Давно вече, в едно малко село до брега на Дунава, Радка и Иван живееха в скромна къща, заобиколена от градини и ниви.
Радко, няма да вземем много. Пакетирай ни твоя фирмен баница и няколко буркана с домашен лютеница, прошепна лениво Генчо с усмивка по лицето.
Радка го гледаше, не вярвайки на ушите си. Как може да е толкова безсрамен?
Вона си спомняше как се труди, за да направи баницата перфектна, как подготви къщата за тяхното пристигане. И сега Генчо, който през цялата седмица не бе докоснал нито една вилица, седеше под сянката и искаше завинаги.
Погледна към Иван, който сякаш не забелязваше как се държи брат му.
Генчо, не мислиш ли, че искаш прекалено много? попита Радка, опитвайки се да запази спокойствие.
Стига, Раде! отвърна той, без дори да се обърне. Не сме чужди, трябва да споделяме. А при теб всичко е в изобилие!
Радка усети как в гърдите й се натрупва гняв, смесен с досада.
Тази къщичка край Дунава, купена преди три години, бе станала истински дом за нея и Иван.
През лятото нямаше мързеливи дни: рано ставане, оране, беране на плодове, гледане на кокошки, зимнина. Всяка помощ бе на злато.
И точно затова искането на Генчо звучеше като обида. Той не бе видял или не бе искал да види целия този труд.
За него тази къща бе просто безплатна почивка, а Радка и Иван обслужващ персонал
Всичко започна преди три седмици, когато Генчо се обади и предложи да навестят, да помогнат в домакинството, а заедно с това да си починат на природа.
Думите му бяха неочаквани. Генчо и жена му Деси бяха градски хора до кости: партита, барове, кина, моллове през уикендите.
Да помогнат? повтори Радка със съмнение.
Но Генчо вече продължаваше с ентусиазъм:
Ей така! Ние сме семейство! И на вас ще ви е по-лесно, и на нас ще ни е добре на свежия въздух. Отдавна искам да бера малини, да запаля банята
След като затвори телефона, Радка още дълго седеше на верандата, замислено бъркайки в чергата.
Тя познаваше характера на Генчо обичаше да обещава, но рядко изпълняваше. В душата си Радка се съмняваше, но Иван, чул новината, се запали:
Може би ще съберат поне малко плодове. А там, гледай, ще ми помогне и с оградата.
Следващите дни Радка прекара в тревоги, сякаш подготвяйки се за царски гости.
Изпра бельото, нареди чисти кърпи. Отиде до града за храна: свежа риба, месо за скара, плодове, сладкиши нека гостите се почувстват желани.
Може би всичко ще е наред, си казваше Радка, окачвайки кърпите. Ако помогнат дори малко, ще е добре.
Когато Генчо и Деси най-после пристигнаха, Радка се усмихна, опитвайки се да скрие съмненията си.
Роднините изглеждаха отпуснати, сякаш се връщаха от курорт.
Ето ни! радостно обяви Генчо, разперявайки ръце.
Радка се пресили да се усмихне и ги покани на масата. На верандата ги чакаха салати, топли банички и студена домашна лимонада.
Първите половин час бяха приятни, споделяха новини, след което Иван спокойно изложи плана за следващите дни.
Утре ще започнем с сенокос, после ще бераме малини. Работа има, но заедно ще свършим.
Да-да, разбира се, кимна Деси, но в очите й Радка видя лек ужас, сякаш думата сенокос бе от друга планета.
Радка усети този поглед и в гърдите й се заби предчувствие: нещо й подсказваше, че помощта може да се окаже невидима.
Първият ден мина в празнична атмосфера. Радка се опитваше да не мисли за тревата по кръста, за малините, обрасли с бурени, за кофите с ябълки в кладата.
Генчо беше на върха: разправяше вицове, чушкаше семки, хвалеше се колко се е уморил от града и как е щастие да избяга на природа.
Деси позираше в ново сако на залез слънце, правейки десетки снимки.
Иван се усмихваше радваше се, че брат му най-после го посети, и се надяваше, че работата ще върви по-бързо.
Но още на следващия ден настроението се промени.
Радка се събуди на зори от п
