Марийке, спешно! В магазина видях снахата ти. Купуваше отрова за плъхове. Две кутии! Казва, че има мишки. Но аз знам няма никакви мишки у теб! На Марийка се подкосиха краката. Ето какво! Така измислила да си присвои къщата!
Барчо, приятелю мой, въздъхна жената, излизайки във двора с купа зърнена каша. Останахаме само ти и аз на тоя бял свят.
Кучето вдигна муцуната, благодарно облизна ръката на стопанката и се зае с храната. Марийка Николова беше на шестдесет и пет години, но изглеждаше по-млада крепка, стройна, с прибрана сива коса. Само очите издаваха преживяното горе в тях беше замръзнала толкова голяма тъга, че боли да ги гледаш.
Преди половин година Емил загина с мотоциклета. Беше си купил “железния кон” за четиридесетия си рожден ден, казваше отдавнашна мечта. Марийка го отказваше, но може ли да спреш сина си? А след месец обаждане от болницата. Не се справил с управлението на завой.
След погребението Наташа взе Андрей и замина при родителите си в града. Отначало звънеше, даваше да говори с внука, после ставаше все по-рядко.
Марийка се опитваше да настоява за срещи по закона имаше право да вижда внука си. Но Наташа или се извиняваше, че детето е болно, или че е заета. После напълно смени телефона. Марийка отиде на адреса съседите казаха, че Наташа с родителите си са продали апартамента и са заминали за друг град. Къде никой не знаеше.
Ехо, Марийке! извика глас отзад на оградата. Жива ли си?
Това беше съседът Петър Василев, бодър седемдесетгодишен вдовец. Той и покойният ѝ съпруг бяха приятели, а след смъртта му Петър се зае да подпомага съседката.
Жива съм, Петре, къде ще отида, усмихна се Марийка. Влезни, да пием чай.
Кога ще гоня чай с теб, отказа се съседът. Отивам до града, до аптеката и за храна. Да ти донеса нещо?
Благодаря, имам всичко.
Е, гледай. Аз те познавам седиш тук като бухал, никъде не излизаш. Не е редно, Марийке. Трябва да живееш.
Петър си тръгна, а Марийка се върна в къщата. В коридора по стената висяха снимки целият ѝ живот, като на длан. Ето млади с мъжа на сватбата, ето Емилчо прави първите си стъпки, ето вече възрастният син с жена си и малкия Андрей. Всички се смеят, щастливи.
Жената тежко въздъхна и отиде в кухнята. Денят се проточваше безкрайно. Включи телевизора, но не можеше да гледа всичко ѝ беше чуждо и ненужно. Зае се с плетене, но ръцете не я слушаха. Най-накрая си легна рано, надявайки се, че в съня ще дойде забравата.
Мамо, мамо!
Марийка разтвори очи. Пред нея стоеше Емил млад, усмихнат, в онази карирана риза, която му беше подарила за рождения ден.
Емилчо! възкликна тя. Сине мой!
Не плачи, мамо. Дойдох да те предупредя. Бъди внимателна. Злото е наблизо, много близо. Пази се.
Какво говориш? Кое зло? Емиле!
Но синът вече се разтваряше в мъглата на разсъмване. Марийка се събуди в сълзи. През прозореца се нахлузваше зората, петелите пееха. Сънят беше толкова ясен, сякаш Емил наистина беше дошъл.
Жената стана, изми се със студена вода и излезе във двора. Сутриншният въздух беше свеж и прозрачен. В далечината, отвъд реката, се вдигаше мъгла. Красотата беше толкова голяма, че сърцето ѝ се сви.
Бабо Марийке! Бабо Марийке!
Кам
Марие, спешно! Току-що видях снаха ти в магазина!
