**Дневник на Мария Иванова**
Свекървата си мислеше, че след развода ще я издържам от страх, но не знаеше, че имам съвсем други планове.
Гледах й остарялото лице и куфарите, които държеше на прага на апартамента ми, и не можех да повярвам. Веселина Стефанова, бившата ми свекърва, стоеше все едно е дошла при стара приятелка, а не при снаха, която син й е изоставил.
Марийце, мила, започна тя с меко протягане, нямам къде да отида. Ваньо доведе онази как се казва Деси вкъщи. А на младите не искам да преча, разбираш ли? Те си градят любовта, а аз на моите години какво да правя? Временно ще ме приютиш ли?
Мълча отстъпих, пропускайки я. Какво можех да кажа? Да изхвърля шестдесетгодишна жена на улицата? Да, разводът беше болезнен. Да, Иван се оказа от онези мъже, които след дванадесет години брак изведнъж откриват себе си в прегръдките на двадесет и петгодишна колежка. Но какво общо имаше майка му?
Веселина Стефановна, проговорих тихо, затваряйки вратата, не разбирам. Имате си апартамент. Защо трябва да живеете тук?
Ох, Марийце, въздъхна тя, настанявайки се на дивана и развързвайки обувките си, знаеш ли каква ми е стайчицата. Мъничка. А тук е просторно, въздушно. Ваньо каза, че така или иначе си сама в двустайния. Какво ти пречи да приютиш една стара жена?
Стиснах юмруци. Разбира се, Иван беше казал това. Удобно му беше новата любовница вкъщи, а майка му праща при бившата жена. И никой не се замисляше как се чувствам аз.
Временно е, повтори Веселина Стефанова, вече сваляйки палтото си. Докато не се наредя някак.
Първата седмица се опитвах да съм търпелива. Приготвях закуска за двама, купувах лекарства, които й трябваха спешно, мълчаливо чистех след нея. Веселина Стефанова не беше най-спретната квартирантка оставяше мръсни чинии в кухнята, разхвърляше дрехи из стаите, гледаше сериали на висок тон до късно.
Мария, скъпа, обърна се тя едно утро, пенсията ми е толкова малка. Би ли ми дала малко пари за храна? И за таблетките за кръвното. Напълно без патица съм.
Мълча отворих портмонето и й дадох сто лева. После още петдесет за нов хранителен препарат за сърцето. После двайсет за нещо сладко за чая.
Веселина Стефановна, внимателно казах месец по-късно, когато следващата й молба за пари застана пред почти празното ми портмонето, може би трябва да живеем по средства? Аз също не съм милионерка.
Свекървата рязко се обърна, и в очите й бликна познат огън. Познавах този поглед предвестник на голям скандал.
Какво каза? гласът й се извиси. Да живея по средства? Как смееш! Приех те в семейството като родна! Дванадесет години те отнасях като дъщеря! А сега ти ми мяташ стотинките в лицето?
Не ги мятам, просто
Какво можеш да разбереш от живота, бездетна! крещяше тя, размахвайки ръце. Сама отгледах сина си, след като мъжът ми почина! Работех на три места! А сега ми жалиш пари за сърдечни таблетки? Да видиш ли как ще разкажа на съседите каква си всъщност! Неблагодарница!
Издържах тази сцена мълча. И следващата също. И тази, която последва заради неподходящата вечеря. Веселина Стефанова беше истински майстор на скандалите можеше да вика с часове, привличаше вниманието на съседите, обвиняваше ме във всички смъртни гърхове.
След поредното представление се обадих на Иван.
Ваньо, вземи си майка си, моля те.
Мари, бе, какво ти е. Аз си градя личен живот. Мама и така е разстроена от развода. А ти така или иначе си сама в двустайния, какво ти пречи?
Пречи ми, че ми струва пари, нерви и спокойствие.
Не драматизирай. Мама е възрастна, тя се нуждае от подкрепа. Имаш възможност помогни.
Кратка гудка в телефона. Просто затвори.
Седях в кухнята и осъзнах, че не мога повече. Веселина Стефанова се държеше като истинска стопанка, вдигаше сцени за всяко нещо, постоянно искаше пари и нямаше и капка съмнение, че има право да се държи така.
Свекървата си мислеше, че след развода ще я издържам от страх, но не знаеше, че имам съвсем други планове, помислих си, гледайки през прозореца към сивия февруарски двор.
На следващата сутрин, когато тя отиде в поликлиниката, извиках майстор. Бравите се смениха за час.
Вечерта тя се завърна от разходка обичаше да ходи по магазините и да се оплаква на продавачките. Но ключът не се обръщаше в ключалката.
Мария! Мария, отвори! чукаше тя на вратата. Какви са тези шеги?
Излязох на стълбището, спокойно я поглеждах.
Не са шеги, Веселина Стефановна. Събирайте багажа, виках такси.
Какво? Налудна ли си? Къде ме изхвърляш?
Вкъщи. При сина си. Където ви е мястото.
Но не мога! Там живее Деси! Неудобно ми е!
А на мене беше удобно? попитах хладно, гледайки как лицето й се изкривява, подготвено за атака.
Как смееш! пропищя тя. Аз съм възрастна жена! Сърцето ми боли! Нямаш право!
Имам. Това е моят апартамент.
Ще отида
