Не такава Радина
Радина! Пак ли?! Божичко, ти не си дете, а цяла бъркотия! Как така успя пак да се оплетеш така?!
Мамо, амии… стана от самосебе си…
Майка ми сваляше от мен омазаното яке, прогизналите ботушки и шапката, дето вече беше останала без пискюл.
На всички май деца са като хората, а пък на мен… Радина! До кога така, а?
Гледах разкъсаната пола на роклята и въздъхнах.
А пък беше толкова забавно! “Влакчето” този път стана супер! Жалко, че Сашко такова дърпане ми направи по полата. Скъса се. А после Госпожа Катя, възпитателката, каза, че не й се занимава да я шие и да го прави майка ми. Разбира се, права е! Само дето после цял следобед до вечерта киснах на стол в ъгъла. Как да си премятам гащите пред момчетата?! Срамота! Баба казва така! Та тя от живота разбира.
Например, че Радина си е “такава”. Мама не мисли така, но баба ох, няма проблем!
Спри да клъвеш детето! Какви ги вършиш пак?
Мамо, ти и мен така възпитаваше! Що сега твърдиш, че било грешно? Ако не строгувам Радина, какво ли ще излезе от нея?
Пак умна красота ще стане! Не стига ли?
Айде стига! Сега нямам време за глупости! Радина, отивай да се преоблечеш! Веднага!
С облекчение изхърках въздуха и се изстрелях в стаята си, а престрелката между мама и баба двете ми най-любими същества пак продължи без мен. То на тях и не им трябваше много мое участие… Аз бях просто повод.
Питах веднъж баба какво е то “повод”, а тя ми се изсмя:
Да се караш без причина не е интересно, чедо. Само за нещо съществено има смисъл!
Демек, аз съм ви важна причина?
Най-важната! Ти ни си една-едничка! И се тревожим как ще пораснеш. Всеки по своему мама строго, защото вярва, че не може иначе. Аз… моята строгост изчерпах по майка ти. За теб нищо не остана. Търся други начини. Захарче, например.
Не харесвам захарчета!
Е, нека е бонбонче.
Много по-добре! А бабо, мама обича ли ме?
Повече от всекиго! И от мен дори! Не се съмнявай!
А тогава защо все ме хокá?
Точно затова…
Чудна любов! Ти ме обичаш, а не се караш така…
Щото съм ти баба! Тя е майка ти, затова има друга отговорност. Ще разбереш като ти дойде времето.
Хм, не разбирам…
Ще разбереш по-късно…
Само че това “по-късно” все не искаше да настъпи.
Всъщност, Радина чакаше, чакаше а полза никаква… С всяка година мама ставаше по-строга.
Какво да правя с теб?! Да чакам ли да ме изненадаш с корем?
Това изразче го чувах редовно, но години наред не схващах изобщо какво значи. Само се кикотех, щом ми изплуваше спомена за скъсаната детската рокля. Изкушавах се да попитам как в скъсана пола ще донеса каквото и да било, обаче това щеше само да ми навлече нова караница.
А мама излишно се тревожеше.
Не дотетена и срамежлива, но симпатична, Радина се смяташе за съвсем обичайно момиче. Какво като баба все едно казваше, че съм специална имам огледало!
А в огледалото… О, нищо хубаво съвсем! Очичките ми ситни, плитката къса, носът покрит с пъпки, и върху всичко това скромничко момѝче.
Приемах си истината и не се замислях особено. Това беше по-лесно за всички и за мама. Защо да мъчим с модни дрехи и обувки? Старите ми гуменки ставаха за всичко. Само, когато излизах с баба на театър, трябваше да се пременя “прилично”.
Театърът го обожавах. Жалко, че рядко можехме билети скъпи, пари малко. Баба събираше от пенсията си, чакаш, чакаш… Затова в седми клас започнах помагам на съседката с близнаците й, и честно казано, ми беше по-скоро радост, отколкото работа. Бързи си бяха, но се справях, а вкъщи нямаше братя или сестри.
Страхотно! Отиваш, поиграеш, нахраниш ги… и после си тръгваш. Не ти се катерят по главата, не драскат в тетрадките ти, не делиш стая с никого. Супер!
Научих отрано, че отглеждането на две деца иска много пари. Ние нито имахме богатство, майка беше медицинска сестра в спешното, баба с мъничка пенсия. Най-важното беше, че баща нямах. Никога не бях виждала баща си, и нямах желание.
Не споделях с мама тези мисли за какво да я тормозя още? Едно дете като мен й стига. А и има баба, която вече почти не знае коя е паметта й бягаше.
Поне баба си помнеше баща ми и разказа историята, докато още можеше.
На мама ти не й трябваше. Беше гуляйджия. Моята глупаво вярваше, че ще се ожени, другите й били младежки грешки.
Ожени ли се?
Акак! Майка ти, ако нещо иска, ще го направи. Сама, обаче! Щом разбра, че е бременна, човекът изчезна яко дим. Дори адрес не остави. Само бележка.
Каква?
Твойто не е работа, Радина. Това е тяхна история. Едно да знаеш за майка ти ти си най-важна беше. Цяла бременност ходеше на пръсти, пазиш ли се като кристална ваза! За това те строгува сега толкова страх я е!
Така ли?
Именно! Толкова се тревожи, че нощем те гледа как спиш. Къпила съм я. Гали ти косата, почти плаче. Като я питам кара се. Не дава да се месиш, това си е нейното. Обича те, Радина. Както може.
А ти нея така ли си хокала?
И още как. Всички майки сме еднакви от страх за децата правим глупости.
А защо трябва да се плашим?
За детето си? Не знам, Радина. Като един ден родиш, ще усетиш и може би ще разбереш.
Не обещах, че няма да строгостя моите деца, а обратно реших, че ако някога имам, ще ги възпитавам другояче. Наивност? Кой ли не е наивен на моята възраст…
Само че до деца беше далече. Кой ще иска такава дребна, грозничка, ината като репейче. “Кой се хване, да знае да търпи!”
Свърших гимназията и започнах работа в болница, оная дето мама работи. И тогава всичко уж пак както обикновено! “Прекалено бърза, прекалено емоционална, не е за тук…” Според всички. Мама все повтаряше не така към болните, ще те качат на главата си! Залудо било да се скъсваш.
Само че, Радина не искаше да слуша. Всеки пациент ми се струваше най-нещастен на света. Ако боли, да не помогна? Да не кажа добра дума? И котките обичат нежност, а хората съвсем…
Та дори мама ме предупреждаваше:
Дете, не се набивай! Тук ще се скараш с всички, ще ни вгорчиш живота на трима ни! Знаеш колко ни трябва заплатата ти! Как ще се погрижим за баба…
Мамо, просто не мога да оставя хората без помощ!…
Работата е тежка, а хората всеки е различен. Който може добре, който не може нищо. Имаме трима като теб в отделението, това е достатъчно. Шефката те похвали, ама и тя казва по-спокойно! Тихо, с личен пример току виж се получило.
Но то е бавна работа!
Е, Радина! На кого си се метнала, а?
Ами… на теб, сигурно!
Радина!
Какво?
Нищо! Слушай майка си.
Избягвах караници, но прекалено слушах мамините думи през едно ухо. Може и да е права, но в трета стая лежеше една баба, кисела като стогодишни дюли, която обаче на мен винаги се усмихваше. На другите се карала, а на мен не.
И не беше сама такава! Болни, измъчени, би се с близки за дребнотия, плачат… Мога ли да им се сърдя?
Но мама си знаеше нейното да съм добре аз. А мога ли да съм добре, когато наоколо е тежко?
Не мога да стопля всички но поне някого…
Пък дори момичетата в отделението да ми се подиграваха, че съм “натаманена” за манастир. Баба винаги казваше керванджията си върви.
Моят керван си вървеше, ровейки пясъка и често зажаднял.
Лошо е, когато малцина те разбират, и лошо, когато няма на кого да кажеш, че си “не такава”…
Не че нямах нужда от чуждо одобрение свикнах без. Но откак баба се загуби съвсем, с мама само въздишахме тя искаше да ме вижда щастлива, аз бягах от разговори.
А приятелките една по една се омъжиха, наред ми подаваха булчински букет.
Пази! Ти си следваща!
Приемах ги, за да не ги обидя. Но моят “онази”, дето трябва веднага да се появи, изобщо не бързаше да се намери. Дали се е объркал, или изобщо не ми е предвиден. Има такива хора “цели”, не половинки.
Смирих се, и чак почти престанах да чакам някаква любов. Подвигът на Татяна Ларина не беше за мен. Никога не бих признала първа как се чувствам.
Завихрях се между болницата, приюта за животни, в който понякога помагах на приятелка, и ковьора на баба, която все по-малко ме познаваше. Мама въздишаше, хокаше ме да излизам, ала си знаеше няма смисъл. Станах си типична стара мома, не исках да чувам за сватби.
Мамо, ако толкова искаш внуци, казвай! Още утре ще “произведа” двама. Сега е и лесно.
Радина! Какви ги дрънкаш?!
Принцовете са малко, мамо не стигат за всички! Закон на природата! Какво искаш от мен?
Аз искам да си щастлива…
Тогава спри да ми казваш, че трябва да уреждам живота си. Моят не иска. Остави ме! И без това ми е тежко…
И майка ми мълчеше, с въздишка обмисляше с кого още може да ме запознае. Синове на дружки разпределени, остана да чака “природата”…
А тя веднъж се разщедри. Обаче не както го маех в представите.
Аз си мислех, моят човек ще се появи до мен кротко да чака, но не стана тъй.
Във водеща роля на моя “спектакъл” с име “живот” се оказа същата онази кисела Мария Петрова, появяваща се при нас два пъти в годината. Целият персонал стенеше, когато идваше.
Пак ще се оплаква! Юле… пардон, Радина! Ето ти твоята любимка поеми си я сама!
Мария Петрова се разцъфтяваше щом ме видеше в коридора.
Мойто момиче! Радвам се да те видя! Едно човешко лице между всичките чудовища!
Айде сега, на всички се разсърдихте!
Млада си още, живот не видяла! Аз съм живяла не ми обяснявай!
Добре, водя ви в стаята. Всички наострили уши вече!
Да им е страх, хубаво е!
Е, и вие сте си киселичка, Марийке!
Има го… А още не си видяла моята котка! Там е всичката напаст.
Макар кимах, забравях какво каза. Но грешах! Защото с тази котка наистина се запознах.
Случи се, когато Мария Петрова дойде особено мълчалива различна от обикновено. Без сръдни, без спорове, без увяснения кой кога е прав или крив. Само влезе мълчаливо, легна и се обърна към стената. На загрижените ми въпроси отговори с махване:
Върви с Бога, Радинче… После…
Естествено, до няколко часа знаех и диагнозата, дето сама дошла в болницата.
С децата съм се скарала, страдам си. Тяхна работа! Като си студен с хората, никой няма да ти подаде чаша вода.
Не се занимавах в подробности. Какво да съдя кой знае какво е ставало в тяхната къща. Всеки има право на мнение, а истината е скрита.
Свърших смяната си и надникнах при Мария Петрова:
Как сте? Нещо да донеса?
Дълъг, вглъбен поглед стана отговор. Тъкмо да си тръгна, заговори:
Радинче, искам те помоля. Никога не бързам да искам услуга, но ти си различна… Имам много роднини, а на никого не вярвам. Сгреших, разглезих ги, разпилях се за тях, а ме нямаха нужда. За децата, за внуците, всичко дадох. А сега… не искат и мен, ни котката.
Кого?
Котката ми! Трошичката е умна, да знаеш, само малко вредна, но ще видиш, ще свикнеш! Не я зарязвай моля те…
На мен винаги са ми били мили животни, но вкъщи не държахме никакви баба бе зле, трудно ни беше, а и финанси нямаше. Как да откажа на болна жена тази последна радост? Само котката й бе останала.
Реших, че не ми е работа да съдя. Щом човек моли, значи му е важно.
Края на смяната попитах мама съгласна ли е (щом тя не е против, добре), изтичах за котката.
Ще я гледам, госпожо Мария! Но докато оздравеете! После ще си я върнете!
Сигурно така…
Мария Петрова кимна дребно. За първи път приличаше на обикновена бабичка, а не на лоша старица.
Спрях пред дома, държа ключовете, а пък нещо взе да ме хвърля назад. Повъртях се в площадката, после звъннах на първата врата.
Кого търсите? Отвори млада жена с бебе на ръцете.
Съжалявам, Мария Петрова ме прати за котката. Пазете коридора, котка ще гоня!
Ох, сама не влизаш… Правилно! Много е кавгаджийка жената…
Съвсем си е наред… Кой е без кусури?
Ами, да видим! вдигна рамене жената и застана на пост, а малкото пропя нещо си.
В този миг, щом бутнах ключа черна светкавица, Трошичка, пробяга по стълбите и хоп! Изчезна. Не успях да ахна дори.
Затваряй вратата! подвикна съседката. Сега я търси, ако можеш! Проклето животно, и зла, пази си ръцете!
Мерси!
Изтичах надолу, молейки си всички светии тя да не избяга. Долу мъже местеха кашони. Попитах:
Видяхте ли една черна котка?
Единият махна към дърветата наоколо:
На дървото е!
Аз, разбира се, веднага се затичах. Котката шипеше и мяукаше над тъжното, лисиче осиромашение, а аз виках:
Трошичке, пис-пис-пис!
Ответно съска и вие.
Добре, и аз съм ината! заканих се.
Трябваше да се катеря на дърво! Нямаше кой друг. Дворът пуст, ръми гадно, студено, а у дома ме чака мама и топла завивка.
Но нали обещах…
Ръгнах раницата назад, хванах първата клона.
Още една още една! В един момент Трошка се навря пред лицето ми, опитвайки да избяга, ама я докопах за врата.
Отпускай клона!
Като куче се заканих, котката ме чу беше още по-вредна, но пусна клона и се мушна под якето. Там не е мокро, дори е топличко. Притихна, заслушана.
А сега… как ще слизам? Сетих се страх ме е от високо! А клонът беше доста по-нагоре, отколкото навярно помислих.
Погледнах надолу и… затворих очи.
Мамо…
Високо беше.
Раздвижих се и прецених сама няма да сляза. Започна да вали по-силно.
Ха, чудна работа с тая Трошка! Не можеше ли сама да слезе…
Трошка се вкопчи с нокти да мълчи е най-сигурно. Явно бе усетила, че е време да се подчинява.
Телефонът звънеше, но не смеех да се мръдна.
Не виках. Какво ще занимавам хората с глупости?
Ей! Удобно ли ти е там?
Глас весел, неочакван. Стреснах се, щях да падна.
Недей мърдай! Сега ще те сваля! Мъничко още!
Говореше, все едно съм канарче по клоните, а не човек.
Благодарим, ще чакам…
Ъхм…
Изчезна за кратко. И аз да се самообвиня успях.
Върна се с някаква стълба!? Не знам откъде я намери.
Надолу! Или си тръгваш врабче тази вечер?
Страх ме е…
Не бой се, дръж се!
Издърпа ме нежно към стълбата, усетих яките му ръце. Веднага щом стъпих на земята, Трошка пак опита да избяга, но аз вече бях подготвена.
Сядай, че дума дадох!
Я гледай, колко си решителна…
Момчето слабичко, нормално, усмихна ми се широко.
Трябва ли да те изпратя?
Не, благодаря! изсумтях, но после ми стана криво. Човекът ми помогна, наводни се, стълба домъкна! Аз неблагодарна като котката. Не, не съм такава, мама право има!
Извинявай… Благодаря ти много! Иначе до сутринта щях да виси!
Защо изобщо се качи?
За котката.
След като държа да те спасявам, казвай ми просто Борис. Ела, ще те изпратя. Далече ли си?
Не много.
Изведнъж никак не ми беше студено. Странна топлина ме олекоти, усмивка на устата ми засветя при всяка негова дума.
Трошка се сви мирна под якето. Не се чуваше дори, като че не искаше да прогони тази чудата радост. Тя не се виждаше, но я имаше. Дори котката го усещаше ясно.
Борис ме изпрати до вкъщи. На следващия ден ме изчака пак този път до болницата. После отидохме в магазина че Трошка се оказа капризна, нищо не изяжда.
Само седмица я гледах. После дъщерята на Мария Петрова се появи:
Маминото сърце не може без Трошка… Вземете, моля ви…
Ще приберете и майка си?
Разбира се! Майка ми е. Винаги се цупеше, но сега ще я взема. Благодаря!
И аз, гледайки след жената с мъркащата котка в ръце, за пореден път си помислих чуждото сърце, чуждото семейство са тъмнина. По-добре да не съдиш. А когато някой търси котката на майка си, значи все пак нещо има.
И въобще, вместо да се чудиш и да ровиш в чужди истории градиш си своята. Особено ако имаш до себе си някого, с когото искаш. Тогава няма значение кой първи ще “признае”. Важното е друго.
Важното е, че този, с когото трябва да строиш дома си ще намери стълба и време за теб, точно когато трябва. И никога няма да ти каже, че си “не такава”. Защото за него по-добра просто няма.
