Тя ѝ подаде бисквитка и тихо прошепна: Теб ти трябва дом, а на мен майка.
Декемврийският вятър къса нощта на парчета, а Марияна, с тънка рокля и изтъркан раничка, трепери на автобусната спирка в София.
На двайсет и четири прилича на поне трийсет. От три дни издържа, както може, а босите ѝ крака вече не различават заледения тротоар под себе си.
Снегът сипе меко и тънко хората се разбързват към топли домове, а тя се прегръща сама, почти невидима между забързаните минувачи.
Изневиделица до нея спира дребно момиченце на около четири години, в пухкаво палтенце, носещо малък хартиен пакет.
Студено ли ти е? пита тя с големи любопитни очи.
Малко, но всичко е наред излъга Марияна, без особена убеденост.
Детето хвърли поглед към босите ѝ крака и после подаде пакетчето.
За теб е. Татко ми купи тези бисквитки, ама според мен на теб ти трябват повече.
Зад нея, малко отдалеч, ги наблюдаваше мълчаливо мъж. Марияна прие пакетчето. Бисквитките още топли, ароматът им разтопи сърцето ѝ и сълзи тръгнаха по бузите.
Благодаря прошепна глухо.
Момиченцето я гледаше сериозно за възрастта си. Теб ти трябва дом, а на мен майка.
Марияна се смути. Как се казваш?
Божана. Моята мама е при звездите. Татко казва, че е ангел. Ти ангел ли си?
Не съм ангел призна Марияна. Само човек, който доста греши.
Божана прокара пръст по бузата ѝ.
Всеки греши. Затова хората имат нужда от обич.
Тогава се приближи и мъжът.
Аз съм Никола. Не ти трябва улицата имаме свободна стая у дома. За една вечер, ако искаш.
Марияна се поколеба, но реши да се довери. Домът им се оказа топъл и гостоприемен, а една нощ се превърна в нещо много повече.
Никола, вдовец от шест месеца, и Божана запълниха празнотата, която Марияна носеше дълго в себе си. Разказа им всичко за изгубената работа, похарчените за медицински разходи левове на болната ѝ майка, и как е останала без покрив над главата.
Никола не изглеждаше изненадан и не я осъди, а ѝ помогна да започне работа в близката библиотека.
С времето Марияна намери отново покой. Божана вече се усмихваше истински и заспиваше само когато Марияна бе до нея.
Една вечер Божана попита: Ще си останеш ли завинаги?
Никола ѝ кимна тихо. Марияна протегна ръце.
Ако ме искате, ще остана тук.
Божана я прегърна силно.
Ти си вече моята мама.
Марияна разбра, че семейството не винаги е въпрос на кръв. Понякога семейството са онези, които ти подават ръка, когато напълно си се изгубил.
Оная студена нощ започна с бисквитка и свърши с истински дом. За пръв път от години Марияна престана да се страхува от бъдещето и се почувства у дома.
