така искала да накаже сестрата си майката на Виктор.
В края се оказа, че синът на Лилия Симеон e дете на Виктор. Баба Тамара сама го каза, вини се, плака. Дори майката на Виктор тогава прости, че Тамара трябва да напусне селото.
Люба седеше на стъпалата, разказваше за старото зло, което е тровело години между роднините. Но човешката омраза все беше по-слаба от болката по децата и поне прошката някак идваше.
Огледаха се. Слънцето вече грееше над махалата.
Виктор излезе, още слаб, на двора и чу:
– Ти ли си моят татко?
Момчето седеше с кученцето на ръце.
– Виж, лапите му са яки. Като на вълк! Добро куче ще стане, нали?
Виктор си отдъхна, седна до Симеон на стъпалото, погали кученцето.
– Ще е хубав пес. Добре си избрал.
Симеон гледаше право в него с черни очи същите като неговите. Виктор вдигна ръка и го сложи на рамото на момчето, леко го стисна и кимна:
– Аз съм. Аз съм ти баща, Симеоне…
– Е, хубаво! Хайде да се прибираме. Мама прави закуска, баба е дошла. Обеща да ме вземе със себе си. При конете. Може ли?
Виктор изведнъж усети, че юздата, която толкова време го държеше, най-после се скъса. Нещо вътре се отпусна, даде му свобода да диша и говори пак. Взе кученцето от ръцете на сина си, изправи се, кимна:
– Може! Хайде сега, вървим. Имаме много работа, синко. Толкова работа ни чака…
Днес научих, че да мълчиш цял живот за истината носи само болка и самота а често и най-тежките тайни искат само думи, за да се превърнат в ново начало.
