Копие на жена ми
Сигурна ли си, че няма да ти е неудобно? попита Мария, застанала на прага с чанта през рамо и някаква неуверена усмивка, каквато досега не бях виждал на лицето ѝ. Знам, че е неловко. Знам.
Мария, айде стига. Влизай. отдръпнах се, задържайки вратата. Стаята е свободна, Виктор няма нищо против. Всичко е наред.
Виктор няма против повтори Мария, а в гласа ѝ имаше нещо странно. Не ирония, а по-скоро недоумение. Сякаш самата дума “няма против” ѝ се струваше значима.
Той изобщо рядко има против казах, тръгвайки към кухнята. Събуй се. Пантофите са вляво.
Така започна всичко.
Бях на 52, а Мария приятелката ми от университета на 51. Пет години не се бяхме виждали сериозно, говорехме си от време на време по телефона или се засичахме за по кафе в центъра на Велико Търново, и бях убеден, че я познавам добре. Достатъчно, за да ѝ отворя вратата без колебание. Развела се, изтекъл договорът за наем. Документите за новата ѝ квартира се бавеха. Трябваше ѝ две-три седмици, най-много месец. Да се съвземе малко, да стъпи на краката си.
Живеехме във Велико Търново нито голям, нито малък град, където кварталите малко си приличат, а по малките магазини познават всеки редовен клиент по гласа. Апартаментът ми беше тристаен, трети етаж, прозорци към тиха уличка. Виктор работеше във водеща строителна фирма не шеф, но с хубава позиция. Аз преподавах икономика в Техническия колеж вече 23 години. Дъщеря ни живееше в София. В къщи беше уютно и познато от онова, в което всичко си има мястото и няма нужда от промяна.
Мария пристигна с голяма чанта и кашон. Вечерта беше тиха. Първите три дни почти не я чувах тръгваше рано, връщаше се късно, ядеше малко, говореше още по-малко. Виктор попита само веднъж:
За дълго ли ще е?
Месец отвърнах.
Месец повтори той, с абсолютно същата интонация като Мария на прага.
Не му обърнах внимание. Аз по принцип не обръщам внимание на такива неща. Или поне така вярвах.
Първият тревожен момент дойде през втората седмица. Влязох сутринта в банята и намерих моя любим парфюм Гардения, който ползвам вече три години и винаги купувам от магазинчето на Васил Левски не на мястото му, а на ръба на мивката. Мислех, че аз сам съм го преместил. Върнах го. Забравих.
На третата седмица стана друго.
Закусвахме тримата. Аз правя кафето по своя си начин: първо малко студена вода, после топлата, без вряла иначе горчи. Виктор го знае и винаги ме хвали. Тази сутрин кафето приготви Мария, защото се задържах на телефона. Виктор опита и каза:
Хубаво е.
Видях от теб, усмихна се Мария. Ти така го правиш.
Погледнах я и тя ми се усмихна. Всичко изглеждаше мило и безобидно. Усмихнах се и аз.
И все пак нещо ме засърбя отвътре.
Вдъхновението на работните дни ме увлече и забравих за това. Вечер се прибирах тишина, чистота. Мария успяваше хем да работи от вкъщи, хем нещо да подреди, измие. Виктор свикна с това по-бързо, отколкото очаквах.
Днес тя беше сготвила отбеляза веднъж, сякаш ми казваше добра новина. Боб чорба. Вкусна.
Аз я правя с боб казах.
Много си прилича съгласи се той.
Не попитах чия е по-добра. Той също не каза.
Мария работеше дистанционно, не се задълбочавах какво точно. Прекарваше почти целите дни в стаята за гости с лаптоп, на обяд се появяваше, готвеше нещо леко, вечер винаги беше сресана и преоблечена. Не по домашному, по-скоро за навън. Обърнах внимание на това, защото аз, напротив, обличах меки панталони и изтъркан пуловер тя изглеждаше по-добре от мен в собствения ми апартамент.
Една вечер Виктор седна до Мария пред телевизора, докато аз оправях тетрадки в спалнята. През стената чувам разговор плавно, без паузи, тя се смееше. Този смях приличаше на моя, само че по-мек. Осъзнах го и веднага се опитах да изгоня мисълта. Смях като смях, нищо.
Но след няколко дни пак се сетих за това.
Мария започна да носи косата си различно. Преди беше с къса подстрижка, остро модерна. Сега я пускаше назад, лека вълна, като моята. Видях го в огледалото в коридора и двете се отразявахме аз по-близо, тя отзад. Имаше нещо сходно, както при стара и нова снимка, направени на едно и също място.
Стои ти хубаво така казах.
Мислиш ли? Реших да пробвам. Като видях теб, хареса ми.
Пак това като теб. Безшумното подражаване. Усмихнах се и се върнах в кухнята. Вътрешно не бях спокоен.
Обадих се на дъщеря ни в неделя.
Тате, как сте?
Добре сме. Мария е у нас, помниш ли?
А, да. Тя още ли е там?
Да, документите ѝ се бавят.
И Виктор как е?
Добре. С Мария се разбират.
Пауза.
Това хубаво ли е или лошо?
Хубаво е, казах.
След разговора дълго стоях до прозореца.
Петата седмица Мария поиска рецептата за ябълковия сладкиш, който правих преди седмица.
Не съм го записвал, на око го правя обясних.
Разкажи, ще пробвам сам.
Разказах подробно. Мария си записва. След три дни тя вече беше приготвила сладкиша. Виктор яде, каза “добре е”, а аз се чудех дали хвали заради вкуса или защото вече не прави разлика кой пече.
Същата вечер отворих шкафа в антрето там имаше светлосиво яке с колан, почти като моето. Явно Мария си е купила. Сложих своето до нейното и останах да гледам двете еднакви якета едно до друго.
Не попитах защо. Не защото се страхувах от отговора. А защото дори не знаех как да формулирам въпроса.
Работата се беше засилила в колежа идваше проверка, заседявах се до късно. Вечерите Виктор и Мария прекарваха често заедно в хола, аз чувах разговори през вратата. Понякога влизах, те ми обръщаха внимание, но вече се чувствах като страничен участник.
Една вечер не издържах и споменах на Виктор.
Не ти ли се струва, че Мария малко… ми подражава?
Той ме погледна учудено.
Коя? Мария?
Да. Подстрижка, яке, рецепти, парфюм.
Ами жените си попиват една от друга, това е нормално.
Може би казах. Може би.
Темата приключи мигом.
Лежах на тъмно и си мислех, че може би е прав. Сигурно и аз съм копирал нещо от Мария някога, но просто не помня. Повтарях нормално е, сякаш се опитвах да си го втълпя. Не ми се получи.
Следващите дни внимателно наблюдавах. Мария леко наклоняваше глава надясно, когато слушаше Виктор аз винаги правя така. Завличаше “точно така” също като мен. Започна да пие чая си без захар, а по-рано винаги слагаше две лъжички.
Това вече не беше случайност.
Обадих се на мой колега Нина.
Нинче, случвало ли ти се е някой до теб буквално да става като теб?
Как? зачуди се тя.
Ами, жестове, външен вид, навици.
Имам статия, четох тиха завист. Човек иска чуждия живот и си взима по малко.
Замълчах.
Някой такъв до теб?
Не знам… Може би.
Но вече знаех, че да.
Разговорът с Мария дойде ненадейно. Бяхме само двамата на чай.
Ти, Станислав, си завършен човек. Гледам те и си казвам: така трябва да живее човек. Апартамент, съпруга, работа всичко на мястото си.
Двайсет години градеж казах.
Видимо е. Виктор също забелязва…
Какво забелязва?
Че си щастлив с теб, говорил ми е колко се разбирате.
Оставих чашата.
Говориш с него за мен?
Понякога. Хвали те.
Това е добре казах, а чувството беше точно обратното.
Не можех да си обясня защо това ме дразни. Мъж хвали жена си пред приятелка всичко е наред. Но нещо не беше наред. Знаех го. Мъжка интуиция, макар никога да съм ѝ се подигравал, се обади, макар че още не намирах думите.
Към края на шестата седмица Мария поиска да й дам от “Гардения”.
Моят свърши, няма да успея до магазина. Може ли два пъти?
Разбира се.
Вечерта видях, че е останала по-малко от една трета, макар до миналата седмица да беше над половината.
Прибрах парфюма в шкафа и заключих със стар ключ. После се погледнах в огледалото крия парфюм от приятелка. Какъв съм?
Но не го извадих.
Виждах, че Виктор напоследък се радва когато Мария е вкъщи. Донесе торта без повод.
Да се поглезим каза той.
Мария се зарадва като мен. Точно така, не повече, не по-малко. Реагираше “правилно” на всяко нещо хвалеше кафе, смее се, накланя глава на място. Изобщо правеше всичко като мен, само че по-весело, без умората от 23 години брак.
И Виктор го усещаше може би без да разбира.
Ядохме торта, всичко изглеждаше нормално, но отвътре имах усещането, че нещо е разместено не махнато, а само с милиметър изместено.
Командировката дойде неочаквано трябваше да отида в Русе за четири дни. Отначало се притесних да оставя Виктор с Мария… Но се сетих: всички сме зрели хора, нищо няма да стане, аз просто преувеличавам.
Преди заминаване с Виктор в кухнята обсъждахме.
Петък вечер се връщам. Мария ще ти помогне за вечерята.
Ще се справим каза той.
Погледнах го внимателно. Изглеждаше спокоен. Приличаше си. След 23 години познавах всяко му изражение. Сега беше обикновен само малко по-лек.
Отпътувах в сряда. Във влака четях материали за курса, пих кафе от картонена чаша, гледах през прозореца равнините. Курсовете бяха скучни, но полезни. Вечер говорех по телефона с Виктор кратко.
Как сте?
Добре. Ядохме. Всичко е наред.
Мария вкъщи ли е?
Да, в стаята си.
Лека нощ.
Лека нощ.
Нищо подозрително. Трудно заспах.
В четвъртък директорът се обади.
Станисlav, можеш да се върнеш още днес, няма смисъл да стоиш за последния, повторен материал.
Върнах се към 21:30. Влакът беше ранен, таксито бързо, трафик нямаше.
Отворих вратата с ключа си. Не звъннах може би Виктор вече спеше.
Но не спеше.
В хола светеха свещи само две, на масичката. На масата чинии, чаши, купички. Миришеше на храна и парфюм Гардения. Бях запъхал моя флакон, Мария явно си купила нов.
Виктор бе на дивана, Мария до него в синя рокля, която не бях виждал, но по кройката и цвета точно като моя стил. Косата ѝ вълнообразна, ръцете в скута. Говореха. Когато влязох, и двамата се обърнаха.
Три секунди пауза.
Рано си каза Виктор.
Виждам отвърнах.
Оставих чантата, окачих палтото, нарочно бавно само така си контролирам ръцете, когато съм на ръба.
Това е просто вечеря обади се Мария. Ядохме и
Виждам, че е вечеря. И свещи.
Пак пауза.
Романтично казах, дори не прозвуча рязко. И аз се учудих на гласа си.
Виктор стана.
Няма нужда да…
Викторе прекъснах го тихо. Не ми казвай какво има нужда.
Той млъкна. Мария гледаше в масата.
Влязох в кухнята. Налях си вода, изпих я. Погледнах саксията с мушкатото на прозореца поливах го всяка сряда. Тази седмица ме нямаше. Гледам мушкатото е свежо.
Мария го е поляла, помислих си.
Върнах се.
Мария, утре ще си намериш друго място, нали?
Тя дигна глава.
Знам, че изглежда
Утре ще си намериш ли? повторих, без да повишавам тон.
Да.
Добре.
Взех чантата и се върнах в спалнята. Затворих вратата. Не заключих просто затворих. Легнах облечен върху завивката и гледах в тавана. След малко тихо звъннаха чинии, после настана тишина. После надникна вратата на стаята за гости. Виктор не дойде тази нощ до мен чух го да ляга на дивана в хола. Това говореше достатъчно.
Сутринта станах пръв. Направих кафе. Пиех до прозореца. Градът се будеше. Петък. До отсрещния блок жена с куче, гълъби на козирката. Обычно утро.
Виктор се появи в осем.
Трябва да говорим каза.
Добре отвърнах.
Между мен и Мария няма нищо.
Може би.
Не може би. Няма нищо!
Не за това говоря. Когато казвам, че вчера видях неща видях човек в моя дом, който бавно става като мен. Прическата ми, парфюмът, рецептите, якето, жестовете. И мъж, на когото това харесва защото това съм аз, но без умора, без навик, без двадесет и три години история.
Той мълчеше.
Това не е въпрос казах. Това е само факт.
Преувеличаваш обади се накрая.
Може би. Отивам на работа. Като се върна, искам в стаята за гости да няма нейни вещи.
Станислав…
И още нещо сложих палтото в антрето. Може би съм слепо доверчив. Но повече няма.
Излязох. Вратата тихо се затвори.
В колежа водих две занятия, отговарях на въпроси, пих чай с Нина, тя разказваше нещо, кимах, но слушах наполовина. Нина проумя без да пита. Видях в очите ѝ разбиране.
Върнах се у дома в 15:30. Стаята за гости бе празна, спретната, без следа. Мария се беше изнесла почти незабележимо и чисто. Само в банята намерих гребенче с бяла дръжка. Хванах го с два пръста и го хвърлих.
Виктор беше вкъщи. Седеше с телефона в хола.
Отиде си каза той.
Виждам.
Какво сега?
Съблякох палтото, отидох в кухнята и започнах да ровя из шкафа още не бях решил какво да готвя, просто трябваше да правя нещо.
Станислав, 23 години… Няма да ги зачеркнем ей така…
Може казах. Изчакай. Трябва ми време.
Колко време?
Не знам. Няколко дни.
Тези дни станаха седмица. Живяхме като непознати със съвместно пространство вежливо, без скандали, по отделно ядяхме, спяхме в различни стаи. Виктор опитваше да заговори, аз отвръщах кратко не от инат, а защото думите още бяха накуп вътре и ако ги започнех, нямаше връщане.
През тази седмица непрестанно мислех. За началото, как приех Мария от раз, защото така се прави приятел в нужда, нормално. Кога усетих нещо нередно и защо не го нарекох навреме по име. Тиха завист, както каза Нина. Копиране на личността. Постъпателно. Без грубост, може би без умисъл човек, на когото не му достига живот, взима чуждия по малко по аромата на парфюма, рецептата за сладкиш.
Но по-болното беше друго не Мария, а Виктор.
Той можеше да не вижда. Можеше и да ми каже. Или съвсем да не обръща внимание на подобрения вариант, както аз го наричах. Но той усети, носеше тортата, смееше се, подреждаше романтична вечеря, когато мен ме няма… Може би без да чувства вина.
В началото на втората седмица извиках дъщеря ни.
Тате, защо си такъв?
Какъв?
Гласът ти е друг.
Мисля да се разделим с майка ти за пръв път изговорих това изречение.
Дълга пауза.
Заради Мария?
Не само. Тя само показа нещо вече съществуващо.
Какво?
Не знам как да обясня. Бяхме свикнали толкова, че вече не се виждахме. А тя дойде и стана като мен, само по-добра, и на Виктор това му хареса.
Тате…
Не ме жали, не плачи. Просто го казвам.
Ще останеш ли сам?
Някое време да. Така е нормално.
Този път думата нормално се закрепи. Защото аз го избрах.
С Виктор говорихме последно в неделя вечер.
Мисля, че е време да се разделим.
Той дълго мълча.
Окончателно ли е?
Не знам. Имам нужда от пространство, да видя кой съм без тази квартира, без теб, без всичко.
Заради свещите? Това беше само вечеря.
Викторе, не е заради свещите. Това беше последното. Преди това имаше много виждах, мълчах, повтарях си, че нормално е, а не беше нормално.
Не разбирам какво точно съм направил.
Нищо конкретно. Просто престана да ме виждаш. Щеше да видиш, ако непознат човек се превръща в жена ти насред дома ти.
Мълчание. Не можеше да отговори.
Квартирта ще продадем, или ще ти изплатя дела. Не сега, по-нататък. Ще се разберем.
Къде ще отидеш?
Ще наема. Тук или другаде. Ще видя.
След 52 години да започнеш отначало
Да съгласих се. Някои почват още по-късно.
Отидох в банята извадих заключения парфюм Гардения. Задържах го, после плавно го оставих в кофата. Не го хвърлих просто го сложих там.
Върнах се в кухнята, сложих чайника.
Следващите дни действах подредено. Звъннах на агенция за недвижими имоти, на нотариус. Отидох при Нина, разказах, тя попиваше с очи, отговаряше само с да, изречено по начин, че разбира всичко.
Стояхме в нейната кухня.
Сърдиш ли се на нея?
На Мария? Не. Почти не. Яд ме е на себе си, че не видях навреме, че го наричах нормално, а не беше.
Не си виновен, че си се доверявал.
Прекалено доверчив казвам за себе си.
Не е слепота. Просто чистосърдечен. Това са различни неща.
А на Виктор?
На него да. Но по-тихо. Ще мине.
Какво ще правиш?
Ще си наема квартира. Ще си сменя прическата. Ще взема друг парфюм. Може би не Гардения.
Разумно е.
А после ще открия какво харесвам всъщност. Моето, не навика.
Това отнема време.
Имам време.
Нина сипва още чай. Навън ситен есенен дъжд по стъклото. Погледът ми се рее, мисля как доскоро знаех наизуст живота си: апартамент, Виктор, работа, маршрути, парфюм на лявото рафтче в банята. Всичко на мястото си, а после разбираш, че на място не значи здраво.
Но не изпитвах нито празнота, нито страх. Напротив, чувството беше странно като свалено старо палто, което дълго е стягало, но не знаех, понеже с времето съм привикнал.
Знаеш ли, казах на Нина. За пръв път от години не знам какво ще се случи. И това е… търпимо.
Търпимо усмихна се тя. Хубава дума.
Мина още седмица. Намерих малък едностаен апартамент в друг квартал, до парка. Скъпо, но поносимо. Разгледах, хареса ми. Хазяйката беше възрастна жена, изморена.
За дълго ли?
Не знам. За начало година.
Тя кимна.
У дома започнах кротко да събирам нещата си без драма, без прибързаност. Книги, съдове, дрехи. Хвърлих много ненужно, подарих една риза, дето не съм носил, но съм държал за всеки случай. Светлосивото яке с колан също подарих. Купих си друго тъмносиньо, с различна кройка. Погледнах се в огледалото нямам нищо общо с Мария. Добре.
С Мария не се видях, нито звъннах. Тя написа един SMS: Станислав, разбирам, че те нараних. Прости, ако можеш. Прочетох, но не отговорих. Не защото не прощавам. Просто още не можех. Или не исках не знаех още.
Виктор остана в апартамента. Общувахме само служебно, без излишни думи. Видях не знае какво губи, може би и досега не е осъзнал.
В петък преди преместване минах през парфюмерия дълго подбирах, мирисах проби, никое не говореше на старото ми усещане. Най-накрая спрях на Сребърен кедър дървесен, топъл, съвсем различен от познатото. Именно за това го избрах.
Добър избор каза продавачката.
Ще видим усмихнах се.
Преместването мина за половин ден помагаше Нина, Виктор също предложи, приех. Никой не се престараваше, всичко мина тихо. В новата гарсониера нещата заеха новите си места по мой вкус.
Вечерта, когато останах сам, отворих новия парфюм и сложих малко на китката си. Ароматът беше чужд, не неприятен просто различен. Вдишах, помислих: ще свикна или може би просто ще го приема.
Парковите дървета вече бяха почти голи, ноември приключваше с последните листа. Фенерите светеха от рано, както винаги по това време. Сложих чайник, намерих новата чаша тази без пукнатината и застанах на прозореца.
Телефонът изписука дъщеря ми.
Е, тате, уреди ли се?
Уреждам се…
Страх ли те е?
Погледнах навън към фенерите.
Не казах. Честно, не ме е страх.
