— Моля те, дъще, смили се над мен, вече три дни не съм хапвала и дори парченце хляб, а пари вече нямам — умоляваше старицата продавачката.

“Моля те, дъще, помилуй ме! Вече три дни не съм хапвала ни зрънце хляб, а парите ми свършиха,” умоляваше старата жена продавачката.
Резкият зимен вятър пронизваше до кости, увивайки старите улички на града, сякаш искаше да напомни за времето, когато тук все още живееха хора с топли сърца и искрени погледи.
Между сивите стени и облезлите табели стоеше възрастна жена, чието лице бе изписано с мрежа от фини бръчки всяка от тях разказваше история за болка, издръжливост и изгубени надежди. В ръцете си държеше износен чанта, пълна с празни стъклени бутилки последните отломки от изминалия й живот. Сълзите й бавно се спускаха по бузите, без да бързат да изсъхнат в студа.
“Моля те, дъще” прошепна с треперещ глас, като лист на вятъра. “Три дни нямам залък хляб. Останаха ми само няколко стотинки дори не стигат за парче.”
Думите й останаха да висят във въздуха, но зад стъклото на сергията продавачката само поклати глава с безразличие. Погледът й бе студен, като издялан от лед.
“И какво от това?” отвърна раздразнено. “Това е хлебарница, не място за бутилки! Не можеш ли да четеш? На табелата пише ясно бутилките се носят в специално място, и там ти дават пари за хляб, за храна, за живот. Какво искаш да направя?”
Старата жена се обърка. Не знаеше, че мястото за бутилки затваря в дванадесет. Дошила бе късно. Късно за тази малка възможност, която можеше да я спаси от глада. Преди дори не би си помислила да събира бутилки. Била е учителка жена с висше образование, с достоинство и гордост, която не бе загубила дори в най-тежките дни. Но сега сега стоеше пред сергията като просякиня, усещайки как горчивият вкус на срама й изпълва душата.
“Ех” промълви продавачката, смекчавайки леко тона. “Трябва да спиш по-малко. Утре, ако донесеш бутилките рано, ела ще ти дам нещо за ядене.”
“Дъще” започна старата жена. “Дай ми поне четвърт хляб ще ти го върна утре. Усещам се замаяна не издържам.”
Но в очите на продавачката нямаше и искра съчувствие.
“Не.” отсече рязко. “Не правя милостиня. Самата аз едва свързвам двата края. Всеки ден идват хора да ми просят, не мога да храня всички. Не ми губи времето, имам опашка.”
Наблизо стоеше мъж с тъмно палто, потънал в мислите си. Изглеждаше откъснат, сякаш бе в друг свят свят на грижи, решения и бъдеще. Продавачката се преобрази мигновено, сякаш пред нея бе излязъл не обикновен клиент, а важен гост.
“Добър ден, господин Божидаров!” извика приветливо. “Донесоха любимия ви хляб с орехи и сушени плодове. И сладките са пресни с кайсия. Черешовите са от вчера, но са много вкусни.”
“Добър ден.” отвърна той разсеяно. “Дай ми хляб с орехи и шест сладки черешови.”
“С кайсия?” попита тя с усмивка.
“Няма значение.” прошепна той. “С кайсия, ако искаш.”
Извади дебел портфейл, извади голяма банкнота и я подаде без да каже нищо. В този момент погледът му случайно се плъзна настрани и спря. Видя старата жена, която стоеше в сянката на сергията. Лицето й му беше познато. Много познато. Но паметта му отказваше да върне спомените. Само един детайл блесна в съзнанието му голяма брошка с форма на старинна

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

nineteen − 1 =

— Моля те, дъще, смили се над мен, вече три дни не съм хапвала и дори парченце хляб, а пари вече нямам — умоляваше старицата продавачката.
Съдба да се родиш Наталия беше невероятно ядосана. Не си спомняше кога последно бе изпитвала такава ярост. Всичко вече беше ясно – беше бременна. Само че случката не можеше да дойде в по-неподходящ момент. Беше 1993 година – трудни и смутни времена, когато хората, които все още имаха работа, се смятаха за късметлии. Тъкмо наскоро Наталия бе намерила постоянна работа, за която даже получаваше прилична (за времето) заплата. Животът ѝ най-сетне започваше да се подрежда – и точно тогава съдбата удари. Кой щеше да я иска на работа след пореден майчински? Едно дете има – достатъчно. Наталия и съпругът ѝ Николай отглеждаха седемгодишния си син Владко, който тази година тръгна в първи клас. Още преди деветдесетте, когато в държавата имаше някаква стабилност, искаха да имат още едно дете, но тогава не стана. А сега вече не беше на време. Разговорът на вечеря беше дълъг и тежък. И все пак заедно с Николай взеха решението Наталия да направи аборт. Семейството живееше в голямо българско село, а поликлиниката беше на няколко минутки пеша от дома им. По онези години нямаше “дни за размисъл”, никой не увещаваше бременните жени да мислят дълго и да вземат обмислено решение, така че Наталия се записа за процедурата без големи усилия. На прегледа я попитаха просто и ясно дали иска да остави бременността, или не. “Екзекуцията” трябваше да извърши единствената в селото гинеколожка – смятана за опитен специалист. В ранна лятна утрин Наталия тръгна към болницата, разположена една идея по-далеч от поликлиниката. Дните бяха горещи, още сутринта слънцето печеше безмилостно, въздухът се напичаше над тридесет градуса. Минутите до болницата бяха около двадесет – нищо за Наталия, която беше свикнала да ходи пеша. Но днес ѝ се струваше невъзможно тежко – краката ѝ натежаха, главата ѝ се завъртя, а клепачите сякаш се затваряха сами. Осъзна, че няма да стигне до болницата, и се върна. Добре, че не беше стигнала далеч. Прекара този ден заспала, все едно не беше спала минимум два дни… На следващата сутрин, когато все пак стигна до болницата, разбра, че лекарят, който трябваше да ѝ направи аборта – Анна Петровна, се беше разболяла и нямаше да дойде поне две седмици. *** – Две седмици, мамо, разбираш ли?! – изкрещя Наталия по телефона – за мен две седмици са катастрофа! Ще започне да се движи детето! Свекърва ѝ кротко слушаше и въздъхваше: – Може би такава ти е съдбата, дете… – Каква съдба, мамо? Какво ще правим ние с Кольо, как ще живеем, ще гледаме Владко, ще учим… Кой ще ме вземе на работа след още едно майчинство? – Наташе, ще помагаме с дядото, ще гледаме детенцето… – Не, мамо! – пресече я решително Наталия. Свекървата въздъхна. Вярваща жена, тази идея никак не ѝ харесваше, но не посмя да спори. Това си беше тяхното семейство. *** Наталия отчаяно търсеше решение на “проблема”. В областната болница имаше огромна опашка, а за прием постъпваха чак след три седмици. *** – Наташе, имам една позната в града, поговорих с нея и е готова да помогне! – весело звънна Оля, стара приятелка. – Колко струва? – попита без излишни любезности Наталия. – Не много, уговорих се. Но трябва да дойдеш утре сутрин до десет. Казва се д-р Елена Валентинова Гришева, запомни! На сутринта Наталия вече пътуваше с автобуса. В зеления градец беше тихо – мъглата леко се стелеше по улиците, но днес времето беше скапано, валеше и духаше вятър. Наталия се уви още по-здраво във ветровката си и побърза към болницата. Сградата приличаше на кадър от стар български филм на ужасите – олющени стени, вятърът хлопаше прозорците, в гардеробната нямаше никого. Всичко беше зловещо тихо. Първата отворена врата – “Приемно отделение”, без етикет, но Наталия се досети. Зад бюрото стоеше разпиляна възрастна жена, небрежно вперила поглед в празен лист. – Добър ден, как да стигна до д-р Елена Валентинова Гришева? – Нямаме такава! – изскърца гласът ѝ, още по-зловещ от входната врата. Не отмести поглед, ръцете ѝ безжизнени, вперени в празното. – Как така, няма? Днес ли не е, или по принцип? – Няма такава! Ясно ли е?! – и вдигна глава; очите зелени и замъглени, а когато се усмихна, сякаш със зъби от въглен, Наталия се шмугна навън, без да си спомни какво я е довело. Бяга чак до спирката и въздъхна едва в автобуса, пълен с обикновени хора… *** – Е, защо не дойде? – засегната попита Оля по телефона – Аз нарочно се уредих за теб, а теб те нямаше… Докторката те чака до обяд! – Знаеш ли, може би ще почакам нашата Анна Петровна… – измънка Наталия и затвори. Дъждът, до момента ситен, заплющя по прозорците, а Наталия се замисли. До сега толкова упорито беше вървяла към целта си, но някаква невидима ръка я дърпаше все по-далече от нея. Погледна през прозореца – дворът беше пуст, но от ъгъла изскочиха млада жена и момче на около седем, което буташе количка с малко момиченце. Мама ги пазеше с чадъра, но момиченцето се подаваше, протягаше ръчички към капките и се смееше. И Владко се смееше на сестричката си. За миг ѝ се сви сърцето. След някоя година и тя можеше да върви така под дъжда… *** – Вече е късно, Наталия, сроковете са изтекли – усмихна се Анна Петровна с големите си черни очи. Наталия я наричаше “сърничето”. – Това ли е повод за радост? – пошегува се Наталия, макар отвътре да се чувстваше успокоена. – Не знам, но със сигурност не е повод да страдаш – вдигна рамене Анна Петровна. Успокоена, Наталия тръгна у дома и с увереност съобщи на мъжа си, че ще има дете. Същата нощ сънува необикновен сън – вървеше из парк, потънал в зеленина и красота, а напред стоеше момиче на около 15 години, русо, високо, стройно, в къса рокля на цветя, със закачливи трапчинки по бузите и пръски от лунички по малкия си нос. Очите – бистро-зелени, същите като на Кольо. Наталия искаше да я прегърне, но момичето ѝ махна, изпрати ѝ въздушна целувка и извика: – Кръсти ме Лилия! И се затича по пътеката… *** Минаха шестнадесет години. Наталия често гледаше дъщеря си Лилия – висока, светла, със закачливите трапчинки и лунички – и често си спомняше, че някой тогава не ѝ позволи да се откаже от тази бременност. Дори го разказа на дъщеря си, очаквайки обида. Лилия само се усмихна и прегърна майка си… От този ден Наталия вярваше – децата наистина избират родителите си. Понякога даже им дават знаци, още преди да се родят.