Остана сама
Навън вече притъмнява, а майка ѝ все още я няма. Яница завъртя колелата на количката си, приближи се до масата, взе телефона и избра номера на мама.
Този абонат е извън обхват или телефонът е изключен, прозвуча непознат глас.
Момичето объркано се загледа в телефона, после, спомняйки си, че почти няма пари в него, го изключи.
Майка ѝ беше отишла до магазина, но все още не се беше върнала. Никога досега не е закъснявала толкова майка ѝ винаги е била до нея, тъй като Яница е с увреждания от дете и не може да ходи. Движеше се с инвалидна количка, а освен мама, други роднини нямаше.
Яница вече е на седем години, не се страхува да остава сама, но майка ѝ винаги ѝ казваше къде отива и кога ще се върне. Момичето не можеше да разбере какво се е случило:
Днес тръгна до магазина в края на квартала, там храната е по-евтина. Често с мама ходим там. Макар и да е по-далеч, дори пеш се отива и връща за час погледна към часовника. Вече четири часа е минало. Гладна съм.
Яница насочи количката към кухнята. Сложи вода да се свари, извади кюфте от хладилника. Хапна, напи се с чай.
Мама пак я няма. Не издържа и отново набра номера:
Този абонат е извън обхват или телефонът е изключен, пак изрече женският глас.
Премести се на леглото, прибирайки телефона под възглавницата. Остави лампата да свети без мама е страшно.
Лежа дълго, но все пак заспа.
***
Събуди се, когато слънцето проникна в стаята. Леглото на мама бе оправено.
Мамо! извика Яница към антрето.
Отговори само тишината. Взе телефона, позвъни. Същият безличен метален глас.
Обзе я страх, сълзи се стече по бузите.
***
Константин се прибираше от любимата пекарна. Всяка сутрин купуваше топли банички, а после мама приготвяше закуската им.
Вече беше на тридесет, но все още неженен. Жените не го забелязваха слабо, незабележително момче, болно още от малък. Скъпо лечение беше необходимо, а го възпитаваше само майка му. Последната диагноза изкара, когато вече беше възрастен: нямаше да има деца. С това, че никога няма да се ожени, вече бе свикнал.
В тревата блесна счупен стар телефон. Техниката му беше хоби и професия програмист и блогър. Сам ползваше най-добрите телефони, но професионалното любопитство го накара да се наведе. Телефонът бе смачкан, като че ли кола бе минала през него.
Дали нещо не е станало?, промъкна се мисъл, пъхна счупения уред в джоба си. Вкъщи ще погледна.
***
След закуска извади от счупения телефон симкартата и я сложи в един от своите телефони. Контактите бяха предимно свързани с болници, социални служби и прочее, но първата запаметена беше дъщеря.
Помисли малко и се обади на този номер:
Мамо! чу се радостен детски глас.
Не съм мама, смутено отвърна Константин.
А къде е мама?
Не знам. Намерих един счупен телефон, сложих симкартата и се обадих.
Мамо я няма, отиде в магазина и не се върна… разплака се гласът. След вчерашното си е вкъщи сама…
А баща ти, бабата?
Нямам, само мама имам.
Как се казваш? разбра Константин, че момичето трябва да бъде спасено.
Яница.
Аз съм чичо Косьо. Яница, опитай се да излезеш от апартамента и да кажеш на съседите, че си сама.
Не мога да излизам, не мога да ходя. И в съседното жилище никой не живее.
Как така не можеш да ходиш? изненада се Константин.
Родих се така. Мама казва, че ще събере пари и ще ми направят операция.
Как се придвижваш тогава?
С количка.
Знаеш ли си адреса? Косьо вече действаше.
Да, улица Раковска номер седем, ап. осемнайсет.
Идвам веднага, ще намерим мама.
Изключи телефона.
В стаята влезе майка му Нина Антонова:
Косьо, какво става?
Мамо, намерих един смачкан телефон, прехвърлих сим картата и се обадих. Оказа се, че в апартамент е сама малка момиченце с увреждания. Знам адреса, тръгвам натам.
Ще дойда и аз, каза жената и започна да се приготвя.
Нина Антонова сама бе отгледала често болния си син и прекрасно разбираше какво е да си сам с болно дете. Сега беше пенсионерка, синът ѝ печелеше добре.
Извикаха такси и тръгнаха да помогнат на детето.
***
Позвъниха на домофона.
Кой е? прозвуча тъжният глас на дете.
Яница, аз съм Косьо.
Влезте!
Влязоха. Вратата към желаното жилище беше леко открехната.
В апартамента ги очакваше слабо момиченце в инвалидна количка, гледащо ги с тъжни очи:
Ще намерите ли мама?
Как се казва мама ти? попита Константин.
Елица.
А фамилия?
Димитрова.
Чакай, Косьо! спря го майка му и попита детето. Яница, гладна ли си?
Да. Имаше кюфте, но вчера го изядох.
Така, Косьо, тичай в магазина, в който пазаруваме, и купи обичайното ни.
Разбрах! и изтича.
***
Като се върна, майка му вече беше приготвила нещо на кухнята. Подреди продуктите, сложи масата.
След като хапнаха, Косьо запретна ръкави и започна да търси майката на момичето.
Отвори местния сайт и преглеждаше новините от изминалия ден.
Така, така… На ул. Парк, шофьор на стара Лада блъсна жена. Пострадалата е приета в тежко състояние в болницата.
Извади телефона, започна да звъни. След третото позвъняване му отговориха:
Да, вчера пострадала жена от ул. Парк беше докарана при нас. Тежко състояние, още е в безсъзнание.
Как се казва тя?
Нямаше документи и телефон при себе си. Вие ѝ сте роднина?
Ами… засега не знам…
Елате на адреса…
Ще дойда веднага.
Изключи и се обърна към момичето:
Имаш ли снимка на мама?
Имам, тя задвижи количката до шкафа и извади албум. Онзи ден се снимахме двете.
Колко хубава майка имаш!
Константин извади телефона си и направи снимка, усмихна се на момичето:
Тръгвам да я потърся.
***
Отваря очи. Бял таван. Съзнанието бавно се връща. През ума ѝ пробягва прелетяла кола…
Опитва се да помръдне, но всяко движение я болеше ужасно. Дойде сестрата, тихо попита:
Събудихте ли се?
Очите на Елица се разшириха от уплаха:
Колко време съм тук?
Два дни.
Вкъщи сама ми остана дъщеря…
Елица, спокойно! сестрата сложи ръка на гърдите ѝ. Вчера един млад мъж беше тук. Остави телефон за връзка. Каза, че твоят телефон е бил смачкан от кола.
Мога ли да се обадя…
Разбира се! натисна контакта дъщеря, и поднесе устройството на ухото на болната, и се чу:
Мамо!
Яниче, дете мое, как си!
Добре съм! С мен е баба Нина, а чичо Косьо идва често.
Кой чичо Косьо?
Не се тревожете! каза влязъл лекар. Иначе ще взема телефона! Я да ви прегледам!
Дете, ще ти се обадя пак! извика Елица и закри телефона.
Лекарят я прегледа, даде инструкции на сестрата, която веднага включи система.
Когато лекарят излезе, сестрата прибра телефона в джоба си.
Може ли още минута да говоря с дъщеря си? прошепна Елица.
Докторът забрани да се вълнувате, но все пак набра номера.
Дете…
Аз съм Нина Антонова каза непознат женски глас. Слушайте, моят син намери вашия телефон. По симкартата открихме детето и вас. Аз съм пенсионерка. Докато сте в болница, ще бъда до дъщеря ви. Не се тревожете! Давам телефона на Яница.
Мамо, не плачи, оздравявай! прозвуча гласът на детето.
Слушай баба, дете! прошепна Елица разтреперано.
Моля, спрете сега телефона, подкани сестрата.
***
На следващия ден Елица беше преместена в обща стая, а вечерта по време на свиждане при нея влезе сестрата:
Димитрова, имате посетител.
Елица нямаше време да се изненада. Влезе слабоват неугледен мъж:
Здравей, Елица! Аз съм Косьо усмихна се Дойдох да ти дойда на гости. Не се сърди, че говоря на ти.
Не, не се сърдя…
Той остави голям плик на шкафчето:
Това мама го приготви за теб.
Косьо, дори не знам кой си призна жената.
Случайно намерих смачкания ти телефон. Симкартата беше здрава. Позвъних на дъщеря ти, после намерих болницата ти.
Как е моята Яница?
Сега ще видиш.
Взе телефона, който бе оставил в първото си посещение, набра нещо.
Ето, виж!
На екрана Елица видя дъщеря си.
Мамо! извика тя Боли ли те?
Вече не, миличка. А ти как си?
Баба Нина ми е на гости!
Дълго си говориха по видео. Константин търпеливо чакаше. След разговора, Елица наведе глава:
Станах ваш длъжник.
Хайде стига, Елица! И спокойно говори на ти!
Благодаря, Косьо!
Ще ти покажа как се работи с този телефон.
***
Минаха две седмици.
Виновникът за катастрофата донесе на Елица обезщетение от 200 хиляди лева право в болницата и доведе адвокат.
На следващия ден я изписаха. Косьо дойде и я закара вкъщи.
Мамо! извика дъщеря ѝ радостно.
Изглеждаше, че всеки миг ще скочи от количката си. Елица седна до нея, прегърна я и се разплака от щастие.
После се обърна към възрастната жена:
Нина Антонова, благодаря ви!
Нищо, Елица! Яница ми стана като внучка.
Получих обезщетение за катастрофата извади тя парите. Моля, приемете!
Скрий, Елица! строго каза възрастната жена. Ние с Косьо няма да останем гладни, а на теб ще ти трябват за лечение на Яница. Косьо вече е влязъл във връзка с клиника.
Мамо! извика дъщерята радостно Чичо Косьо каза, че ще отидем в болницата и ще ми направят така, че и краката ми да проходят!
***
Две седмици майката и момичето бяха в клиниката. Сложиха ѝ импланти. След три месеца отново обратно. После още веднъж година по-късно и още веднъж след година. След три операции и рехабилитация обещаха Яница ще проходи.
Засега момичето още се придвижваше с количка, ортезите й пречеха.
Но съдбата като че ли искаше още веднъж да ги изпита. Нина Антонова получи сърдечен пристъп и бе приета по спешност в болница.
Три нощи Елица прекара край леглото й, в тази вече родна болница. Връщаше се вкъщи само да приготви храна и да се наспи малко. През нощта с Яница оставаше Константин.
На четвъртия ден Нина Антонова отвори очи напълно осъзнато. Дълго гледаше жената до себе си и накрая каза кротко:
Мило дете, усещам, че не ми остава много. Омъжи се за моя Косьо. Той е надежден човек. Заедно ще изправите Яница на крака.
Нина Антонова, дали Косьо ще ме вземе…
Ще вземе! усмихна се възрастната жена. Сигурна съм!
***
Възрастна жена държеше за ръка момиче с раница и букет цветя. Ако не беше високият й ръст, човек би помислил, че току-що започва първи клас.
А всъщност тя тръгваше на училище за първи път, но в четвърти клас. Първите три години се обучаваше дистанционно вкъщи, изкара отлични оценки. Сега вървеше към училище на собствените си крака.
Бабо, малко ме е страх.
Как така, Яница? Вече си на десет! Ето ги и мама с тати!
Мило дете, какво ти е така замислено? приближи се Елица.
Страхува се да тръгне на училище поклати глава Нина Антонова.
Дай ръка! Косьо подаде дланта си. Върви!
С теб не ме е страх, тате! усмихна се Яница.
И така, весело приказвайки, те тръгнаха към училището, а мама и баба ги следваха щастливи.
