За едно село в Родопите това беше невиждана вест: братът на Цветослава ѝ стана съпруг. Хората по двора ги поздравяваха бавно, сякаш гласовете им бяха приглушени от тежък вятър. Те обединиха къщите си, заградиха ги с клонки рози и стари дъсчици, а после копаха градината заедно, доят кози и метат прахта от миналото с кремъчни метли. Ала всичко се промени, когато Цветослава пристъпи прага на черквата стъклата просветнаха, сенките потрепераха, и животът ѝ се оплете в нови плетеници. На някои съдбата изрисува меки, щастливи пътеки в синьо и златно, на други – разкривени и каменисти, или пък изобщо няма пътека, има вятър.
Майка си Цветослава не помнеше тя бе отлетяла по дирите на рая при раждането ѝ, а баща ѝ Димитър бе останал сам край зелената врата с малко момиченце. Род нямаше около тях, а селските баби шепнеха, че е най-добре детето да се даде в дом за сираци. Димитър бе корав мъж не искаше и да чуе. Цветослава бе целият му живот, последното му късче слънце.
Вечер им навестяваше Гина съседката вдовица с тринадесетгодишния син Атанас. Донесе чорба, изкъпе малката Цвети, нахрани я с пръсти, погали я по главата, когато плачеше в тъмното. А в една синя утрин Цветослава я погледна с огромните си сини очи и промълви първата си дума: Мамо.
Гина потръпна, по гърба ѝ преминаха мравки от миналото, а от очите на Димитър се търкулнаха тежки сълзи. Чу ли, Гино? Дъщеря ми те нарече майка. Бъди ѝ майка. Думите подвиснаха във въздуха, но Гина само поруменя После, Димитре, дай вечеря да хапнем
Тя бе с десет години по-стара от него, а това тегнеше над сърцето и. Освен това не знаеше как Атанас ще приеме новината. Но момчето се позачуди, почуства и рече по възрастному: То ние отдавна сме семейство, мамо, нали?
И обединиха дворовете си скелети на стари дървета, тикви сред трънаци, светлини на фенери с мухи вътре. Поривали се с домакинска работа, окопаваха градината и отглеждаха децата с любов. Очите на Гина светеха като Божигробски свещи, не можеше да се забележи, че е по-голяма. Но щастието бе като утринна мъгла, бързо премина.
Един ден Димитър поеше стария магарешки кон, разресваше гъстата му грива, когато изведнъж копито блъсна ребрата му. Болката прониза небето, писъкът разцепи слънцето. Гина изскочи боса, видя как Димитър се огъва и се хвана за главата. Викна бърза помощ, но в кърпената болница лекуваха три нощи, накрая ръцете на лекарите останаха празни.
Нямаше още четиридесет, когато Гина пое отново вдовишката си кърпа. Атанас влезе в строителен техникум имаше столова, общежитие, а вкъщи на ръцете ѝ беше мъничката Цветослава.
От стипендията си Атанас купуваше по дребна играчка на Цветослава. Щом видеше между плетените сенки момчето да се връща, Цвети вече тичайше през дворчето. Веднъж той ѝ донесе кукла, и на коленете му тя прошепна: Благодаря ти, тате. Гина замръзна. Не обръщай внимание утеши го тя. Цвети скоро гледаше снимки на баща си и все разпитваше. Казах ѝ, че е отпътувал надалече. Нищо, ще го забрави
Цветослава си остана с Тате за Атанас села претръпна, забрави.
Когато Атанас завърши училище, служи в Казанлъшките поделения, върна се още по-силен, мълчалив, все майстореше нещо портали, кошери, бъчви. За Цветослава мисля. Даже скоро ще се задомява, ще дойдат сватовете, шегуваше се.
Една есен Гина прекопаваше картофите, а после сякаш земята я погълна прилоша ѝ, всичко се завъртя, на сутринта не можеше да стане от кревата. Поведе я Атанас в Смолянската болница, а диагнозата бе като срязана ябълка мозъчен тумор. Ако беше моята майка, бих я върнал у дома да се гасне край иконата, рече докторът.
Гина линее пред очите на всички. Цветослава будува пред леглото ѝ, скрива червените си клепачи и не знае как ще диша без майка си, толкова добра и топла.
Преди смъртта Гина помоли Цветослава да ги остави насаме с Атанас. Сине, никога не изоставяй Цвети. Чужди сте, нали виждаш? С никоя друга няма да ти е така с нея ще ти е дом, прошепна тя. След погребението думите на Гина хвръкнаха в съзнанието на Атанас не разбираше. Ала майка му бе искала той да се ожени за Цветослава. Как така? Ту брат, ту баща, а сега мъж? Не, мамо, това не ще мога
Атанас се премести в своята стайчка мебели местеше, портрети прибираше в гардероба. Цветослава не разбираше защо той се отдръпна тя търсеше неговия глас, смеха му, но вечер, като се върнеше, тишината бе като плътен мъх по прага.
Един ден директорът на ТКЗС-то, където тя работеше счетоводителка, ѝ даде премия петдесет лева и купона за торта. Цветослава купи шампанско, взе торта и отиде при Атанас. Спря се на прага така красива, светла, че въздухът изстина. Нека празнуваме първата ми премия, Атанасе? рече; бузите ѝ засветиха, а сърцето удари пеперуди.
Атанас застина като камък. Гледаше я мълчаливо, а горещината на чувствата кипеше. Беше ясно влюбен е. А майка му го бе видяла
Мълчанието бе лепкаво като роса. Цветослава прошепна: Може би е грях, хората ще ни съдят, ала те обичам, Атанасе. Само ти си ми нужен.
В неделя отиде на изповед. Попът я изслуша внимателно, кимна нямат кръвна връзка, може да се венчаят, така Бог е предвидил.
Тъй Атанас, когото наричаше и брат, и татко, стана съпруг на Цветослава. Тридесет години изминаха оттогава. Отгледаха двама сина, радват се на четири внучки. Хората приказваха различни неща, но двамата знаят щом любов има в сърцето, трябва търпение и кураж срещу злобните погледи. Само така чувствата не залиняват с годините.
И сега Атанас и Цветослава са убедени: майчиното сърце никога не греши, когато благославя детето си да тръгне по светъл път.
