— Моля те, дъще, смили се над мен, вече три дни не съм хапвала и дори парченце хляб, а пари вече нямам — умоляваше старицата продавачката.

“Моля те, дъще, помилуй ме! Вече три дни не съм хапвала ни зрънце хляб, а парите ми свършиха,” умоляваше старата жена продавачката.
Резкият зимен вятър пронизваше до кости, увивайки старите улички на града, сякаш искаше да напомни за времето, когато тук все още живееха хора с топли сърца и искрени погледи.
Между сивите стени и облезлите табели стоеше възрастна жена, чието лице бе изписано с мрежа от фини бръчки всяка от тях разказваше история за болка, издръжливост и изгубени надежди. В ръцете си държеше износен чанта, пълна с празни стъклени бутилки последните отломки от изминалия й живот. Сълзите й бавно се спускаха по бузите, без да бързат да изсъхнат в студа.
“Моля те, дъще” прошепна с треперещ глас, като лист на вятъра. “Три дни нямам залък хляб. Останаха ми само няколко стотинки дори не стигат за парче.”
Думите й останаха да висят във въздуха, но зад стъклото на сергията продавачката само поклати глава с безразличие. Погледът й бе студен, като издялан от лед.
“И какво от това?” отвърна раздразнено. “Това е хлебарница, не място за бутилки! Не можеш ли да четеш? На табелата пише ясно бутилките се носят в специално място, и там ти дават пари за хляб, за храна, за живот. Какво искаш да направя?”
Старата жена се обърка. Не знаеше, че мястото за бутилки затваря в дванадесет. Дошила бе късно. Късно за тази малка възможност, която можеше да я спаси от глада. Преди дори не би си помислила да събира бутилки. Била е учителка жена с висше образование, с достоинство и гордост, която не бе загубила дори в най-тежките дни. Но сега сега стоеше пред сергията като просякиня, усещайки как горчивият вкус на срама й изпълва душата.
“Ех” промълви продавачката, смекчавайки леко тона. “Трябва да спиш по-малко. Утре, ако донесеш бутилките рано, ела ще ти дам нещо за ядене.”
“Дъще” започна старата жена. “Дай ми поне четвърт хляб ще ти го върна утре. Усещам се замаяна не издържам.”
Но в очите на продавачката нямаше и искра съчувствие.
“Не.” отсече рязко. “Не правя милостиня. Самата аз едва свързвам двата края. Всеки ден идват хора да ми просят, не мога да храня всички. Не ми губи времето, имам опашка.”
Наблизо стоеше мъж с тъмно палто, потънал в мислите си. Изглеждаше откъснат, сякаш бе в друг свят свят на грижи, решения и бъдеще. Продавачката се преобрази мигновено, сякаш пред нея бе излязъл не обикновен клиент, а важен гост.
“Добър ден, господин Божидаров!” извика приветливо. “Донесоха любимия ви хляб с орехи и сушени плодове. И сладките са пресни с кайсия. Черешовите са от вчера, но са много вкусни.”
“Добър ден.” отвърна той разсеяно. “Дай ми хляб с орехи и шест сладки черешови.”
“С кайсия?” попита тя с усмивка.
“Няма значение.” прошепна той. “С кайсия, ако искаш.”
Извади дебел портфейл, извади голяма банкнота и я подаде без да каже нищо. В този момент погледът му случайно се плъзна настрани и спря. Видя старата жена, която стоеше в сянката на сергията. Лицето й му беше познато. Много познато. Но паметта му отказваше да върне спомените. Само един детайл блесна в съзнанието му голяма брошка с форма на старинна