10 март
Днес пак се прибирах от пазара със зверски тежки торби, целите ми колене бучаха, а мислите ми се въртяха в кръг да ми се обади внучката, че обеща, ама не, зима тая година такава калпава ту сняг до пояс, ту пак киша и кал Гледам в земята, мисля си, и не щеш ли, спънах се и едва не паднах.
Обръщам се между краката ми профуча зверски кльощаво червено куче. Като изтъняла прежда, ребра му броиш, козината на къдели.
Къде се мушиш, проклетнице! изтърваха се думите ми.
То дори не спря, притича като стрела, сякаш на някого много трябва. В устата си държеше нещо като парче хляб.
Сигурно кученца е скрила някъде, промърморих. Пролет иде, женските се разгонват
Насилих се да вървя по-нататък, ама нещо ме човърка. Имаше нещо ненормално в тая картинка.
На другия ден същото. Същата рижава сянка, пак с парче хляб в уста, пак същият маршрут към изоставената къща на ъгъла, дето някога живееше баба Славка. От половин година е умряла, а къщата е тъмна и празна.
Ей, Велика, гледай твоята позната пак! провикна се Марийка от прозореца отсреща. Всеки ден това е Откъде ли намира храна?
Ква храна? спрях се.
Виждам я, носи в устата си нещо по кофите рови сигур, за кученцата храна събира, майчински инстинкт.
Сигурна ли си, че за малките?
Абе, ама за кого? Пролет наближава.
Кимнах, ама нещо не ми дава мира. Нещо не се връзваше.
Рижата пак се шмугна през разкъртения дувар и пропадна в двора на празната къща. Замрях.
Какво пък, ще погледна. Целият вход само за туй говори.
Вмъкнах се през цепнатината след нея оградата жално изскърца, но удържа. Вътре руини: коприва до кръста, счупени прозорци, ръждиви тенекии.
Далече, откъм някогашния обор се чу тих плач.
Тръгнах натам, завих зад полуразрушената барака и застинах.
Рижата стоеше при стара колибка. Пред нея лежеше огромно черно куче, всичката осечена сива козина и вързана за един скъсан стълб с къса, ръждива верига.
Сляпо.
Пелената на очите като мляко, тяло съсухрено, козина сплъстена. Едва поемаше въздух.
Рижавата сложи внимателно хляба при устата ѝ, побутна и зачака.
Черната се размърда, опипа хляба и го заяде с лакомство. Рижата просто следеше, дори не помръдна.
Щом свърши рижата я близна по муцуната, сви се до нея, и остана.
Стоях вцепенена. Очите ми се наляха със сълзи.
Боже тя я храни. Всеки ден. Гладна и пак дава.
Колко време така не знам. Оживях, едва когато рижата ме погледна право в очите, сякаш казваше: Ще стоиш, или ще помогнеш?
Мигни, малко, прошепнах.
Развъртях се и изтичах у дома с хъс, дето не бях имала от години. Коленете ми протестираха, лявото ми бодеше, ама не спрях.
Награбих каквото става за ядене варено пиле, малко ориз със сирене, наденица, грабнах и паничка с вода, и тичам обратно.
Същата гледка: рижата до сляпата.
Ей го, изпъшках, навеждайки се. Яде ли се!
Оставих пилето на рижата, тя гледа само черната.
Ти гладуваш, бедна си, а мислиш за нея, промълвих.
Дръпнах пилето към черната оживи се, намери го, и загриза. Рижата преглъща, но не пипва. Чака.
Докато черната не се насити, едва тогава рижата отхапа малко.
Така е прошепнах си.
Двете дълго пиха от водата. Аз ги гледах и триех очи.
К’во ревеш? чу се отзад гласът на Марийка.
Беше се появила през отвора на оградата, гледаше невярващо.
Ето кого храни рижата, казах тихо. Не бебета.
Марийка замълча, пое тежко въздух.
Кой я изостави тъй?
Славка я държеше. Като умря, кучето забравиха.
Шест месеца вече
От шест месеца сама е тук. Само тая рижава идва. И храни. Всеки ден.
Марийка приседна и погали рижата.
Голямо сърце имаш, мацко.
Към вечерта почти всичките комшии от входа се събраха кой донесе някое сухарче, кой одеяло. Мъжете пробваха да срежат веригата, но беше дебела.
Трябва ъглошлайф, отсече дядо Тошко. Ще донеса утре.
На сутринта дойде с машината. Пак всички комшии се събраха.
Внимавай, Тошко! командваше Марийка. Да не я уплашиш!
Ъглошлайфът избръмча, изскриха искри. Черната кучка потръпна, опита да стане.
Веригата падна.
Свободна си вече, избърса чело дядо Тошко.
Седнах на колене до нея, погалих я кротко по главата.
Хайде, идваш при мен, нали? Ще те нахраня. У нас е топло. И рижавата ще доведа. Двете.
Черната едва-едва помръдна опашка.
Опитах да я вдигна, ама тежка.
Дай аз. Бавно я взе дядо Тошко. Къде?
В трети вход. Апартамент двайсти и първи.
Докато прекосявахме двора, хората се разтваряха, минавахме като свита. Рижата вървеше неотлъчно зад нас, с подвита опашка и ушенца назад.
Недей се страхува, прошепнах ѝ. И ти идваш у нас.
Пред входа ни чакаха станалите навик бабички.
Величке, ти луда ли си, куче ще влачиш вкъщи? рече една.
Ще го влача, рязко отвърнах.
Ама ще смърди, паразити ще донесе!
Ще изкъпя.
И кво ще кажат съседите?
Кво щат да кажат! викам, та сама се стреснах. Половин година тая душа беше вързана тук, сляпа, гладна! Никой! Само тази рижата я забеляза! А ний? Подминавахме!
Гласът ми секна. Преглътнах. Мълчание.
Не знаех, прошепна едната. Славка като почина, кучето никой не потърси.
Да, защото всички все бързаме! избърсах сълзи. Всички подминаваме.
Завъртях се, тръгнах към входа. Дядо Тошко след мен, рижата неотлъчно подир.
Вкъщи разпънах старо одеяло, а дядо Тошко сложи черната внимателно.
Ей тъй въздъхна той. Да помогна още нещо?
Не, благодаря. Ще се оправя.
Щом тръгна, се подпрях на вратата. Рижата се сгуши до черната, гледа ме така благодарно, че сърцето ми се свива.
Айде, въздъхнах. Запознайте се с баба Велика. А ти как се казваш?
Рижата изкимтя тихо.
Да си останеш Рижана. А ти ще си Черна. Така минава.
Донесох паничката с каша и месце, сложих пред Черна. Тя помириса, побоя се, не посмя.
Ела, взех малко, подадох с ръка.
Взе го предпазливо от дланта ми.
Браво, момиче, прошепнах. Яж, спокойно.
Кормех полека, с парченца. Рижана гледаше, после без предупреждение сложи глава на коленете ми. Доверие бе това, благодарност.
Вечерта звънна Марийка.
Как са те?
Добре са, спят и двете.
Ти, що не спиш?
Не мога. Мисля.
За кво?
Замълчах малко.
За туй, че ние, хората, често сме по-лоши от животните. Кучето не остави куче, а ние минавахме и не виждахме. Не искаме дори.
Велика, не страдай така.
Не мога, Марийке! Не мога! Защото ме е срам! Разбираш ли? От тая кучка ме е срам!
Затворих, седнах при двете и тихо си поплаках.
Мина седмица. Черна постепенно се оправяше. Първо само лежа, после почна да става, несигурно, залитайки, но ставеше. Рижана все беше до нея като истински водач.
Това ти е най-добрата водачка, Черна, казвах.
Историите по входа се разнесоха Марийка тропа.
Слуша ли за Велика? Две кучета прибрала!
Едното било сляпо, половин година на синджир.
Другото я хранило! Можеш ли повярва?!
Да, вярвам! Марийка й е свидетелка.
Като излизах да ги разходя, хората гледаха кой се усмихва, кой се чуди.
Браво, Величке, подхвърли дядо Тошко. Хората от тебе да се учат.
Не съм герой, махах с ръка. Герой е рижата. Аз само спрях навреме.
Една вечер почукаха на вратата. Имаше млада жена.
Здравейте, Вие ли сте баба Велика?
Аз. Ти коя си?
Казвам се Снежана. Чух за кучетата Ви. За чудото, което сте направила. Аз съм ветеринар. Може ли да видя Черна? Без пари просто искам да помогна!
Растерях се.
Безплатно?
Да. Само за помощ.
Заповядай.
Снежана дълго преглежда. После рече:
Стара е кучката. Болна. Послепена остава. Но ще живее, ако се грижим.
Как точно?
Ето витамини, това е за ставите, тук мазило за лапите. Ще ви изпиша как да ги давате.
Колко ви дължа?
Нищичко, усмихна се тя. Подарък. ОТ МЕН, от всички, дето ви чуха.
Очите ми се напълниха.
Благодаря
Аз ви благодаря, Снежана погали Рижана.
Остана само тишина. Седнах на дивана, Черна до краката ми, Рижана в скута. И за пръв път от години почувствах, че ме има за някой. И това, дявол да го вземе, си е истинско щастие.
