Поговори с мен, Мечо
– Не се страхувай, Мечо! Всичко е наред! Сега малко ще попремълчат, ще поспорят и ще мине… Надявам се…
Вярка стисна силно любимото си мече в обятията си и затвори очи. Не трябва да се страхува. Вече не е малка. Така поне каза баба Надежда. След като вече е на пет, значи е голяма. За всички тя стана голямата Вярка. Дори не плака, когато й слагаха инжекции. Срамно е! Само с Мечо можеше да си позволи да е пак малка той я знаеше всякаква. Мечо й го подари мама, когато Вярка се роди смешно пухкаво меченце с леко скосени лапички. Беше й най-добрият приятел можеше да му разказва всичко. И за разлика от Гергана, най-добрата приятелка, Мечо нямаше да тича при госпожа Силвия, възпитателката, да се оплаква. Само гледаше мълчаливо с кръглите си очички и чакаше. Но все едно всичко разбираше. А когато й беше страшно, както сега, я утешаваше истински. С него беше лесно и уютно. А мама и тате също бяха най-близките й, но щом започнат да викат един на друг, ставаха бодливи и чужди. Къщата сякаш за секунди обрасваше с големи тръни, като в приказката за Спящата красавица. Никой не можеше да се приближи и да викаш, пак не чуваш другия. Вярка не можеше да разбере защо се карат. Те са големи, на какво се сърдят? Нали възрастните си говорят, така баба Надя казваше. Дали не им е мъчно наистина, а не просто замалко ядосани, като децата? Истинска обида такава все още не бе срещала. Но вече знаеше, че съществува и беше страшна. Ако дребните й огорчения след караниците с Гергана бяха толкова противни, че дори сладолед не й се искаше, а само да плаче какво остава за големите…
Вярка отвори очи и се заслуша. Явно бе свършило. Тишина което значеше, че мама е в банята и плаче, а тате седи мрачен в кухнята и я чака. Момичето се изправи, прибра си Мечо на възглавницата:
– Знам, че трябва. Остави, ще ида аз. Ти си стой тук.
После излезе. Винаги започваше с мама, с нея бе по-трудно. Вратата на банята бе затворена. Вярка почука леко:
– Мамо?
– Какво има?
– Мога ли при теб?
Вратата се отвори мама седеше на ръба на ваната с зачервени очи.
– Трябва ли ти нещо, малката?
– Не. Просто искам да съм с теб. Вярка пое дълбоко въздух и пристъпи в банята.
Беше свикнала мама щеше да я прегърне, пак да заплаче, щеше да обещае, че всичко ще се оправи. И Вярка щеше да плаче не защото й е жал за мама или защото й вярва, а защото знаеше, че всичко ще е наред вече не е вярно. Дните добро бяха малко, после пак се връщаше трънливото усещане.
Изтри си очите и погледна сериозно мама:
– А защо?
– Как защо, мила?
– Защо все викате? Ако не се обичате, трябва ли да стоите един до друг? Баба Надя така каза с Гергана като се скарахме, ми каза стойте си на разстояние, няма как да се скарате тогава.
Майка й замлъкна, изненадана. Досега Вярка не бе споменавала за скандалите. Мислеше, че ги пропуска, че е прекалено малка да разбира.
– Вярче, ти защо така мислиш? Аз обичам татко ти…
– Това не е вярно, мамо.
– Вярче!
– Ако го обичаше, нямаше да викаш така. На мен никога не крещиш…
Майка й се насълзи, но не знаеше какво да отговори. Как да обясни, че отношенията не са проста работа?
– Ами, като се скараш седни си и мисли! Вярка избърса лицето на майка си. И това го каза баба Надя аз и Гергана се сдобрихме и сега рядко се караме. Само ако тя се оплаче на госпожа Силвия.
– Много си пораснала… прегърна я майка й.
– Не, още не съм голяма. Ако бях нямаше да ме е страх така, прошепна Вярка, да не би пак да викате и единият да си тръгне.
– Къде да отидем?
– Там, където е спокойно. Не може човек все да стои там, където е зле, нали? Нали ти не се чувстваш добре, мамо?
– Не, но… чакай, страх те е да не те оставим сама?
– Да… Вярка се разплака. И ще остане само Мечо. Ами ако пак се изгуби? Както онзи път в таксито? Баба Надя рече, че вече е твърде възрастна за мама…
– Вярче! Никога няма да те оставя! Ти си моето дете!
– Но когато викате, помните ли изобщо за мен?
Майка й остана без думи. Вярка беше права когато се карат, сякаш нищо друго не съществува.
***
Това напомни на мама й времето, когато се запознали с тате втората година в университета в София. Тя тичала по коридора, закъсняла за изпит, и буквално се сблъскала с него. Очилата му паднали, а тя само изкрещяла Извинявай!, без да спре. После получила шестица и си тананикала весело, докато излизала на булеварда. На стълбите дългият смутен студент я поздравил.
– Бързичка си! Пак ли догонваш графика си?
Той дълго наричал Вяркиния татко моето влакче особено, когато се сърдеше.
С майка й се били толкова щастливи първите им години, сватбата, след това раждането на Вярка… първите й стъпки, първата им почивка на морето в Бургас. А после започнали напреженията първо дребни, а после сериозни. Никога истински обиди, но се натрупали думи остри като тръни.
***
Вярка видя, че мама мисли нещо дълго вече не плаче, а значи може да отиде при тате. Измъкна се и тръгна към кухнята.
– Тате?
– Верче! Още не си заспала?
– Още не е късно. Катери се на коленете му. Пак се карахте…
– Да, съжалявам.
– Защо?
– Не знам. Просто стана…
– Обиден ли си на мама?
– Тя ли така ти каза?
– Не. Просто знам. Когато се прегръщате, всичко е окей. Когато се карате викате.
– Поумняла си доста! прегърна я тате.
– И мама така каза.
– Каза ли още нещо?
– Че те обича. И мен.
Тате се усмихна, в очите вече нямаше гняв. Вярка слезе от коленете му:
– Отивам при Мечо. Сам му е скучно.
– Добре, мъниче.
И докато Вярка тръгваше по коридора, тате си спомняше своя разговор с баба му на петнайсет:
– Момчетата трябва да поемат отговорност всяка жена го цени. Каквото и да става, бъди до нея. Защото ако й е добре, и на теб ще е. Ако стане рутина и забравиш какво е било преди изпускаш всичко.
***
Нощта беше неспокойна. Вярка лежеше, с мече до себе си, и галеше с другата ръка мама по челото, където имаше нова тъжна бръчка. Ако можеше щеше да поиска утре да е добър ден. Точно добър, не просто минал. Затвори очи и си пожела в мислите тишина.
***
Сутринта мама се затича вече закъсняваха за детската градина и на работа. В кухнята обаче имаше съвсем неочаквана гледка тате правеше кафе, а на масата стоеше торта. Домашна, украсена с криви розички. Явно я беше правил цяла нощ. До нея се търкаляха непотребните накрайници за шприца, които тя така и не можа да намери…
Тате се обърна, изморен, но с усмивка.
– Прости ми, Оля. За всичко. Държах се кофти, обвинявах те, не ти обръщах внимание… Ти и Вярка сте най-скъпото ми. Ако не беше ти, нямаше да имаме и нея. Мислиш ли, че мога да получа още един шанс?
Оля се поколеба, после го прегърна леко по старому:
– Не си само ти виновен. Трябва ми време. Много неща да премисля…
– Колко време?
– Май ще са още седем месеца.
Той се втренчи в нея, а след миг я разбра.
В този момент се втурна Вярка, с мечето в ръце и големи сънени очи:
– Помирихте ли се вече? А тортата защо е? Може ли сутрин торта?
– Днес е специален ден! Тате дръпна мама до себе си. Много ви обичам!
– Само да си измиеш лицето, млада госпожице, засмя се Оля, иначе тортичка няма.
– Веднага! Вярка сложи Мечо на стола. Два парчета, моля. За мен и за Мечо.
– Мечките не ядат торта!
– Затова ще му помогна аз.
***
След години Оля ще върви из градинката в квартал Изток, бута количка, а до нея ще тича малкия Влади. Ще закъснява за училище за Вярка, но ще я чака тате с Влади на пейката. Ще си спомня за годините за трудното възстановяване на семейството, за лятото, което прекара с Вярка при родителите си, за помирението благодарение на баба Надежда, светла й памет, после за раждането на Владко.
Първата дума на Влади изненада всички тати. Тате ходеше горд, майката се смееше. Вярка вече бе ученичка сериозна, но щастлива. В първия учебен ден, с розови панделки, едва не припадна, но влезе уверено, и докато не се обърна назад, влезе в новия свят.
– Мамо!
– Вярче! Как мина?
– Най-добре! Госпожа Иванчева каза, че само аз и Гергана сме отлични ученички.
– Браво! А тате, Влади?
– В парка са, чакат ни.
– А Мечо?
– С нас е в количката, разбира се.
Вярка въздъхна подари мечето на брат си, защото с най-близките делиш най-скъпото. Но пак й липсваше. На мама обаче можеше да каже всичко без страх.
Когато родителите й минаваха пред нея, Вярка се наведе към количката и тихо прошепна:
– Как мислиш, Мечо? Сега вече ще е добре, нали?
Мечо погледна с кръглите си очи. И въпреки, че пак не каза нищо, този път Вярка бе сигурна, че го чу.
