Червената панделка
Отдавна беше това, а сякаш бе вчера. Стела стоеше до печката в старата кухня и гледаше как пара се вдига над тенджерата с ориз. Не онзи светъл, едър ориз, който се продава на пазара в центъра, а обикновения в прозрачни опаковки от по два лева, ситен, понякога с лек горчив вкус. Разбърка с дървената лъжица, захлупи с капака и се облегна на хладилника. Добрият Мраз избръмча своеобразно доволно сякаш съгласуваше с нея домакинските грижи.
Зад прозореца се протягаше ул. Строители с дългите си блокове, старите липи, които всяка пролет забиваха пух във вентилационните отвори. На ъгъла малък магазин за цветя. Дванадесет години живя там Стела и тази улица отдавна бе станала част от нея както мазолът на петата, така и познанието, че третото стъпало на стълбите скърца.
Любен влезе в кухнята, без да хлопа, както правеше винаги. Той си имаше свой начин да се появява. Висок беше, раменете му широки, нова светлосива риза – Стела я виждаше за първи път. После, само след секунда-две, осъзна, че я вижда за първи път, а по-напред долови миризма лека, цветна, с нещо сладникаво, непознато за нея; не беше нейният парфюм, не беше и мъжкия афтършейв, нито пък полъхът на кожения салон в неговата кола.
Какво, моя спартанке? погледна той в тенджерата и се намуси дружелюбно. Пак ли само на ориз и хляб?
Ориз, с лук отвърна Стела.
А, с лук, вече е лукс. Потупа я по рамото. Още малко търпи. Няма да си тръгнат Боровинките, ще видиш…
Стела кимна. Беше се научила да кима така, че да изглежда като съгласие, а всъщност беше умора. От три дни й се виеше свят леко, сякаш някой едва-едва накланя стаята. Знаеше, че е от недояждане. Знаеше и мълчеше.
А теб нахраниха ли те днес? попита тя.
Обеденото меню в службата. Ставаше.
Той сипа вода чешмяна в стара керамична чаша, изпи я прав, сложи в мивката и излезе в стаята. Стела още гледаше чашата. Изключи котлона и започна да разпределя ориза по дълбоките чинии.
За три години спестяване свикна с някои неща. Например, че вместо извара купува евтин кефир, че якето, което носи пети сезон, сама си го заши на левия ръкав, че във фризьорския вече забравиха за нея стрижеше се сама пред малкото огледало в банята. Понякога даже не изглеждаше зле. Понякога не толкова.
Преди три години Любен й показа снимки: малка къщичка в Боровинките, на един час с влак от София. Кирпичен, с таванско, с ябълки в двора, стар кладенец, който отдавна си беше само за украса. Зелени капаци. Дървена веранда, пейка под люляк.
Ето, виж беше й дал тогава лаптопа си. Стела гледаше. Тогава усети нещо топло в гърдите, не радост, а по-скоро възможност. Животът й бе минал в панелки, в чужди стени и въздух, но тук имаше ябълки.
Около три години спестяване ще ни трябва, калкулира Любен. Ако всеки месец отделяме тази сума, а ти си намалиш разходите
Колко струва?
Каза й. Мълчание.
Много е
Къща е, Стела. Нашата къща. Двор, въздух, тишина. Мислиш ли, че е евтино?
Съгласи се не веднага, но го направи. Откриха обща сметка. Стела превеждаше половината си пенсия и дребното от счетоводните й допълнителни задачи в една малка фирма. Любен твърдеше, че от своята заплата дава три пъти повече.
Стела му вярваше.
Умееше да вярва на хората, не от глупост, а защото така бе устроила живота си по-леко е, когато вярваш. Когато спреш трябва постоянно да проверяваш, и това изморява.
Първата зима мина почти лесно. Ядеше по-просто, обличаше се скромно, но приличаше на игра. Като в детството, когато вместо за сладолед съчиняваш нещо свое специално. Вареше супи от евтини продукти, четеше рецепти за икономична кухня, радваше се на промоции. Почти като на шега.
На втората година стана по-трудно. Тялото започна да се обажда. Слабост, постоянна сънливост Понякога в автобуса забравяше накъде пътува просто гледаше през прозореца. На лекар не отиде нямаше с какво да плати. В държавната поликлиника нямаше сили да чака.
Трябва анализи, каза веднъж на Любен.
При частен лекар?
Там поне няма да чакам.
Стела, сега всяка стотинка е важна. Може и в кварталната да опиташ?
Записа се, изчака ред, получи направление. Кръвните анализи бяха на долна граница, не критично, но не и повод за радост. Лекарката повече червено месо, храни с желязо, витамини.
Стела купи най-евтините от аптеката. За повече червено месо нямаше бюджет.
На третата година спря да се мери. Огледалото в банята бе достатъчно. Лицето се изостри, пожълтя под очите, косата стана посивяла. В магазин за употребявани дрехи на Ген. Пенев намери добро тъмносиньо палто и започна да го носи. Продавачката възрастна жена с изрусени коси каза:
Добричко палто. Много ще изкара още.
Знам, отвърна й Стела.
Всички тук знаем усмивката бе безрадостна, но разбираща.
Стела взе палтото. На витрината се огледа, застина за миг, продължи.
Любен продължаваше да я окуражава. Той умееше да създаде усещане, че все още мъничко трябва да се изтърпи, и после ще дойде нещо хубаво. Казваше го толкова често, че думите му станаха фонов шум. Чуваш ги, но не ги слушаш.
Браво, спартанке, уважа те! хвалеше я, щом изяждаше обикновена вечеря.
Стела се усмихваше. Истински, но не радостно. Просто тялото знаеше как.
Понякога звънеше на дъщеря си. Елена живееше във Варна със семейството си звънеше рядко. Беше заета. Стела не се оплакваше. Не й идваше.
Как си, мамо?
Добре. Събираме за къщата.
Още ли събирате?
Почти сме готови. Скоро.
Радвам се.
Разговорът преминаваше към децата, времето, простите неща. Стела закачаше, отиваше в кухнята.
Оная есен, третата на техните икономии, миризмите се изостриха. Стела после мислеше, че когато тялото дълго не получава достатъчно, усетът се обостря както у звяр с малко храна. Започна да разглежда там, където не беше.
Ароматът на парфюм от ризата на Любен усети първо в началото на октомври тогава, на кухнята, докато бъркаше ориза. Пренебрегна го. Или реши, че е останал от автобуса.
Втори път ноември. Любен се прибра късно, ведър, с румени бузи, обясни, че е било дълго съвещание. Докато му помагаше да съблече якето, от него пак се носеше онзи аромат: цветен, сладък, топъл, въображаем Шантал. Стела не знаеше марката, само усещаше, че е женски и скъп, и неин никога не е бил.
Изморен ли си? попита.
Много. Три часа заседание зевна, протегна се, отиде към банята.
Стела окачи якето. Постоя малко пред закачалката. После в кухнята да претопли вечерята.
Тя беше от онези жени, които умеят да не мислят за неща, за които не искат да мислят. С особено дарба да откланя ума, като вода в друг канал. Не бе страхливост, а боязън от нуждата да предприеме нещо, ако му отдаде мисъл.
Общата им сметка се попълваше всеки месец. Любен показваше движения по нея, а Стела чувстваше нещо, приличащо на надежда. Сумите растяха. Бавно, но растяха.
Е, видя ли? посочваше той екрана на телефона. Вече толкова. Пролетта можем да започнем първите преговори.
Какви първи?
За Боровинките. Вече може да говорим с хазаите, да се договорим. Има нюанси.
Стела кимваше. Не знаеше какви точно нюанси това беше неговата част. Той се занимаваше с документите и договарянето, тя с икономиите. Така бяха се разбрали.
Декември той се прибираше все по-късно корпоративни събирания, обясняваше. Всички празнуват, а човек ако не иде, няма да е част от екипа. Стела разбираше. Тя винаги разбираше.
Но една от онези нощи, към един, се прибра от уж корпоратив, но не изглеждаше като човек, пил с колеги. Приказно спокоен, свеж. Очите ясни, движенията плавни, гласът на място. Бузите розовеещи, но не от вино а като от чист въздух. Или просто така.
Повесели ли се? попита тихо, докато се събуваше.
Такъв е животът още малко после в Боровинките ще е тишина.
Целуна я по слепоочието и изчезна в спалнята. Стела дълго стоя в кухнята. Хладилникът бръмчеше. Навън валеше сняг.
Януари. Случайно, както всички важни неща Стела намери касова бележка, докато почистваше тъмносиния му сако онзи, новият, за Нова година. В левия джоб ресто. Извади го, разгъна.
Ресторант Черноморци на Ботев. Дата 28 декември. Сума
Гледаше числата дълго. Два пъти да провери. Спусна ръка, погледна през прозореца. Пред блока вървеше жена с куче. Животното теглеше повод, жената не бързаше.
Сумата по бележката колкото целия им месечен бюджет за храна. Всичко. Ориз, евтини макарони, евтино олио, по лъжица чай. Стела върна бележката в джоба. Закачи сакото в гардероба. Върна се в кухнята.
Хладилникът пак бръмчеше.
Тя сипа вода, изпи я, остави чашата. После пак. Остави я тихо.
Любен тогава беше на работа служебният му ден започваше в девет. Тя работеше от вкъщи, с документи, което беше по-удобно. Днес нямаше задачи и беше сама.
Замисли се кой ходи в Черноморци на Ботев в декемврийска нощ. Тя не беше стъпвала там. Знаеше само от реклами на спирките светъл салон, бели покривки. Скъп ресторант.
Двадесет и осми Любен каза, че ще е при колега среща около Абитуриентския. Върна се в десет вечерта, не ухаеше на вино, а пак съвсем леко, на цветя.
Стела не си позволи прибързани мисли. Тя умееше да държи мисълта далеч. Може да е бил сам. Може служебна вечеря. Може
Вечерта, когато той се прибра, го погледна по друг начин. Не враждебно или с подозрение, просто погледна.
Как мина денят? попита, докато той разхлабваше връзките.
Добре. На работа пообядвах.
Супата стоплила съм ти.
Айде да хапнем.
Седнаха. Той ядеше, човъркаше телефона. Стела го наблюдаваше. Беше спокоен. Или добре го играеше.
Любене
Ъ?
В Черноморци на Ботев скъпо ли е?
Вдигна поглед. За миг.
Откъде да знам? Не съм бил.
А. Просто реклама видях.
Погледът му се върна в телефона.
Февруари беше студен и тих. Стела ходеше в онова тъмносиньо палто, топлеше ръце на чашата, мръзнеше в автобуса. Световъртежът се усили. Посети пак поликлиниката лекарката каза същото: Долната граница, питайте се по-добре, витамини.
Витамини пия.
Кои?
Евтините.
Лекарката замълча.
Може и тях ако няма друг избор.
Няма.
Вече не настояваше.
През февруари Любен купи нови неща: колан, обувки, други от предишните. Тъмнокафяви боти с детайл. Красиви, скъпи.
Нови?
Намалени бяха. Старите се разпаднаха.
А, намалени повтори Стела.
Март. В началото, докато четеше книга, на телефона на Любен се показа съобщение. Той бе в банята. Стела успя да отчете:
АвтоГрад: Кърравото ви Сити е готово. Червената панделка, по вашата заявка, е поставена. Очакваме ви!
Круз-Сити голям джип, бе го виждала само по пътищата. Скъп, съвсем не за тях.
Червената панделка разбра малко по-късно, в леглото. Когато купуваш кола за подарък украсяват с червена лента. Точно така като на рекламите. Подарете на любимата…
Стела лежеше будна, мислеше за ориза с лук.
За витамините по пет лева.
За палтото от втора ръка.
За последното подстригване при фризьор два ноември назад.
За общата им сметка.
После спря да мисли. Само слушаше как диша Любен.
На другия ден се обади в банката. Провериха баланса. Сумата два пъти по-малко от очакваното по графика им.
Два пъти по-малко. Две години пестене, на половина.
Седеше до масата мушамата на цветя беше с едно старо петно от кафе. Чистеше го с гъба вече месеци, не се махаше. Просто петно.
Стело! викна Любен от стаята. Чай ще сложиш ли?
Отивам.
Болката в краката бе по-силна от всякога.
Започна да следи неволно. Не й харесваше думата но когато в четвъртък той каза, че ще се види с колеги, тя излезе след половин час. Само да се поразходи
Колата на Любен не беше пред офиса, нито пред ресторанта, където се правят делови срещи. Беше пред голямия мол на Цариградско шосе. Стела го видя, докато минаваше. Зачака. Влезе.
На втория етаж пред бижутерийния щанд стоеше с една жена около 35-40, светлокоса, прическа кок, бежово палто. Държаха се близко, познато.
Стела не ги приближи. Застана тихо до колона, правеше се, че пише нещо на телефона.
Любен каза нещо, жената се засмя. Продавачът извади кадифена кутийка верижка или гривна, не видя. Любен плати с карта.
Жената прибра пакета, закопча си палтото, тръгнаха заедно.
Стела остана зад колоната.
Наоколо хора, глъч, детски гласове, мирис на храна.
Постоя малко. После излезе.
Навън седна на пейка. Март, земята кална, но дъските сухи. Гледаше улицата. Коли, минувачи, локва.
Не плака. В нея имаше нещо твърдо и тихо, като влажна земя под сняг. Не празно, не болно а сдържано и мирно.
Стана и се прибра.
Следващите дни беше обичайната себе си. Готвеше супи, работеше от дома, гледаше сериали. Любен бе същия весел, хвали, понякога разсеян. Говореше за Боровинките, казваше, че напролет ще ходят да разгледат къщата.
Може би ще договорим разсрочка. Няма да е нужно да спестяваме толкова наведнъж каза веднъж вечерта.
Разсрочка…
По-удобно. Плащаш част, после пак Колко имаме примерно сега?
С последните преводи непременно е добре. Трябва да видя.
Погледни.
После.
Стела стана и отиде в кухнята.
Вечерта звънна на Елена.
Мамо, нещо не ти е наред гласът
Просто съм уморена.
Все си пестите?
Така е.
Наистина ли ви трябва тая къща? Купете си един двустаен в квартала. Защо ви е Боровинките?
Любен държи.
А ти?
Стела замълча.
И аз…, промълви. Ябълките… люлякът…
Ех, мамо… отпусна се дъщеря й.
Всичко е наред. А вие как сте?
След разговора Стела още мислеше за ябълките. Дали са били истински. Дали там наистина има люляци. Или са просто картинка от някой чужд сайт, която Любен показа, защото знаеше какво значи за нея…
Три дни по-късно тя се обади в АвтоГрад:
Интересувам се от новия Круз-Сити
Отличен автомобил. Преди дни освободихме червен, с подаръчна панделка. Господин подарък на дама. Толкова мило!
Подарък каза тя.
С голяма панделка. По всички правила.
Ясно. Благодаря.
Затвори телефона. Сложи чайника.
Вътре беше същото твърдо и тихо.
По-късно сама отвори движението на общата сметка. Не се обади видя през компютъра. И двамата правеха така, от самото начало бе уговорката.
Гледаше: нейните транзакции точни, навреме, като часовник. Неговите по-рядко, понякога наполовина.
Извеждане на пари повече, отколкото можеше да се обяснят.
Стела взе тетрадката си тази, в която три години водеше семейните разходи до стотинка. Нов лист; започна да изрежда.
Изчислява дълго. Хладилникът бръмчеше. Навън се стъмни.
Картината излезе цяла не изведнъж, а по парченца.
Три години пестеше, всеки месец. Ядеше евтино, носеше дрехи втора ръка, не отиваше на доктор, когато й трябваше, сама се подстригваше. Три години се опитваше да се вмести в техния бюджет.
А парите изчезваха. Постепенно. И там, на витрината, стоеше жената с бежовото палто, а Любен плащаше с карта, все едно прави това всеки четвъртък.
И имаше червена панделка в АвтоГрад.
И касова бележка от Черноморци на Ботев.
И риза, която мирише на Шантал.
Стела затвори лаптопа и отиде в дневната. Любен гледаше новините.
Гладен ли си?
Не, мерси, късно е.
Добре.
Легна си. Гледаше в тавана. Любен дойде по-късно, полегна до нея, заспа.
Стела будува. Мислеше не за него, а за себе си. Кога за последно мисли за себе си като човек, който заслужава нещо обикновено хубаво не лекарства и топло яке, а просто нещо по желание.
Добро кафе. Толкова обичаше истинско, смляно, силно кафе Години го заместваше с разтворимо в пакетчета по 50 стотинки в името на спестяването.
Синьо сирене. Последно го купи преди пет години, още преди началото на икономията. Харесваше го с хляб и грозде, вечер, ей-така, за малък празник.
Стриди беше яла само веднъж, на морето, млада, цялото връщане към София мислеше колко е необикновено.
Обърна се.
Решението не дойде тази нощ. То се втасваше бавно, като питка на тих огън. Но на сутринта, когато стана, го имаше ясно и просто.
Следващите дни живя като обикновено. Готвеше, работеше, разговаряше с Любен. Той не разбра. Или не искаше да разбере вече беше все едно.
Един четвъртък си сложи старото сиво палто, което пазеше преди синьото от втора ръка, пое след него.
Той се срещна със светлокосата жена пред кафене на Съветска. Тръгнаха заедно към парка. Стела вървеше на разстояние, краката й стъпваха без страх.
В парка имаше малко хора, тя се скри зад дърветата. Видя как Любен подаде нещо в подаръчна кутия, жената го отвори, целуна го по бузата. После застанаха близо, прегърнаха се и целунаха.
Стела гледаше.
Обърна очи към ръцете си в тънки ръкавици, вече захабени, пръстите зачервени.
Постоя още миг. После се прибра.
В автобуса зяпаше през прозореца. Градът сив, влажен, локви, голи дървета Фенерите един по един припламваха.
Вкъщи веднага извади голямата чанта почти неизползвана. Започна да подрежда дрехи. Само свои. Само нужното.
Работи прецизно. Бельо, топли пуловери, документи и портмоне с отделни спестявания не на общата банкова карта, а свои, по пет лева на месец
Телефон, зарядно, недочетена книга.
Синьото палто окачи на закачалката; вместо него взе старо бордо сако последно носено три зими назад. Малко тясно, но стоеше различно.
Взе лист, химикалка.
Написа: Благодаря за бележката от Черноморци и за червената панделка. Дано ти е било вкусно.
Млъкна нищо повече. Сгъна го, написа Любен, остави на масата, до петното от кафе.
Взе багажа.
Погледна към Мраза. Хладеникът заръмжа обичайно.
Хайде, каза тихо, довиждане.
Излезе. Ключът пъхна под изтривалката не защото се беше разбрала, а защото не искаше да го взема.
На ул. Строители вечерта кипеше хората се прибираха, куче дърпаше каишка, а на ъгъла светеха цветята.
Стела спря за миг. После тръгна.
Знаеше накъде.
Големият супермаркет Гурме Галерия беше на две пресечки. Минаваше оттам всяка седмица, не влизаше там беше скъпо, с подредени витрини, обилно осветление, кошници с красиви плодове. Там пазаруваха хора, които купуват не по цена, а по желание.
Стела влезе.
Ухаеше на печен хляб и кафе. Мека светлина, тих джаз. Рафтовете високи, чисти.
Взе кошница. Обикаля.
Рибата на лед, зооенка с рязко червено месо риба тон. Помоли за едно парче.
После намери стридите. Малък щанд с морски дарове. Взе шест.
Сиренето търси плесенясалото, синьо на резенчета. Взе парче. Черен хляб със семена, не обикновен.
На рафта за кафе дълго избира. Взе етиопско, молено, тъмносиня опаковка: Боровинки и черен шоколад във вкуса.
На касата подреди покупките. Погледна тунец, стриди, сирене, хляб, кафе.
Много хубав избор, каза касиерката без да поглежда.
Благодаря.
Сумата немалка. Плати с карта от своите спестявания.
Взе чантата, излезе.
Къде да отиде не знаеше. На Елена не искаше късно и далече. Имаше приятелка Валентина, но не й се обаждаше. Отиде в малък хотел в Лозенец. Номерът беше чист, спокоен.
Нареди пакетите. Помоли на рецепцията за нож за стриди.
Ще се справите ли? попита жената.
Ще опитам.
Успя. Отвори първата стрида мирис на море.
Яде една по една. После риба тон, сирене, хляб. Сготви си кафе в малка кафеварка.
Ядеше бавно, оглеждаше. Навън светлините, коли. Топло и тихо.
Мислеше не за Любен, не за Боровинките, не за утре.
Мислеше как вкусът на стридите е същият, като първия път, че туната е нежна, а сиренето остро и меко едновременно. Кафето мирише на боровинки не само на етикета, а наистина.
Това беше тя.
Не спартанка. Човек, който знае разлика между море и евтини макарони. Който вечер може да седне и да изяде хубава храна. Който три години не беше тук, а сега се завръща.
Изпи кафето на малки глътки. Навън гърмеше градът.
Е, прошепна сама на себе си, здравей.
И сипа още кафе.
Не знаеше какво ще бъде утре. Не знаеше къде ще живее след седмица. Как ще поговори с Любен, ако изобщо потрябва. Дали ще има някога къща с ябълки, не онзи измислен дом, а истинска. Дали ще се обади на Елена сутринта или ще почака. Дали утре ще боли така, както днес не болеше.
Не знаеше нищо от това.
Но сега, в малкия хотелски номер, с празен съд от стриди и чаша етиопско кафе, знаеше едно това съм аз. Моят вкус. Моят избор. Моят вечер.
И това значеше нещо.
Взе последно парче сирене, сложи го на хляб, отхапа.
Навън на улицата светна една лампа. После втора. После цял ред, сякаш някой намери най-накрая копчето.
Стела гледаше светлините и дъвчеше хляба със сирене. Нищо повече не изрече нито наум, нито на глас. Просто седеше, просто ядеше, просто беше точно тук.
Това беше достатъчно.
***
На другата сутрин се събуди преди будилника. Просто отвори очи, полежа в белия, непознат таван, с малко петно до корниза чужд таван, но по-лек, защото не е неин.
Стана, уми се, среса се. В огледалото старо лице, с дълбоки сенки, но нещо променено.
Не стоя дълго пред огледалото. Облече се, взе чантата. Трябваше да звънне на Валентина, да говори с Елена много неща… Но първо слезе в малкото кафене към хотела и си поръча закуска яйца, препечена филия, кафе. Истинско, не от пакетче.
Кафето дойде в малка чаша. Държеше я с две ръце, като нещо топло и важно.
На съседна маса възрастна жена четеше книга и не обръщаше внимание на никого. От време на време отпиваше от чашката.
Стела я погледа и помисли, че жени, които закусват с книга сами, не са самотни а заети със себе си. То не е едно и също.
Яйцата пристигнаха горещи, с копър. Яде бавно, с препечена филия.
После написа на Валентина: Мога ли да дойда днес? Имам да разказвам.
След минута: Разбира се! Ще сложа чайник.
Прибра телефона. Допи кафето.
Стана. Надяна бордото сако. Взе чантата.
Излезе. Навън през март се носеше друг мирис не съвсем пролет, но вече не зима. Въздухът друг, земята под асфалта се събужда, бавно.
Стела постоя пред хотела. После вдигна яката и тръгна към спирката.
Вървеше без да мисли конкретно. Краката леки, без онова олово. Главата не се въртеше може би моментно, а не завинаги.
По тротоара млада майка с количка. На дърво ворона, гледаща с онази изражение, сякаш знае всичко.
Стела я погледна.
Какво ще кажеш? пошепна.
Вороната не отвърна. Слетя надолу, заогледа нещо долу и отлетя.
Стела се усмихна. Не широко, а леко.
Дойде автобусът. Седна на прозорец.
Минаваха панелки, магазини, дървета без листа, билбордове. Гледаше и мислеше, че три години не бе гледала истински през прозорец караше, но не виждаше. Беше в глава, сметки, тревоги, планове, които вече знае бяха чужди.
А градът си живя. Без нея.
Нищо. Ще навакса.
На кръстовището спряха. До тях жена на около петдесет, пее нещо по радио, не се срамува. Видяха се устните й, които се движат.
Стела я изгледа.
Светна зелено. Колата подкара.
Тя се облегна, гледаше навън. Телефонът мълчеше никой не се обаждаше, Любен сигурно още не знаеше. Или знаеше. Това беше вече негова грижа.
На Стела й предстоеше друго.
Отиваше при Валентина за горещ чай и дълъг разговор. После следващ ден и следващ Щеше да има безсънни нощи, страхове, въпроси без отговори. Но щеше да има и друго.
Кафе, което мирише на боровинки.
Стрида с морски вкус.
Огледало, в което вече не виждаш чуждо лице.
Това е малко, но не е нищо.
Автобусът кара. Градът е сив и жив. Стела гледа мисли, че ябълки наистина има. Истински, не от чужди снимки. И люляк има. И къща с веранда, с пейка под храст.
Но тя не е нещо, което получаваш от друг. А нещо, което ти намираш, сама.
Някога.
Сега просто автобус, прозорец, март, който още не е пролет, но вече не е зима.
Сега просто това.
И това, странно или не, е достатъчно.
